Как си представям успешната Църква? – Янко Илиев

Въпреки тези тъмни исторически аспекти, църквата не трябва да бъде заклеймявана или пренебрегвана. Нейното място е там, в обществото, в помощ на народа. Модерната църква, разбира се, не би била коренно различна от това, което е била, например, през XIX век. Структурата и йерархията ѝ обаче биха могли да претърпят минимални промени, с оглед на съответните изменения в обществото ни. По конкретно, главният религиозен орган – Светият синод би следвало да води по-строгаполитика по отношение на подвластните му митрополии. Това би централизирало църковния институт и би подобрил неговата обществена дейност. По този начин, еднасилна и единна власт на висшия клир вероятно би била по-успешна в опитите си да прекъсва в зародиш дори и наченките на злоупотреби и нерационално използване на църковната собственост.

Проблемът с неспособните и корумпирани свещенослужители винаги е бил актуален.Народното творчество ясно говори за това. Справянето с проблема е практически невъзможно или по-скоро малко вероятно, а единственото решение е полагане на съответните усилия, така че тези несъвършенства да се доведат до минимум.

Важен аспект е и статутът на манастирите. Те представляват една друга форма на религиозна практика, която би следвало да бъде самостоятелна, тоест независима от централната религиозна власт. Независимост обаче не би трябвало да значи изолация. Напротив – един манастир, който е самодостатъчен би бил по-предпочитаният вариат пред масовизираното и ирационално централно управление на манастирите от страна на Синода. Именно чрез автономността би се запазила самобитността и спецификата на манастирската мрежа и вероятно би се увеличил броят на монасите в нея. Освен това, като място за покой и уединение, манастирът може да бъде и добро място за набиращия популярност у нас религиозен туризъм.

В този ред на мисли, изниква и въпросът за статута на църквата и по точно за балансирането на нейното финансово състояние. Принципно, с това би следвало да се занимават частни финансови консултанти, които биха спомогнали за капиталовата стабилност и рационалното разходване на паричните и капиталови средства на църквата. Едновременно с това, като редови финансови фирми, те биха били под постоянен одит от страна на държавните иституции, без обаче самата централна власт да има влияние или пряк достъп до тези капитали. А относно самото назначаване на консултантски фирми, то би следвало това да се осъществява чрез публичен търг, за да не се допускат злоупотреби и конфликт на интереси.

Въпреки чисто материалните аспекти на гореспоменатите възгледи, Православната църква е преди всичко божий посредник. С други думи, чисто финансовото обезпечаване на Православната църква и клира са нужната основа, благодарение на която те биха продължили своето свято дело, а именно да опазят, облагородят и дори увеличат християнските ценности в модерното българско общество.

Често в медийното пространство се спекулира с това, че Православната църква у нас е прекалено консервативна и затова не толкова тачена. Тук общественото мнение е силно повлияно от политическата неориентираност на ранния преход. Църквата, освен консервативна институция, не може да бъде друга, тъй като Християнството е религия. Религиозните възгледи не са просто някакви нравоучения и митове.Те са огледален образ на морално-етичните стожери на едно общество, пречупени през призмата на собственото му историческо развитие. Ето затова, ако едно общество не е доволно от своя религиозен посредник, то би следвало да си зададем реторичния контравъпрос:„А дали това общество е заслужило по-добър посредник?”

Библиография:

– И.Колев, Философия, София, 2007 Приложение

– Светата Библия, София, 1940 Новий Заветъ

– http://www.oup.com/oald-bin/web_getald7index1a.pl# – Oxford Advanced Learner’s Dictionary (виртуален вариант)

Социологическият детерминизъм, материалистическото разбиране на историята в „метода на Маркс” и техн – Виктор Янков

