Режимът на Либералната демокрация

За да разкрием в какво се изразява режимът на либералната демокрация първо трябва да изясним самото понятие либерална демокрация. Очевидно е, че то е сложно понятие и се състои от две прости – либерализъм и демокрация. Двете са поставени в една симбиоза. Възниква въпросът какво по-точно ни дава възможност да обединим двете понятия, как те се съчетават или как идеите стоящи зад тях намират своите допирни точки.

Демокрацията като понятие най-вече засяга формата на управление в държавата. Тя е едина от най-разпространените форми на държавно устройство в нашето съвремие. Най-често се изразява в това, че обикновените граждани могат да участват пряко във вземането на решения. В днешно време „демокрация” често се използва в смисъла на либерална демокрация, но това разбира се не е коректно. Думата „демокрация“ произлиза от древногръцки език: „demos“ означава „хора“, а „kratein“ – „управлявам“. Съответно буквалното значение на днешната дума е „управление на хората“. Фактът, че думата произлиза от древногръцки не означава, че демокрацията която е съществувала в древна Елада е тази която е разпространена и днес. Въпреки това привържениците и сочат нейната многовековна история именно във връзка с гръцкия и произход, макар съвременната демокрация да има доста по-кратка история.

Либерализмът от своя страна е първата голяма политическа идеология. Либералното политическо мислене преминава през различни етапи. Говори се за класически, социален либерализъм, религиозен и други негови форми. Като изразители на либерализма могат да се определят: Джон Лок, Монтескьо, Адам Смит, Дени Дидро, Волетр, Бенджамин Франклин, Джон Стюарт Мил, айзая Бърлин, Карл Попър, Джон Кейнс, Фридрих Фон Хайек и др. Всеки от тези автори развива либерализмът и го насочва по нови пътища, подходящи за дадения исторически период или страна. Тъкмо това прави либерализмът твърде разнообразен. За да разкрием либералната демокрация обаче, е най-добре да се спрем на „класическият либерализъм”. Той може да се класифицира като определени възгледи за живота, които образуват един специфичен морал и водят до определено поведение, включително и политическо. Самият либерализъм като идейно течение се повява много преди да получи това наименование, което всъщност закъснява с около три века. Това определено има специфично въздействие върху съдбата на либерализма. В някои страни хората започват да говорят за „либерализъм”, когато вече са престанали или са преставали да бъдат либерални. В други страни „либерализъм”, както и „либерален” така и не се утвърждава като термин. Такава страна е САЩ където този „либерален” никога не получава историческо съдържание. Либералната партия там няма нищо общо с либералните партии на континента. Всичко това е много странно, т.к. може да се твърди, че в САЩ либерализмът е получил най-голяма реализация и осъществяване. Той е дълбоко вкоренен в американския ред. Самата американска конституция е прототип на либералния конституционализъм в класическия смисъл. Но самите американци използват понятието „либерализъм” главно в партиен смисъл и поради тази причина американската конституция за тях самите не е онова, което биха нарекли либерално.

Но как най-лесно да се обясни либерализмът, а от там и либералната демокрация? Най-често либерализмът се свързва с понятието свобода. Свободата е основна ценност за либералите, свободата като граници в които можеш да действаш невъзпрепятстван от другите. Според Айзая Бърлин това е негативната свобода. Да бъдеш свободен според него не означава просто никой в нищо да не ти пречи. За либералите всички хора са еднакви. Те всички притежават човешки права дадени им от бога. Гарантирането в еднаква степен на естествените човешки права на всеки един индивид изразява равенството на всички индивиди. Равенството според либералите е обвързано със свободата, с нейната негативна форма, такава каквато е за Бърлин. Като цяло либералите разбират равенството като равенство пред закона. Всеки индивид има правото да действа в границите на закона в такава степен в каквато и всички останали, т.е. всеки индивид има правото да упражнява своята свобода до такава степен, че да не пречи на останалите, или правилото прави на другите това, което не искаш да правят на теб, но представено в един по-усъвършенстван вид. От изключителна важност е обаче, до каква степен границите на забраните на закона ще ограничат полето на негативна свобода на индивида. Законите според либералното схващане трябва да са именно забранителни, а не повелителни, т.к. по-този начин оставят по-голямо поле на индивидуалната, негативната свобода.

Както стана видно равенството и свободата в никакъв случай не са взаимно изключващи се. Поради тази причина доколкото либерализъм се свързва най-вече със свободата, а демокрация – най-вече с равенството, в никакъв случай не е случайно, че някъде около 1848 г. двете успяват да обединят сили срещу социализма. Според Токвил равенството, което е в хармония със свободата е присъщо на демокрацията, която приема либерализма. От тази симбиоза днес се стига до там, че често когато се говори за демокрация, всъщност се има предвид по-точно либералната демокрация. Двете понятия са доста неравнопоставени най-вече поради факта, че „либерализъм” като понятие е доста по-непопулярен в момента на сливането и няма историята на понятието „демокрация”. За сметка на това обаче, в идеологическата симбиоза надделява именно либерализмът – демократите приемат, че свободата всъщност е главната цел, а демокрацията е само средство. В това взаимодействие между либералния и демократическият елемент първият се занимава предимно с политическото робство, личната инициатива и формата на държавата, а вторият е особено чувствителен към благоденствието, равенството и социалното сплотяване. В крайна сметка формулата на либералната демокрация може да се изрази като постигане на равенството чрез свободата.

Либерализмът, а от там и либералната демокрация имат своето изражение, не само в идеологическата и политическата, но и в икономическата сфера. Често се прави грешката, че либерализмът намира своето главно изражение тъкмо там, но това не е точно така. Грешка е да се говори единствено за икономически либерализъм, а още по-голяма грешка е да се гледа на него като на нещо негативно.

Едно от основните права на индивида, според либералните разбирания е правото на частна собственост. Според някои либерали то е по-важно дори от правото на свобода, т.к. тя се обезсмисляла без наличието на частна собственост върху която да се упражнява. Правото на честна собственост принадлежи към т.н. от либералите икономическа свобода. Тя, както и политическата са отделни изражения на свободата въобще и това не може да бъде другояче. Въпреки това двете са в изключително силна зависимост една от друга. Както посочва Милтън Фридман – не може да има политическа свобода без икономическа макар, че тя сама по себе си не е достатъчно условие. Двата вида свобода засягат отделни подсистеми от обществената система – политиката и икономиката, и нито един от двата вида свобода не трябва да бъде пренебрегван за сметка на другия. Това би означавало едната от двете подсистеми в обществото да изземе функциите на другата, което е абсолютно нежелателно. Либералите държат и на двата вида свобода и поради тази причина осъждат силно обществата в които държавата ограничава силно икономическите права на индивидите и по този начин ограничава и негативната им свобода.

Може би по-интересно във връзка с икономическите идеи на либералите е тяхното виждане за пазара, ролята на държавата и последиците от различните форми на взаимодействие между тях. Пазарното стопанство като форма на икономически взаимоотношения е от особено значение за идеите на либерализма. Чрез него се постига равенство във възможностите. Поставени в условията на пазара индивидите следва да имат равни шансове. Според Милтън Фридман, там където са се създали свободни пазарни взаимоотношения и съществува равенство във възможностите, там жизненото равнище на обикновените хора достига най-високи степени. От друга страна в общества в които се поставя за цел равенство в крайния резултат, се стига до загуба на личната свобода, т.к. това равенство може да се постигне само чрез употреба на сила. Колкото до държавата, според традиционните либерални виждания, тя следва да играе ролята на нощен пазач, т.е. да се оттегли колкото е възможно повече от личната сфера на индивида, особено в икономически план. Нейна задача обече, е да осигури рамката, правилата в които да функционира пазара. Конкуренцията според либералните разбирания в никакъв случай не може да е негативно явление. Равните шансове, еднаквите правила дадени на участниците на пазара позволяват най-добрите да излязат напред, а това предвижва обществото напред. През последния век в икономическата сфера се появи планирането. То може да се определи като дейност извършвана от държавата с цел предвиждане цялостното развитие на икономиката на дадена страна и насочването и в определена посока. Това разбира се навежда на мисълта за вмешателство от страна на държавата в икономическата сфера, което не е присъщо за класическата либерална мисъл. Въпреки това в сферата на либерализма се допуска един специфичен вид планиране, което може да се характеризира като „ограничено планиране”. Тази форма на планиране, за разлика от „тоталното планиране” присъщо за командните икономики, не изключва съществуването на пазара, а само е негов необходим коректив. Планирането има общо и с демокрацията. Като форма на държавно устройство въпросът при нея е кой ще извършва планирането. Тази задача се пада на правителствата. Те обмислят основните насоки на икономиката, които се одобряват от парламента. Т.е. всичко това е в сферата на политиците, заели постовете си в следствие на всеобщо избирателно право. Както се вижда и в този случай демокрация и либерализъм са в съзвучие и нищо не пречи на либералната демокрация да приеме ограниченото планиране и тя го прави.

Във връзка с решенията взимани от политиците в сферата на демократичното управление възникват въпросите за тяхната власт, некомпетентността на управлението и мястото на експертите в него. Властта е нещо с което трябва да се справи либерализмът, а от там и либералната демокрация. Разделението на властите е основен принцип на либерализма. По тази линия той също успешно се съчетава с демокрацията. След като не може всички хора да участват във властта и се налага избирането на определени личности, на които всъщност се предоставя суверенитета на народа, тогава единственото което остава за тези извън властта е да намерят начини да я ограничават. Тъкмо това се постига чрез разделението на властите. Властта трябва да бъде и деперсонализирана, т.е. да е важна дадената институция, а не човекът който я представлява. Въпреки това хората които биват избирани на даден държавен пост са от голямо значение. Ето тук възниква въпросът за компетентността на индивидите и мястото на експертите в управлението. Сблъсъкът е между управление на некомпетентни, които управляват компетентни и правителства на експерти, които обаче ще бъдат недемократични. Ясно е, че на демокрацията отново е нужен баланс, за да укроти всесилното множество на некомпетентните и да се даде шанс на експертите. Но правителства съставени изцяло от експерти са невъзможни, т.к. това не е начинът по който гласува мнозинството. Поради тази причина е необходима демокрация като форма на управление, но която, без да представлява управление на експерти, да зависи от техните умения. Така равновесието ще бъде постигнато, като ще зависи главно само от това колко власт се дава на експертите, т.е. до каква степен избраните политици работят с тях и какви правомощия им прехвърлят. Тази особеност на съвременната демокрация също не противоречи с либерализма.

Когато се говори за либералната демокрация някои от авторите забравят един основен момент – „гражданското общество”. Това понятие се определя твърде различно от теоретиците на френското, германското и шотландското Просвещение. Най-лесно гражданското общество може да се определи като пространството в което конкретната личност, индивид се стреми да постигне своите цели. Като цяло западната традиция на парламентарната либерална демокрация винаги е акцентирала върху автономността на гражданското общество спрямо държавата. Развитието на идеята за гражданското общество исторически се развива в две по-отчетливи направления – постхегилианска или марксистка традиция и англо-американска, чиито корени са във възгледите на шотландското Просвещение. Второто течение определя по-либералното отношение към природата на обществото, индивида и държавата. Джон Лок определя гражданското общество като място, където „неудобствата” и недостатъците на природното състояние се коригират посредством взаимно договаряне и съгласие. Адам Смит допълва, че взаимозависимостта и взаимното утвърждаване на индивидите става тъкмо чрез пазарните отношения, които обогатяват гражданското общество, превръщат го в сфера където личните интереси и страсти биват не само реализирани, но и конституирани чрез взаимно признаване. Явно според мислителите на шотландското Просвещение гражданското общество означава най-вече една област, където цари солидарност и която се крепи на силата на моралните чувства. Според германската школа и по-точно Маркс, гражданското общество е родило едновременно и изолираният индивид и най-високоразвитите форми на социалните отношения. За него гражданското общество не е определено природно състояние, а е продукт на историческо развитие, което продължава своя ход. В крайна сметка гражданското общество може да се определи като такова, което се състои от свободни индивиди – носители на рационално осъзнат интерес. Този интерес, както и груповият и общественият се регулират изцяло от закона, т.е. на лице е признаването на разнообразни интереси и групи, наличието на плурализъм и толерантност и солидарност между групите. Всичко това се постига благодарение на върховенството на закона, както над гражданите, така и над държавата. Това са преди всичко хоризонтални връзки между хората възникнали и развиващи се на базата на общи интереси и потребности.

И така. В крайна сметка, какво е режима на либералната демокрация? Както се вижда той е една доста сполучлива смесица между либерализмът и демокрацията. Едното е по-скоро идеологическо течение, а второто представлява разбира се форма на държавно управление. Можем да кажем, че либералната демокрация е обединила в себе си най-популярната идеология и най-добрата форма на управление открита до момента или поне най-допадащата на обществото. Какви обаче са характеристиките на режимът на либералната демокрация? Това е такава форма на изграждане и функциониране на обществото, която съчетава либералните ценности и демократичната форма на държавно управление, което съвсем не е невъзможно както се видя по-горе. Основните и характеристики естествено също са смесица от тези на либерализма и демокрацията: свобода на мисълта, свобода на идеите, право на собственост, наличие на пазарна икономика поддържаща частното производство, а в областта на реалното управление – разделение на властите, наличие на правова държава или осигуряването на върховенството на закона, свободни и честни избори, правото да избираш и да бъдеш избиран и др. В последните десетилетия към тези характеристики на либералната демокрация задължително присъства и гражданското общество. В съвременния си вариант то се изразява може би най-вече чрез правото на хората на свободно сдружаване в организации, които са на свободен принцип и в дадения случай не са нито държавни нито организации с търговска цел. Често тези организации могат дори да бъдат неосъзнати, което обаче, съвсем не означава, че не са ефективни. Целта на тези организации е гражданите да могат да защитават своите права и интереси пред институциите, както и да решат някои от своите проблеми без тяхната помощ. Съвкупността от всички тези граждански организации, която ако изобщо може да се улови представлява гражданското общество. Наличието на гражданско общество в съвременните държави е признак за високо гражданско самосъзнание. За съжаление не случайно такова по-скоро липсва или е фиктивно в повечето нови либерални демокрации, вероятно поради факта, че те се изграждат по неправилен начин – създават се първо демократичните структури на управление, а чак тогава в обществото се възпитават либералните ценности, които често се израждат в негативна посока.

Сравнение мужду Конституцията от 1971г. и тази от 1991г.-идеологически ипрактически различия

Когато се сравняват два документа винаги трябва да се има предвид, че техните основни разлики ще произтичат от тези между епохите в които са създадени. Макар двете конституции – настоящата и т.нар. Живковска Конституция да не отстоят на твърде съществено време една от друга, разликите между тях са повече от очевидни, т.к. те се явяват продукт на две съвсем противоположни идеологически течения. В този смисъл е по-добре да се търсят съществените различия между двата основни закона отколкото да се извършва сравнение текст по текст.
Конституцията от 1971 г. може да се определи като еволюционна. Макар Комунистическата партия, която по това време упражнява тотален контрол в държавата да е дошла на власт революционно, нейната втора Конституция всъщност довежда до край започнатото с Димитровската Конституция през 1947 г. Още в този аспект Живковския основен закон се различава от Конституцията от 1991 г., т.к. втората е по-скоро рожба на революционния порив на желанието да се отхвърли тоталитарното управление на страната.
Проектът за Конституцията от 1971 г. се приема първо на специално заседание на ЦК на БКП, след което се предава на Народното Събрание и то го предлага за всенародно обсъждане. Проектът е одобрен от народа чрез референдум в който участват 99,70 % от всички гласоподаватели, от които 99,66 % гласуват в негова подкрепа. Тези две особености – приемането на проекта първо от ЦК на БКП и невероятната активност на избирателите и още по-невероятната им подкрепа по време на референдума се обясняват разбира се със специфичната политическа и обществена система в страната по това време. Целият държавен контрол е съсредоточен в ръцете на БКП и ОФ, а избирателната система е напълно опорочена и дефакто гласуването не само не е незадължително, но не е и тайно въпреки, че в самата Конституция в Чл. 6 се посочва, че пpeдcтaвитeлнитe opгaни се избиpaт въз ocнoвa нa вceoбщo, paвнo и пpякo избиpaтeлнo пpaвo c тaйнo глacувaнe. Фактът, че Живковоската Конституция се приема от Народното Събрание, а не от Велико Народно Събрание може да се обясни с това, че предхождащата я Конституция от 1947 г. практически не предвижда такъв орган. От друга страна обсъждането на проектът и самото приемане на Конституцията от 1991 г. става във Велико Народно Събрание съставено чрез проведени избори. Макар при тяхното провеждане да не печели демократичната опозиция и да има сигнали за изборни нарушения президентът Желю Желев ги признава. Провеждането на тези избори и съставянето на Велико Народно Събрание е по-скоро в традициите на Търновската Конституция.
Следващата съществена разлики вече трябва да се търсят в текстът и на двата документа. Те разбира се отново имат своите преди всичко идеологически основи. Те могат да се почувстват още в началото и на двата текста. Конституцията от 1971 г. е първата в историята на България която има Преамбюл. Такъв има и тази от 1991 г. и може би там най-ясно се откроява този идеологически сблъсък. В първият Преамбюл натрапчиво се откроява принципът една партия една държава, като целта на тази социалистическа държава е да спомогне за прерастването на социалистическото общество в комунистическо. Подчертават се разбира се и връзките на Народна Република България със СССР и всички комунистически държави по света, което е напълно в духа на тази идеология и нейната интернационалност. Разбира се не е пропуснат и обществено икономическия строй на страната поставен във Втората глава на документа. Частната собственост, която е основата на капитализма е напълно отречена. На гражданите се дава правото само на т.нар. лична собственост. Към всичко това е добавена доста голяма доза „идеологически свободи”, т.е. определени като свободи на гражданите задължения свързани основно с комунистическата партия, комунистическия морал, комунистическия дух. Всичко извън тези рамки е напълно неприемливо.
От своя страна първото нещо което уточняват създателите на Конституцията от 1991 г. в своя Преамбюл е верността им към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. Те уточняват, че издигат във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност, че желаят да създадат демократична, правова и социална държава. Този Преамбюл не само е по-кратък като текст, но той е лишен и от ненужните и високопарни фрази на първия. Вярно е, че също изразява основите на една идеология – либералната демокрация, но го прави по изключително изчистен начин. Този път правата и свободите обещани на гражданите от създателите на Конституцията се потвърждават още в Чл.1 – България е република с парламентарно управление и цялата държавна власт произтича от народа. Тук властта не принадлежи на никоя партия конкретно, а суверенитетът е само и единствено на народа и той не може да му бъде присвояван. Върховенството е дадено на закона и всички са равни пред него. Това са основите на една съвременна правова и демократична държава, коренно отличаваща се от принципите на тоталитаризма лъхащи в самото начало на Конституцията от 1971 г.
Но най-основното което отличава една тоталитарна форма на управление от демократична е принципът за разделение на властите. Тъкмо тук сравнявайки държавното устройство определено в двете конституции могат да се открият най-съществените разлики помежду им, които както и всички останали до тук отново се дължат най-вече на идеологическите различия.
В Живковската Конституция има една институция, която не съществува в Конституцията от 1991 г. Това е Държавният съвет. Този орган изпълнява много интересни функции в тоталитарната държава. Според Чл. 90 ал.1 той е постоянно действащ висш орган на държавната власт, който съединява вземането на решения с тяхното изпълнение и който осигурява съединяването на законодателната с изпълнителната власт. Това своеобразно сливане на двете власти в един орган, това потъпкване на демократичните начала е посочено най-безцеремонно в прав текст. При опорочената партийна система допускаща само две партийни формирования – ОФ и комунистическата партия е естествено те да имат пълно мнозинство в Народното събрание. То от своя страна избира Държавният съвет и е без съмнение, че той всъщност е орган на комунистическата партия, която чрез него поставя целия държавен апарат под свой контрол. Макар в Чл. 66 да е посочено, че Народното събрание изразява волята на народа и неговия суверенитет, то не само е опорочено още при своето съставяне чрез избирателните практики, но е и лишено и от правото да се свиква по своя инициатива – едно от първите извоювани му права от бащите на съвременния парламентаризъм. Колкото до контрола на Държавния съвет върху формално съществуващата институция на Министерския съвет, то в Чл. 98 функциите на втория са определени като изпълнителни и разпоредителни. Т.е. той превежда в изпълнение решенията на Държавния съвет, т.к. според Чл. 102 Министерският съвет осъществява своята дейност под ръководството и контрола на Народното събрание, но ако то не е в сесия, т.е. не е свикано от Държавния съвет, контролът е со поема тъкмо от него. Така доста елегантно през зависимостта на Народното събрание своята губи и Министерският съвет.
От своя страна създателите на Конституцията от 1991 г. спазват обещанията дадени в Преамбюла. В Чл. 5 те гарантират върховенството на основния закон, като посочват, че другите закони не могат да противоречат на Конституцията. В Чл. 11 се посочва, че политическият живот в страната се основава на принципа на политическия плурализъм. Изключва се възможността някоя партия да бъде обявена за държавна, като така се избягва недемократичността на Живковската Конституция. На гражданите е разрешено да се сдружават свободно, но се прави разлика между тези сдружения и политическите партии и техните функции. Дадена е свобода на вероизповеданията, но религията е отделена напълно от държавата. Но може би най-очевидното изменения и това което оказва най-чувствително въздействие върху живота на хората е, че частната собственост е неприкосновена и се гарантира от закона. Икономиката вече не е планова, а е основана на свободна пазарна инициатива. Осигурени са и свободата на словото, мисълта и съвестта. В Чл. 38 се посочва, че никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си заради своите убеждения, нещо превърнало се в ежедневие за гражданите по време на тоталитарния режим. Всичко това рязко отличава Конституцията от 1991 г. от Живковата. Интересно е да се види как е изпълнен принципът на разделение на властите. То е определено в три различни глави в Конституцията – Народно събрание, Министерски съвет, Съдебна власт. Прави впечатление, че отсъства Държавния съвет, но на негово място се е появила една нова институция – Президентът. Наистина в Живоковата Конституция Държавният съвет изпълнява някои функции присъщи на колективен държавен глава в сферата на отбраната, международните отношения, обнародването на актове и закони в „Държавен Вестник”, но приликите с Президента свършват до тук. Основното им различие е, че в демократичната Конституция от 1991 г. институцията на Държваният глава в никакъв случай не подчинява останалите на себе си. Всъщност се цели трите власти да се контролират взаимно. Президентът има своето вето, макари слабо, над решенията на Народното събрание, то от своя страна има парламентарния контрол и избора на Министерски съвет, задължителните тълкования на законите вече се дават от Конституционния съд, а не от Държавния съвет и прочие. Освен Конституционният съд и Президента се е появила и още една разлика с предишната Конституция, която беше посочена още в началото– Великото народно събрание. На него са предоставени няколко специфични функции като: измененията в Конституцията, промяната на държавните граници и др.
Макар на пръв поглед да е постигната една демократична състема, чието безпрепятствено действие е осигурено, времето разкрива някои несъвършенства на Конституцията от 1991 г. Парламентарният контрол се е показал като недостатъчно ефективен, прекият избор на Държавен глава води до напрежение между институциите, съществува възможност която позволява да се преструктурира парламентарното мнозинство, но може би най-големият дефект, чието въздействие върху обществото се оказа най-пряко остава несъвършенството на съдебната власт. Последната освен съда включва и прокуратурата и следствието.
Може би тук е последната очевидна разлика между двете конституции. Докато Живковската представлява довеждането до край на авторитарното управление, то Конституцията от 1991 г. е по-скоро началото на едно демократично развитие. В този смисъл е съвсем естествено тя да се усъвършенства с времето, за да осигури по-добре демократичните основи на обществото. Изменения очевидно са необходими заради настоящия външнополитически курс на страната, но най-вече за да може да се осигурят основните права и свободи на българските граждани. Ясно е, че за да се извършат тези промени се искат повече усилия, отколкото да смениш Конституцията когато цялата държавна власт е вече практически под твой контрол, както това е станало през 1971 г. Ясно е, че сега е необходим политически консенсус по темата не само на думи, а и на действия, но съвременните строители на парламентарната демокрация би трябвало да се справят, ако вярват в своите демократични политически виждания поне наполовина колкото са вярвали в светлото социалистическо бъдеще строителите на социализма в България.

Имунитетът в Конституционното право

Конституционното право е част от Публичното право и представлява самостоятелен правен отрасъл. Негов предмет са основополагащите за държавата правни норми, които уреждат създаването, организацията и функциите на висшите държавни органи, както и отношенията държава – общество и основните права и задължения на гражданите. За да се определи мястото на имунитета като част от Конституционното право, първо трябва да се изясни смисълът на това понятие и какви са ползите от самия имунитет като свойство, след което трябва да се изследват отделните източници на самото Конституционното право.
Под понятието имунитет в правото се разбира процесуална или материалноправна пречка за подвеждане на дадено лице под наказателна, административна или гражданска отговорност. Като отделен институт в националното конституционно право се предоставя на определен кръг лица, които следва да осъществяват своите служебни дейности без външна намеса. В Република България с имунитет се ползват Президентът на Републиката, депутатите, както и представителите на съдебната власт. Министрите не разполагат с подобна защита. В този смисъл имунитетът може да се разглежда като една своеобразна привилегия, която обаче е явно необходима.
В основния източник на Конституционното право – Конституцията на Република България, се говори за имунитет не веднъж, като първото му споменаване е във връзка с Народното Събрание. Имунитетът позволява на Народното Събрание като колективен орган да има определена независимост, особено по отношение на Съдебната власт. Този принцип осигурява безпрепятственото осъществяване на правата и задълженията на народните представители, като този им имунитет се състои от два основни елемента.: инденмитет и същински имунитет. Те са определени по-точно в Чл. 69 и Чл. 70 от Конституцията на Република България.

Чл. 69.
Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание.

Съгласно решение на Конституционния съд наказателната неотговорност по Чл. 69 важи за даденото лице до живот. Това е горепосоченият инденмитет. Същинският имунитет на народните представители е посочен в Чл 70.

Чл. 70.
(1) (Предишен текст на чл. 70, изм. – ДВ, бр. 27 от 2006 г.) Народните представители не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване освен за престъпления от общ характер, и то с разрешение на Народното събрание, а когато то не заседава – на председателя на Народното събрание. Разрешение за задържане не се иска при заварено тежко престъпление, но в такъв случай незабавно се известява Народното събрание, а ако то не заседава – председателя на Народното събрание.
(2) (Нова – ДВ, бр. 27 от 2006 г.) Разрешение за възбуждане на наказателно преследване не се изисква при писмено съгласие на народния представител.

Тук се посочва тъй наречената наказателна неприкосновеност в която всъщност се изразява същинският имунитет. Наказателното преследване може да бъде възбудено само за престъпления от общ характер и то с разрешение на Народното Събрание, но както се вижда според последните изменения такова разрешение не е необходимо, ако има писмено съгласие на народния представител. Самото сваляне на имунитета се прави след искане на главния прокурор. Необходими са две отделни разрешения от Народното Събрание – за задържане и за възбуждане на наказателно преследване. Тази наказателно отговорност съществува за народните представители в качеството им на такива, т.е. не е до живот, както е в случая с Чл. 69. След като вече има влязла в сила присъда, пълномощията на народния представител се прекратяват. По-подробно въпросът за снемането на депутатските имунитети е регламентиран в Правилник за организацията и дейността на народното събрание Чл. 107 ал.1 до ал. 8.
Според Конституцията на Република България Чл. 103 ал. 4, Президентът и вицепрезидентът не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да се възбужда наказателно преследване. В този смисъл те се ползват със същински имунитет. Ползват се също така и с инденмитет, т.к според ал.1 на същият член те не носят отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции, освен когато няма случай на държавня измяна или нарушение на Конституцията. Тези обвинения се повдигат по предложение на най-малко една четвърт от народните представители и се поддържат от Народното Събрание, ако повече от две трети са гласували за това. Обвинението се разглежда от Конституционния съд в едномесечен срок от внасянето му. При установяване на извършена държавна измяна или нарушения на Конституцията правомощията на Президента и вицепрезидента се прекратяват.
Според Закона за Конституционния съд Чл. 24, Конституционният съд разглежда делото в състав най-малко ¾ от всички членове, като обвиненият има право на лични обяснения пред съда. Последният постановлява решението си с тайно гласуване. Решението се съобщава веднага на обвинения, на председателя на Народното събрание, на президента или вицепрезидента и на председателя на Министерския съвет. Когато съдът прекрати пълномощията на президента или вицепрезидента за държавна измяна, делото се изпраща на главния прокурор. Както и в случаят на народните представители така и в случая с Президента и вицепрезидента целта на имунитетът е те да могат да изпълняват своите задължения невъзпрепятствани от останалите институции.
Според Чл. 132 от Конституцията на Република България и Чл. 134 от Закон за Съдебната Власт, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. В този случай не може да им бъде повдигнато обвинение без разрешение на Висшия съдебен съвет. Не могат и да бъдат задържани освен за тежко престъпление, и то с разрешение на Висшия съдебен съвет. Разрешение за задържане не се изисква при заварено тежко престъпление. Според ал.4 за даване на разрешение за задържане и започване на съдебно преследване се прави мотивирано искане до Висшия съдебен съвет от главния прокурор или от не по-малко от една пета от общия брой на членовете на Висшия съдебен съвет. Както се вижда и при съдии, прокурори и следователи имунитетът е същински. И тук отново са необходими две отделни решения за задържане и за повдигане на обвинение, но този път те идват от Висшия съдебен съвет.
Следващата институция чийто членове според Конституцията на Република България се ползват с имунитет е Конституционния съд.Чл. 147 ал.6 от Конституцията посочва, че членовете на Конституционния съде се ползват с имунитета на народни представители. Това се допълва от Чл. 7 от Правилник за организацията и дейността на Конституционния съд, според който освен с имунитета на народни представители съдиите в Конституционния съд се ползват и със статута на председателя на Народното събрание. Според закона за Конституционния Съд Чл.9 срещу съдиите от Конституционния съд не може да бъде възбудено наказателно преследване, преди да е снет имунитетът им. Той се снема при наличието на достатъчно данни за извършено тежко умишлено престъпление, които данни се представят пред Конституционния съд от главния прокурор. Според Чл. 12 ал.1 от същия закон самият Конституционен съд снема имунитета на съдиите които влизат в него, като това решение се взема с тайно гласуване . В този случай, както и при повдигнатото срещу президента обвинение на съдията се дава възможност да даде лично обяснение пред съда, като той самият не участва в гласуването.
Имунитетът очевидно е основен принцип в Конституционното право. Той осигурява безпрепятственото функциониране на отделните държавни институции, като спомага да се избегне взаимното вмешателство в правомощията и по този начин подсигурява и принципа на разделение на властите. Поради тази причина дебатите, които се предизвикват напоследък в общественото пространство, особено във връзка с измененията в Конституцията и желанието на някои групи да се премахне изцяло имунитетът както на народните представители, така и на президента са твърде опасни, тъй като застрашават демократичните основи на управлението. За щастие подобни предложения не намериха осъществяване при последните поправки в Конституцията.

Използвана литература:
– Конституция на Република България
– Правилник за организацията и дейността на Народното Събрание
– Правилник за организацията и дейността на Конституционния Съд
– Закон за Конституционния съд
– Закон за Съдебната валст
– bg.wikipedia.org

Видове участие и начини на взаимодействие на институциите предвиждани от парламентарното управление в България според Конституцията

Според Чл.1 от Конституцията България е република с парламентарно управление. Поради тази причина суверенитетът принадлежи на народа, но се изразява чрез народните представители в парламента, т.е. Народното Събрание. Това е една от основните причини да се счита, че страната е с демократично устройство. Друга такава е предвиденото в конституцията разделение на властите на Законодателна, Изпълнителна и Съдебна. В България Законодателната власт е върховната власт. Тя се представлява като институция от Народното Събрание. Традиция в българските конституции е то да е еднокамерно, т.е. да има неделимост на народния суверенитет. Това е така, защото основания за втора или горна камера реално отсъстват, в България няма нито федерално устройство, нито наследствена аристокрация. Върховенството на българския парламент пред останалите институции се засилва и от това, че той постоянно действащ независим орган. Народното Събрание се свиква и се разпуска само, като само определя и времето през което няма да заседава. В този смисъл работата на различните институции и тяхното взаимодействие трябва да се разглеждат спрямо Народното Събрание, като най-висша държавна институция и израз на народния суверенитет. Трябва да се разгледат по-подробно неговите взаимодействия главно с президентската институция и Министерският Съвет.

Специалното положение на парламента като институция прави ограничаването на неговата работа изключително трудно. Конституцията обаче, за да запази принципа за разделение на властите, чиято основна цел е те да се контролират взаимно, за да не може нито една да се слее изцяло с държавата, предвижда различни, макар и слаби ограничения към дейността на парламента. Основната задача на Народното Събрание като институция е законодателството. В тази си дейност то се контролира в известна степен от президентската институция чрез формата на президентското вето. Президентът има правото да върне даден закон за преразглеждане според Чл. 101. Това негово право не може да му бъде отказано. Конституцията обаче, е предвидила твърде лесен начин за преодоляване на президентското вето, а именно с мнозинство повече от половината от всички народни представители. Това отново подчертава факта, че в българското институционално устройство на държавния апарат Законодателната власт има приемущество, т.е., че страната ни е ясно изразена парламентарна демокрация. Отношенията Парламент – Президент не се изчерпват само с президентското вето. В много области от държавното управление е постигнат баланс. Според Чл. 98 от Конституцията Президентът насрочва изборите за Народно Събрание. От своя страна Народното Събрание, според Чл. 62 т. 4, насрочва изборите за президентската институция. В областта на отбраната парламентът решава въпросите за обявяване на война и за сключване на мир, разрешава изпращането и използуването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея, обявява военно или друго извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея, като това става по предложение на президента. В същото време, пак за да се запази балансът и в сферата на отбраната, според конституцията президентът е върховен главнокомандващ на българската армия. Постигнат е баланс дори в сферата на националните символи като ордените и медалите – Народното Събрание ги учредява, Президентът награждава с тях.
Отношенията между Парламента и Министерския Съвет са много по-наситени и обвързващи. Именно в тях се крие формата чрез която народния суверенитет се слива с държавата и реално се упражнява власт. Това е така, защото Министерският Съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната съгласно конституцията и законите. Той осъществява общото ръководство на държавната администрация, както и на въоръжените сили. В този смисъл естествено, Министерският Съвет влиза във взаимоотношения както с Народното Събрание, така и с президентската институция. Връзките му с парламента обаче, са значително по-интересни. Може да се каже, че Министерският Съвет като институция е пряко отговорен пред Народното Събрание. Като носител на народния суверенитет то осъществява парламентарен контрол, чрез който контролира дейността на Министерския Съвет. В правомощията на Народното Събрание влизат още избирането и освобождаването на министър-председателят, както и на целия Министерски съвет по негово предложение. Това най-силно доказва зависимото положение на Министерския съвет като институция. Народното Събрание още може да извършва промени в правителството, както и да създава, преобразува и закрива министерства, но отново, за да се запази баланса, този път между изпълнителна и законодателна власт, това става само по предложение на Министър Председателя.
Съдебната власт е поставена в по-благоприятно положение спрямо парламента. Самата конституция я определя като независима власт и посочва, че съдии, прокурори, следователи и съдебни заседатели се подчиняват само на закона. От друга страна обаче, законите се създават от законодателната власт, т.е. от Народното Събрание. Приемуществото се състои в това, че парламентът не може да контролира работата на съдебната власт в такава степен, в каквато контролира работата на Министерския Съвет. Единственото което може да направи е да даде законите с които съдебната власт да борави. Учредителите на конституцията обаче, и тук са се погрижили да осигурят на законодателната власт нейното привилегировано отношение, като са дали на всеки народен представител имунитет, който да го пази от съдебно преследва във връзка с работата му като такъв.
Като цяло, институционално държавният апарат е формиран добре. Взаимодействията между институциите са предвидени така, че той да функционира правилно, без да има опасност от институционални сблъсъци в отделни сфери на държавното управление. За изминалите години от 1991 г. , т.е. от създаването на първата демократична конституция след 1944 г. стана ясно обаче, че институциите не работят толкова добре колкото се е предполагало. Възниква въпросът на какво се дължи това. Причината може да се крие донякъде във факта, че при създаването на новата конституция през 1991 г. не са се отразявали реални процеси и нагласи в обществото. По-скоро преустройството, демократизирането на режима се е наложило от горе, т.е. развило се е като един изкуствен процес. Проблемите могат да се обяснят с факта, че духовното и идейно развитие на българина не е било достигнало равнището на което да се справи с тези институции. Поради тяхната по-скоро неефективна работа може да се счита, че то не е достигнало това равнище и днес. Смисълът се крие в това, че институциите се изграждат от хора, т.е. същността на всяка институция са хората от които тя е изградена. Ако самите хора не са достигнали необходимото ниво на разбиране за смисъла на съществуване на този род демократични институции, то функционирането на тези институции е по-скоро изкуствено и до голяма степен неефективно. Това води до загуба на доверието в тях на обикновените граждани и възникване на проблеми като липсата на парламентарно представителство на големи групи от населението, които в крайна сметка го намират във формации от националистически тип.
В заключение може да се посочи, че конституцията и добре изграденият модел на институционални взаимоотношения не са достатъчни, за ефективно държавно управление. Необходимо е и съответното ниво на ерудиция и национална отговорност у държавните мъже, които би следвало да поставят националният интереси над своите лични.

Съизмеримостта на стоките, разделението на труда и същността на парите според древногръцките мислители

Съизмеримостта на стоките, разделението на труда и същността на парите според древногръцките мислители

В древна Елада разменните отношение са достигнали онзи момента в който натуралната размяна вече е преминала към стоково-парична такава. Появили са се и наченки на едно ново взаимоотношение – лихварството, размяната на пари за пари. В такава среда е съвсем естествено будните умове на деня, като Ксенофонт, Платон и Аристотел, да си зададат въпроси във връзка със съизмеримостта на стоките и същността на парите. Нормално е разбира се и техните идеи да се различават. Някои биват крайни, други по-умерени и по-обективни, но като цяло всички улавят духа на тогавашната епоха.
Ксенофонт не говори за парите с предубеденост. Той вижда положителните им черти. Определя ги като необходимост за справяне с кризисни ситуации, за придобиване на продоволствия в случай на безплодие на земята или за наемане на спомагателна армия при военни несполуки. Той не пропуска обаче да посочи и факта, че хората не рядко използват златото (парите) за натрупване, че колкото повече имат толкова повече им се иска да имат, колкото по-процъфтяващ е градът, толкова по-високи изисквания към своето ежедневие имат гражданите му и от толкова повече пари се нуждаят. Въпреки това Ксенофонт като цяло се опитва да съвмести натуралното с паричното стопанство.
Платон от своя страна не е така добре настроен към парите и разменните отношения които произтичат от тях. Той развива вижданията си в творбата си “Държавата” и като основоположник на нормативно-антологичната парадигма заема крайна и неподлежаща на развитие позиция – парите са нечестиви. Основната тема с която Платон се занимава обаче, е разделението на труда. Той вижда в него основаната причина за образуването на държавата, т.к. човек не е можел да задоволява всичките си потребности и се е наложило хората да се събират, за да разпределят труда си. Според мислителя всеки човек е роден с особени вродени способности и трябва да заема подходящото за него място в разделението на труда в идеалната платонова държава. В тази идеална държава и по-точно във връзка с кастата на стражите-пазители, Платон изказва и своето мнение относно същността на парите. Според него от тях за хората произлизат само нечестиви дела. В тази връзка стражите на идеалната платонова държава не бива да имат досег със златото или да притежават собствена земя или домове, т.к това би ги превърнало от стражи в собственици и земеделци.
Аристотел също е привързан към натуралното стопанство, но въпреки това извършва по-добро и не-предубедено наблюдение върху същността на парите, паричните взаимоотношения и изобщо стопанския живот. Той не започва да гради своите идеи върху някаква формула за идеална държава. Пръв отбелязва двойнствената природа на стоките (благата), т.е. че те имат потребителна и разменна стойност. За него е ясно, че размяна е имало и преди да е имало пари, но парите правят нещата съизмерими и след това ги приравняват, за да може да се улесни размяната. Въпреки това Аристотел смята, че всъщност е невъзможно толкова различни предмети да бъдат съизмерими, но за практическите нужди това се налага. Вероятно най-голямото му мисловно постижение в областта на науката за стопанството е, че той го разделя на два типа: икономика и хрематистика. Аристотел посочва, че първоначалната форма на стоковата търговия е била разменната търговия. С изнамирането на парите разменната търговия по необходимост е трябвало да се развие в стокова търговия, а тя от своя страна се е развила в хрематистиката, т.е. изкуството да се печелят пари от обръщението им. Според Аристотел хрематистиката бива два вида, като едната спада към икономиката (управлението на личното стопанство и дребната размяна), а другата към търговията, като втората справедливо се порицава, защото се основава на взаимна измама. Лихварството в такъв смисъл е също осъждано, т.к при него парите не се употребяват по предназначение – еквивалент за размяна, а от тях чрез лихвата се пораждат още пари. В този смисъл и според Аристотел то е най-противното на природата занятие. Въпреки всичко това, според него, хрематистиката е типа стопанство който си пробива път неизбежно. Това е реалната тенденция, от която Аристотел колкото и да иска не може да избяга. Уникалното тук е, че той успява да погледне реалността без да я пречупи през личните си желания и виждания или създадена от него утопия.
В крайна сметка трябва да се каже, че е необходимо да имаме предвид, че от днешна гледна точка тези мисловни стъпки може да не изглеждат особено огромно постижение, но за времето им по-важно е било да се започне процесът на създаване на категории и извършване на наблюдения, който да се завещае за доразвитие на бъдещите поколения. Именно в това се състои и огромното дело на Ксенофонт, Платон и Аристотел, независимо от разликите помежду им.

Мисията на Рудолф Хес в Англия

Вечерта на 10 Май 1941 г. над Шотландия се развива едно от най-странните и загадъчни събития на ВСВ. Рудолф Хес, първи заместник на Хитлер се оказва в самостоятелно пилотиран сомолет Messerschmitt Bf 110. Той е излетял от летището в Аугсбург в 17:45, прелетял е над Северно Море и е стигнал Шотландското небе. Хес обаче, не успял да намери пистата на която трябвало да кацне и поради тази причина когато самолетът му останал без гориво той скочил с парашут. Презимил се във ферма в Eaglesham, Шотландия в 23.30. Когато бил заловен от местен орач, Дейвид МакЛеан веднага пожелал да види Дюкът на Хамилтън, чиято резиденция в Замъкът Дънгавел имала малка самолетна писта. Хес прелетял над океана и вражеското небе, за да се срещне с този човек, т.к. го считал за водача на мирното течение в Англия.

Дълги години се е считало, че Хес е бил самостоятелен в действията си. Действал е сам като посланик на мира, за да може да осигури тила на Хитлер при започването на военните действия срещу СССР. Само че Хес оставил съобщение за Хитлер преди да замине гласящо: “И ако мой фюрей това начинание завърши с неуспех, просто кажете, че съм бил полудял.” Официалното комюнике от Берлин, след залавянето на Хес посочва, че той е страдал от влошаващо се психично заболяване, което е принудило Хитлер да му забрани да лети. Като военнопленник в лагер Зед и по-късно като военнопрестъпник в Затвора Спандау, Хес се държи странно бълнува на сън и крещи, че е бил отровен. Прави и няколко опита за самоубийство. Поради тази причина официалната версия на Берлин не буди съмнения.

Въпреки това Сталин и Рузвелт имат совите предположения, че Хес е напълно здравомислещ и, че Британските тайни служби стоят зад неговите страдания. Когато през октомври 1944 г. Сталин поздравява Чърчил за успешната мисия на Британските служби да “привлекат” Хес, Чърчил отново твърди, че той е луд миротворец който е влюбен в Хитлер. На това Сталин отговаря на шега, че явно има много неща за които неговите тайни служби не го уведомяват. А когато Рузвелт получава писмо от Чърчил по въпроса, казва на своите съветници:”Чудя се, какво ли наистина се крие зад тази история?”.

На 11 май 1941г., т.е. на следващият ден след полета, Хитлер е буден в 07:30 и получава писмото лично от адютанта на Хес. Това е показателно, че го е очаквал, т.к. обикновено е оставал в леглото до късно. Никой никога не го буди, до такава степен, че когато в денят Д десантът в Нормандия започва никой не посмява да му го съобщи именно, за да не събуди. Освен това когато Хес е разпитван от Лорд Симън, той признава, че Хитлер е бил напълно наясно с мисията му. Има и други факти сочещи, че не може Хес да е действал сам. Поради неголемият радиус на действие който е имал самолетът му Хес със сигурносте трябвало да се приземи за зареждане в Северна Германия. Това означава, че кацането, горивото и обслужването са били осигурени от Луфтвафе. Интересен е и факта, че Хитлер не наказва никой от наистина помагалите на Хес, а само астролозите му, които му били промили мозъка. Появяват се и данни, че Хес дори е летял с ескорт – Рейхард Хайдрих. Те са посочени от личният Биограф на Хайдрих, Едуард Галик, който твърди, че в тази нощ Хайдрих е летял на Messerschmitt 109 от Франция към Великобритания. По-това време Хайдрих е ръководил организирането на СС полицията, която е трябвало да поеме управлението в окупиран СССР и да съдейства за ликвидирането на евреите и болшевиките.

Вече е очевидно, че Хес съвсем не е действал само по своя воля, нито пък напълно самостоятелно. Къде тогава е отивал и каква всъщност е била мисията му? Въпреки, че се е считало, че той е отивал към замъкът на дюка и неговата писта, фактът, че е скочил с парашут толокова близо до самия замък и, че самолетът който е пилотирал не е можел да се приземи на тази писта без да се разбие в дърветата показва, че вероятно истинската цел на полета е била съвсем друга, а това са били аварийни действия. Най-вероятната и най-близка цел е била пистата на Кралските Военновъздушни Сили – Аклингтън. Каква обаче е била мисията? Очевидно е, че Хес трябва да е имал връзки с британската аристокрация и дори кралското семейство. През есента на 1937, Дукът на Уиндзор, абдикиралият крал на Англия – Едуард 8 и съпругата му – г-жа Уалес Симпсън, се срещат с Рудолф Хес. Той ги е поканил на вечеря, като завършек на дълъг ден през който те са се запознали с Хитлер, среща запечатана и на фотоси. Британските служби вече са попречили на Дукът да стане крал на Англия, като са използвали съпругата му за претекст. Причината е, че не са могли да допуснат нацистки симпатизант на трона на Британската Империя. Дукът обаче е под наблюдения още от 1936 г. когато са установени отношенията му с нискостоящи официални лица на нацисткия режим. Хес се среща с Дукът и на 28 юли 1940 г. в Лисабон. Срещата била тайна и много кратка. Счита се, че това което Хес е искал е било Англия да потвърди, че няма да нападне Германия, ако втората започне действия срещу СССР. Тази среща между Хес и брата на краля е трябвало да подсигури мира. Тя е прелюдия към това за което Хес ще лети чак до Шотландия. Англия и Германия официално отричат подобна среща да се е състояла. Тя обаче е организирана главно от нацисткото разузнаване. Дукът е напълно обеден, че Британия трябва да се опита да избегне войната. Той вижда Германия като спирачка за комунизма. Очевидно на Хес е било предадено, че ще се срещне с Крал Джордж 6 в Лутон Ху вечерта на 27-28 май 1941г. Точно тази е била и целта на полетът му до Шотландия.

Интересно е, че точно на тази дата, вечерта над Лутон Ху се приземяват с парашути двама специални убийци изпратени от Германия, за да убият Хес, ако той все пак се яви на срещата, за да се запази отрицанието на Хитлер. Там обаче среща няма, а ги очаква военен отряд, който ги разстрелва. Защо обаче точно Лутон Ху? Защото там е домът на семейство Вернер. Те са близки приятели на Краля и Кралицата. Дори настоящата Кралица на Великобритания прекарва меденият си месец в този дом. Най-вероятно в този дом Хес е трябвало да се срещне с Краля и Кралицата и останалите членове на фракцията желаеща мир с Германия, а именно: братът на краля, т.е. Дукът на Хамилтън, Лорд Брокет, Буклеч и Бедфорд.

Когато Чърчил научава за пристигането на Хес, той не взема незабавни мерки, по-скоро изчаква да стане сигурно, че това е той. Веднага след това обаче, премиерът се оказва в твърде особена и опасна за страната, него и монархическото семейство ситуация. Поради тази причина дава старт на изключителна операция по прикриването на всякаква информация по връзките на Хес с кралското семейство и аристокрацията. Информацията се затваря и в архивите на Дукът на Хамилтън, които веднага след случая са засекретени за 100 години, т.е. и до днес. Британската аристокрация не желае да признае, че голяма част от нея са били пацифиста, а някои и открити нацисти и поддръжници на Третият Райх.

Последната мистерия около Хес е вероятно тази за смъртта му. Съден на процесът в Нюренберг, той е осъден на доживотен затвор. През 1987 г. се самоубива. Поне това е официалната версия. Войници от охраната са твърдели, че са забелязали двама непознати в американски униформи в денят на смъртта му, които не са се появявали преди и след това. Предполага се обаче, че това са били убийци изпратени от MI5. Каквато и да е истината, Хес вече е мъртъв.

Животът му обаче повдига твърде много въпроси. Очевидно е, че той не е типичният кандидат за нобелова награда за мир, поради житейските му виждания. Той изповядва теорията за “жизненото пространство”, необходимо на арийската раса и би се погрижил за унищожението на болшевики, славяни, евреи и всичко друго което и пречи. Очевидно е, че британските тайни служби не са тези които са поканили Хес и са планирали срещите му, а са само тези които по-късно са прикрили истината. Отговорността от Британска страна трябва да падне изцяло върху аристокрацията, която явно е виждала в режимът на Хитлер някакво спасение за все по-слабите си позиции в управлението на страната.

Летяща Крепост

През 1943 г., армията на САЩ издава технически данни за многодвигателен бомбардировач от какъвто се нуждае. От Боинг интерпретират това като бомбардировач с четири мотора и създават като цяло тежък, но бърз, високолетящ и с голям обхват самолет, който се оказва незаменим при стратегическите въздушни боеве над Германия.

Боинг започват работа върху Модел 299 през юни 1934 г., като само година по-късно първият прототип излита. Невероятно, но въпреки, че поставя рекорд за скоростно прелитане от завода до Райгхт Фиелд, Охайо прототипът се разбива при оценъчният полет. Инцидентът обаче се преписва на човешка грешка, а не на техническите характеристики на самолета. Военните поръчват изработката на тринадесет единици, които те да изпитат на служба.

През 30-те военните лидери на САЩ дискутират оживено бомбардировъчна доктрина. Сред най-популярните възгледи са тези на Били Мичъл и неговите бомбени адвокати. За тях Б-17 е изпратен от бога, вече произведено въплъщение на нещо което те наричат “Летяща Крепост”. По-късно самолетът си извоюва това прозвище и по-други причини. Доктрината която е приета предвижда огромни формации Летящи Крепости, които да извършват далечни мисии и да се защитават от вражески летателни средства със собствения си масиран огън. Всякаква употреба на ескортиращи изтребители се е считала от бомбените адвокати за ненужна. Според тях тя само би подчертала, че Летящите Крепости всъщност не са недосегаеми. За да отговори на изискванията на тази доктрина Б-17 се модифицира през годините като в късните версии всеки самолет носи по шест картечници: купол отгоре, купол отдолу, една в носовата, една в най-задната част и две от всяка страна на корпуса. Така се образува един своеобразен защитен периметър около всяка Летяща Крепост, като тези периметри се сливат по време на полет във формация. Сомелетът получава и допълнителни подобрения под формата на бронировка. Стандартният екипаж на една крепост се състои от 10 души: пилот, копилот, бомбардир, навигатор, бордови инженер, радио оператор, опашен картечар, коремен картечар и двама странични картечари. Навигаторът и бомбардирът използват носовата картечница.

Като начало Б-17 са разположени в пасифика, за да защитават бреговете и военните бази на САЩ от евентуална Японска агресия. Но в историята Летящата Крепост остава с боевете над Европа. Самата история на Б-17 в Европа е историята на самата въздушна война над Европа. Стратегическите решения, дебатите дали да се наблегне на дневни прецизни бомбардировки или на нощни, нападенията над петролните заводи, авиозаводите и помрачителните загуби могат да запълнят цели томове. Аз обаче само на кратко ще разкажа за ролята на Б-17 в международните отношения от това време.

8-ма Въздушна Сила е организирана в Англия още през 1942 г. Мисията и е да унищожи способността на Германия да води война, чрез дневни прецизни бомбардировки. Масови формации от Летящи Крепости трябва да навлязат над окупирана Европа и да унищожат германската военна машина, като разчитат на скоростта на бомбардировача, височината и на собствената си огнева мощ за защита. Идеите на Били Мичъл е трябвало най-накрая да се докажат.

Първият Б-17Е пристига в Англия на 1 юли 1942 г. Шест седмици по-късно, 17 август, осемнадесет крепости правят първият си рейд над Нацистка Европа, срещу жп хранилища в Ройен. Генерал Ира Ейкър, командирът на 8-ма Въздушна Сила лети лично в тази мисия, в прословутия и до днес бомбардировач Янки Дудъл. През този ден Луфтвафе не се появяват. През следващите няколко месеца съпротивата също е слаба. Повече Б-17 са изпратени в Северна Африка, а 8-ма Въздушна Сила се заема със заводите и доковете за подводници в Северна Европа. Скоро обаче, Луфтвафе започва да изгражда своя тактика срещу Летящите Крепости, най-често фронтална атака срещу самолета, която остава ефективна дори и след добавянето на картечницата в носа. Не са редки случаите и на фанатични физически сблъсъци между противниците, когато пилотите на Луфтвафе разбиват своите самолети в крепостите. Повратната точка е нападението на 17 април 43 г. над фабриките за сомолетостроене Фоке-Вулф в Бремен от 115 крепости. Там Луфтвафе се сражават така, както орел би бранил гнездото си. Свалени са 16 крепости. Статистиката става и по-лоша:

1. 6 септември – 400 Б-17 атакуват фабрики в Щутгард, 45 свалени

2. 14 октомври – 299 атакуват Швайфурт, свалени са 60

3. 11 януари 44 г. – 600 атакуват авиостроителната промишленост, само 238 достигат Германия, а и от тях са свалени 60

Става очевидно, че доктрината на Били Мичъл излиза твърде скъпо на съюзниците. Налага се промяна в тактиката. През това време германският министър на въоръжението Алберт Шпеер мобилизира Германия и разпръсква производствата така, че да не са прекалено струпани в един географски район. Според негови изказвания след войната, съюзническите бомбардировки са щяли да имат по-голям ефект, ако са били съсредоточени само върху една промишленост. Реално обаче, бомбените рейдове твърде често сменят целите си: петролни рафинерии, военни заводи, гари, т.к. в командването има разногласия за това кака да се отслаби германската военна машина. Въпреки това съюзниците променят вече очевидно неефективната доктрина за бомбардировките. На военната сцена на ВСВ се е появило ново оръжие и то се нарича P-51 Мустанг. Новият американски изтребител, който се оказва и най-добрият в небето над Европа и света изобщо, с изкл. на единственият реактивен германски изтребител, който обаче се произвежда в твърде незначителни бройки и твърде късно, за да повлияе на бойните действия.

През третата седмица на февруари 44 г. – “Голяма Седмица”, 8-ма Въздушна Сила извършва масови рейдове срещу немската самолетостроителна индустрия в Лайпциг, Аугсбург, Регенсбург, Швейнфурт, Штутгард и др. Започвайки от 20 февувруари над 1000 крепости са изпратени над Германия, за да съсипят Луфтвафе. Този път те са ескортирани от P-51 Мустанг. Загубите на Американците са тежки – 244 бомбардировача и 33 изтребителя, но от тази атака Луфтвафе никога вече не се съвзема. Загубите и във въздуха са толкова големи, колкото са и разрушенията на заводите. Следващият месец Мустангите получават специални допълнителни бакове за гориво под крилете и ескортират Крепостите чак до Берлин. Самият Гьоринг казва, че когато видял летящите крепости над града, заедно с техният ескорт, разбрал, че Германия е изгубила войната.

В крайна сметка ролята на Б-17 във ВСВ е очевидна. Това е самолетът осигурил въздушното превъзходство в небето над Европа, като така е позволил по-натътъчното провеждане на бойните действия да се развие в значително по-добри условия за съюзническите войски, получили постоянна въздушна подкрепа, за разлика от тези на Нацистка Германия. Едва ли може да се каже, че Б-17 е оръжието спечелило война, както твърдят най-големите му фенове, но определено е едно от оръжията изиграло основна роля за разгрома на Нацистка Германия.

Гай Юлий Цезар

Цезар е една от най-известните личности от древността. Той е прословут римски общественик, политик, пълководец и дори писател. Произхожда от патрицианският род на Юлите. По времето на управлението на Сула е принуден да емигрира в Мала Азия. През 78 пр. Христа, след смъртта му, се завръща в Рим и се включва в политическите борби. Една от целите му от този период е да се възстановят политическите правата на народните трибуни, които са били силно ограничени от Сула. По това време заема поста Военен Трибун. Цезар проявява своите таланти на държавник през две годишният период, който прекарва като наместник в Испания. Там се разкриват и неговия талант на пълководец.

През 60 година пр. Хр. Цезар се съюзява с Помпей и Крас, това е т.н. първи триумвират. Целта на Цезар е да закрепи политическото си положение и да подсигури избирането си за консул. Това става на следващата година – 59 пр. Хр. Като такъв прокарва редица закони за укрепването на държавата и решаването на социалните проблеми. След края на мандата му като консул, Цезар получава назначения като наместник първо в Цезалийска, а след това и в Нарбонска галия. Тук Цезар се прочува със своите Галски походи (58-51г. пр. Хр.), като през това време завладява Залпийска галия и постига, през 52 пр. Хр., прочутата си победа над галския вожд Версенжеторикс при Аварикум. През 55-54 пр. Хр. цезаровите легиони стъпват и в Британия. Интересна е стратегията която той използва при покоряването на малките галски държавици, т.н. разделяй и владей. Римлянинът често играе ролята на арбитър между отделни враждуващи вождове, като в крайна сметка цяла галия се оказва под негов контрол.

След като през 53 пр. Хр. Краз умира триумвирата се разпада. Отношенията между Цезар и Помпей се влошават. Вторият е привърженик на републиканците, а Цезар е привърженик на техните противници. Помпей и съюзниците му търпят множество поражения от армиите на Цезар – при Елерда, Фарсал, Тапс и Мунда. Тази гражданска война в която победител се оказва именно Цезар, дава началото и на един интересен момент от живота и политическата му кариера. Гражданската война между него и Помпей е превърнала Египет в конфликтна територия. Младият Птолемей убива Помпей, своя опекун, и се подчинява на Юлий Цезар. Египет е разтърсван от стълкновения, причинявани от поддръжниците на брата и сестрата. Тогава Цезар издава заповед двамата престолонаследници да се явят пред него. Това се приема като оскърбление за Египет, който е все още независимо царство. Войната става неизбежна. Юлий Цезар е с много малко войска. Конфликтът достига връхната си точка, когато Клеопатра тайно влиза в стаята на римския завоевател и чрез прелъстителната си сила налага волята си да остане на престола. Първият министър Потин не се съгласява с това и тръгва срещу Цезар с 20 000 войници. Двете армии взаимно подпалват флотите си. От техните пламъци изгаря прочутата Александрийска библиотека със своите 400 000 тома книги. Цезар получава помощ от съседните страни – в това число и от евреите. В 47 г.пр.Хр. Египет е вече под властта на римляните.

Връзката на Цезар с Клеопатра го задържа по-дълго, отколкото интересите му налагат. След войната с Фарнак, царя на Кимерийския Босфор, Цезар се завръща от Египет. Историкът Придо описва нападението на Цезар като безжалостно. Там прочутият пълководец казва: “Вени, види, вици” (“Дойдох, видях, победих”). Отсъствието на Цезар е довело до големи бунтове в Испания и Мала Азия. Над него надвисва справедливият укор, че заради една жена занемарява управлението, но блестящата битка с кимерийския цар отново връща славата му.

През 44 г. пр.Хр. Цезар получава пожизнена цензора и всички негови разпореждания са предварително одобрени от Сената и НС. Получава и външните атрибути на монархическата власт: позлатено кресло, почетна колесница, специално облекло и обувки, резиденция на Палатинският хълм. Издигната му е и статуя с надпис “На полубога”. Всичко това предизвиква силна опозиция от републикански настроените аристократи и срещу Цезар е организиран заговор. Начинът по който е убит се е превърнал в нарицателно. Смъртта спохожда Цезар 15,03,44 г. пр. Хр. на едно заседание в сената, където е нападнат от заговорниците и е намушкан.

Една допълнителна мисъл

Макар Цезар да е велик пълководец, той силно се различава от своите предшественици, като Александър Македонски, с когото е сравняван често. Основната разлика е хладният римски ум. Целта на Цезар никога не е била покоряването на света. Той е знаел точно къде трябва да спре и след това се е заемал да подсигури своите граници като един истински държавник.

Семирамида

Личността на тази асирийска царица е изключително впечатляваща, но истината за нея е забулена от митове и легенди. Запазените писмени източници, които я споменават са писани векове по-късно от гръцки историци и в тях отново е трудно да се разграничи истината от легендата. Фктът, че тя е съществувала обаче, е неоспорим. Зад възникването на всяка легенда се крие по един исторически прототип. Такъв е имала и легендарната царица Семирамида. Това е била царицата на Асирия Шамурамат. Нейната история е пряко свързана с историята на асрийският цар Нин, който в библията е наричан Нимрод. Описван като владетел жаден за власт и велик завоевател, превърнал се в тиранин, той завладява почти цяла месопотамия, вкл. и градът в който се е родила Шамурамат. Според гръцкият писател Ктесий от Книт, по време на войната на Нимрод с Бактрия, Шамурамат ду дава правилен съвет, който води до бактрийско поражение. По-късно става негова жена. Нимрод обаче допуска голяма грешка, т.к. оставя своята царица да се занимава с религиозните дела в неговата империя. Шамурамат създава изцяло ново разбиране за дотогавашната религия, тази която е останла още от времето на Ной. В крайна сметка, на един пир по случай новата година, когато по традиция се е разкъсвал жив овен и месото му се е ядяло сурова, жреците, под влиянието на наркотични вещества и това на царицата разкъсват Нимрод. Така си отишъл този завоевател на древния свят, който както посочват източниците “не бил чувал за други подобни преди него”, т.е. такива които да са завладели толкова градове и земя, преди или след Ной и потопа.

След смъртта му Шамурамат разкрива своите истински способности. Всъщност тя го убива, т.к. е имала незаконно дете и той я е заплашил, че ще разкрие това и ще я лиши от властта и. Шамурамат поставя незаконния си син на престола и управлява Асирия като негова регентка. В армията има първоначално разделение между тези които искат да спазват древния закон, че владетел може да е само мъж и армията не трябва да се подчинява на жена, и привържениците на царицата. Нещата приключват след кратка гражданска война – властта на Шамурамат е пълна. Интересно е обаче, че в библията нейното име не се споменава въобще, за разлика от това на Нимрод, вероятно заради същият този древен обичай, който поставя жените в неравностойно положение. Името на Шамурамат – Семирамида, обаче е останало много по-дълбоко в умовете на хората, отколкото това на Нимрод.

Тя обаче не спира само до установяването на пълен контрол над градовете в Асирия, нито само до строежа на нови такива или до изграждането на огромните крепостни стени на Вавилон, които са и първи в историята и които тя носи на своята корона като символ. Тук няма да посоча прочутите висящи градини на Семирамида, т.к. те са построени много по-късно за царица от персийски произход. Шамурамат обръща своя поглед и на изток и на запад и то с желания за завоевания. Тя прави успешни походи до Египет, Етиопия и дори Индия, за които обаче няма много източници. След походите си до Египет и Етиопия се оттегля обратно към Бактрия където е била първата и кампания. Според някой източници се е върнала поради предупреждение от египетски жрец, че синът и и готви смъртта. При завръщането си в Бактрия Шамурамат започва приготовления за похода си към Индия, но в крайна сметка той се превръща в един от най-големите провали на управлението и. Огромната армия която е подготвил преминава р. Индус, но е спряна, основно поради факта, че конниците и колесниците не са могли да се справят с бойните слонове използвани от врага. В този поход самата Шамурамат едва не губи живота си. Тя е прободена от стрела и от копието на индийския цар.

В крайна сметка жрецът в Египет се оказва прав. Според легендата Семирамида се опитала да прелъсти сина си. Всъщност Шамурамат искала да го изпревари и да го убие първа, но синът и – Ниний или Ададнерарий III, вече мъж със собствени привърженици в двора я изпреварил.

В крайна сметка обаче, Семирамида – Шамурамат не изчезва от паметта на хората, особено от тази на женската половина на човечеството. Трябва да се има в предвид, че тя е вероятно първата жена в историята след, а вероятно и преди потопа, която е успяла да постигне такива успехи като държавник и завоевател. Поради тази причина в района на Месопотамия и до днес името и е често срещано при кръщаването на малки деца, а жените я споменават като богиня. В същото време през историята множество владетелки и завоевателки са наричани Самирамида на севера или на запада.

Истината е, че Семирамида се е превърнала в символ за успеха на жените в една епоха, когато те масово са били на дъното на обществената йерархия.

“Изграждане на благосъстояние” Лестър Търоу, Пето Правило

Търоу извлича своето Пето правило, като се занимава с въпросите повдигнати от икономическите кризи през ХХ в. като тази в САЩ – предизвикала Голямата Депресия, както и упадъка в икономическите позиции на Япония в последните годи на века. Повече внимание той отделя на втория случай макар, че в текста си служи и с много други примери.

Според него, в Япония, нежеланието на правителството да се занимава с проблемите на финансовия срив е довело до дълъг период на крайно ограничен икономически растеж, т.е. стагнация. Според Търоу всички спекулативни сривове имат еднакви причини и при всички тях последователността на събитията протича еднакво. Той посочва, че процесът започва с непоносимото покачване на стойността на някои активи. За правителствата е невъзможно да спрат този процес. Еднакво невъзможно е на следващ етап да се спре и падането на цените на повечето стоки и услуги, т.е. дефлацията. Единственото което управляващите могат да правят е да изчакат края, за да се захванат с отстраняването на щетите от подобни събития. Тоест, важното при срив е да се предвиди точният момент в който непосилните цени ще паднат. Когато сривът е факт кредитните пазари се замразяват. Доставчиците започват да изискват плащания в брой преди доставките. При тази ситуация дори финансово стабилните фирми установяват, че не могат да изплатят сметките си, т.к. са притиснати едновременно от банките, които искат разплащания по заемите и от доставчиците, които искат предплащане. Всички инвеститори смятат, че могат да предвидят тези събития и така да се оттеглят навреме, но реално малцина успяват. Те бягат по-принцип от икономики в такова състояние. Първите инвеститори, които напускат страната са местните, т.к. те разполагат с най-точна информация. Външните научават последни. В същото време всички в страната се стремят да продадат местната си валута, за да закупят такава за която не се очаква обезценяване. Това, заедно с изтеглянето на капитала на инвеститорите води до изчерпване на резервите от валута на националната банка. Цената на местната валута рязко спада, а това налага да се увеличат неимоверно приходите необходими за изплащането на дълговете в чужда валута.
Търоу посочва, че японците са се опитали да се справят чрез максимизиране на фондовия пазар, но то дава резултати докато цените на фондовата борса растат. Инвеститорите забогатяват само от нарастването на цените на ценните книжа и търговията с тях, а не от дивиденти, т.к. печалбите реално са малки. Авторът добавя, че всъщност в Япония нямат отговор на въпроса какво би станало, ако цените на фондовите борси спаднат и останат ниски. Търоу счита, че и фискалната стабилност също не служи като сигурен щит и като пример посочва срива на Мексико през 1994 – 95 г. въпреки бюджетния излишък на правителството. Като цяло, колкото повече време се изгуби за отстраняване на щетите след финансов срив, толкова по-тежки стават проблемите. В случаят с Япония, според автора, без икономически растеж е невъзможно да се възобновят печалбите, а той няма да се възобнови докато всички са затънали в дългове. Въпросът е дали японското правителство е в състояние да действа, т.к. всички очакват ефективни обществени мерки.
И тук възниква един много важен въпрос, този за значението на глобализацията в случая. Както посочва и Търоу, в икономиката на един глобализиран свят неспособността на една част от него да се справи с проблемите си може да създаде проблеми и за останалия свят. Япония би следвало да бъде спасител на страните от своя регион, но вместо това, според автора, тя самата се нуждае от спасяване. Тя затваря пазарите си през 1997 г. за своите съседи. Така обрича много техни фирми на фалит, както и своите банки, отпуснали им кредити. Интересна е и ситуацията с Китай, който е конкурент на всички развиващи се страни. Ако в него има срив и валутата му девалвира, тогава всяка развиваща се страна ще бъде сполетяна от същото. Тъкмо за това света следи така ожесточено темповете на растеж на китайската икономика.
Заплахата според Търоу започва с Япония, но е важно да се разбере нейното естество. Според него, за световната икономика, тя не се крие във верижна реакция на фондовите борси, нито пък в падащите цени на акциите. Заплахата започва от азиатските и Японските стратегии, които налагат решаването на текущите проблеми да стане чрез експорта, да се увеличат пазарните дялове в Европа и Америка. Това обаче би довело до спад на продажните цени и печалбите. Този подход не може да се приложи от всички страни едновременно, т.к. никой не може да има по-голям нетен износ, ако друг няма по-голям нетен внос. Проблемът не би решило и превръщането на САЩ във фокус на целия световен експорт.
Най-голямата заплаха за световната икономика, според автора, идва именно от дефлацията. Тя почти гарантира отрицателен ръст на БВП. Търоу подчертава, че през ХХ в. нито една страна не е успяла да съчетае дефлация с растеж, а веднъж отприщена е изключително трудно да бъде спряна. В момента в глобален мащаб цените на енергията и суровините са претърпели особено рязък спад. Продажните цени също се снишават рязко в някои отрасли, например в микроелектрониката. Самата глобализация предизвиква принудително снижаване на цените, т.к. производството се премества от области с по-висока към такива с по-ниска себестойност. Всичко това, според Търоу сочи, че системната дефлация е вече напълно вероятна.
В един свят на дефлация има нови правила. Задълженията вече трябва да се избягват на всяка цена, т.к. ще се налага да се изплащат във валута с по-висока стойност, отколкото при заемането им. Реалните лихвени проценти в такъв период са изключително високи. Всяко нещо което бъде оставено за бъдеща продажба ще трябва да бъде продадено за по-малко, отколкото в настоящия момент. Тъй като фирмите трябва да снижат разходите си, нямат друг избор освен да намалят заплатите на служителите си. Колкото по-бързо се смъкват заплатите, толкова по-бързо ще падат и цените, а това е омагьосан кръг засилващ дефлацията. Същото е отношението БВП – цени. Правителствата също ще отчетат, че данъчните приходи намаляват, т.к. спадат доходите и печалбите.
В крайна сметка Търоу установява, че в съвременната икономика дефлацията и икономическият растеж просто не могат да вървят ръка за ръка, както се вижда от всичко описано до тук. Тъкмо поради тази причина той подчертава и своето Пето правило – ако трябва да се избира между еднакви равнища на инфлация и дефлация, правилният избор е инфлацията, т.к. както посочва той, капиталистическата икономика е изключително трудна, ако не и невъзможна за ръководене в условията дори и на най-незначителна дефлация. Поради тази причина според Търоу най-правилният подход срещу нея е вземането на предпазни мерки, а не търсенето на решения след възникването и, т.к. историята е показала, че такива решения са обречени на неуспех.