Така Карл Попър започва критиката си върху марксовите идеи, като определя теоретика за един от „враговете на отвореното общество”, чрез последователно изложените си аргументи Попър подлага на съмнение принципите и догматично- пророческите възгледи на Маркс. Продиктувани от изцяло хуманното недоволство за несправедливост и неравенство идеите на марксизма завиват в грешна посока като се опитват да „узаконят” човешката същност, ценностите, историята, настоящето и по този начин да предрекат бъдещето. Маркс изцяло отрича човека като уникалност и индивидът се превръща в част от групата- в неин продукт, по този начин първоначалната хуманност се превръща в догматизъм, а историческият резултат- диктатура, но не на пролетариата, а на избрани.
Създавайки точни, „неумолими закони” за обществените взаимоотношения и представяйки ги като надстройка на материалната база, Маркс прави заключението, че науката може да предвижда бъдещето. Той достига до „пророчество” като развива теорията за материалистическото разбиране на историята, както казва в началото на „Капиталът”: „Крайната цел на този труд е да разкрие…закона на движението на съвременното общество.”. Така Маркс стига до пълно пълно обезценяване на личността и погубване на свободата.
Марксовата идея, че човешката, психика, потребности, надежди, страхове, очаквания, мотивите и стремежите на индивидите са по- скоро продукт на живота в обществото, а не негови създатели, превръща хората в пластелин в ръцете на времето в което живеят. Това води до заключението, че структурата на нашия социален живот не е наш продукт. Следователно институциите, технологичния напредък не са резултат от човешките стремежи и потребности. Което може би е най- голямото противоречие в материализма на Маркс, защото според него всички тези човешки ценности са надстройка, продукт на базата. След като е отрекъл индивидуалната уникалност на човешката психика, Маркс прилага материализма и в отношението между хората. Икономическото гледище за историята е най- очакваното, логично решение на проблема, който той поставя като главен – класовото неравенство. От самото начало Маркс търси икономическо обяснение на недоволството си от разделението богат- беден. Като разделя хората на „кастов” принцип той загърбва фактори като ценност, религия и морал за сметка на фактора собственост. Преодоляването на буржоазната икономическа експлоатация може да стане само по радикален път, цялостна промяна на света- революция. За да се постигне революцията тя трябва да се предрече, за да повярват хората трябва да се обясни цялата история на света- „ Историята на класовата борба е история на света”. За разлика от повечето пророци Маркс не търси решението в религията, а в точните аксиоми на миналото, в законите на историята се крие бъдещето. На материалистическия проблем Маркс дава материалистическо решение – класовата експлоатация ще се премахне по радикален път, революция, която е „законово” предречена.
Това е следващата грешна посока, по която тръгва теоретикът, според Едуард Бернщайн, защото не радикалната промяна ще освободи пролетариите от „техните окови”, а политическата им интеграция. Класово сътрудничество, а не класова борба. Тази престава на Маркс отново се опира на крайния му историцизъм, но теорията за класите „трябва да се смята за опасно голямо опростяване”, защото това може да доведе до заблуждение, че всички политически недоразумения произтичат от взаимоотношенията експлоататор- експлоатиран. Един от примерите за борба дори в самата управляваща класа е сблъсъкът между императорите и папите в средновековието. Дори да признаем разделението на класи като значим проблем то пътят за негото решение трябва да бъде не революционния, а реформаторския, за да бъдат избегнати всички форми на ексцесий и насилие в едно общество.
Закономерностите в обществото, социалният детерминизъм, водят до загуба на свободата, когато науката е средство за решаване на политически или етически проблеми, човешките решения са безсмислени, защото те вече са определени от историята. Човешката свобода е равенството пред закона, а не липсата на собственост. марксизмът е метод- трябва да с е критикува като такъв и да се прецени чрез методологически критерий, тоест трябва да се разбере дали рационалният подход на Маркс е довел до практическа реализация. Това може би първи и най- бързо разбира Ленин: „Не познавам социалист, който да се е занимавал с тези проблеми…По тези въпроси не е писано нито в болшевишките, нито в меншевишките учебници.” След няколко години Ленин извършва икономически реформи за временно връщане към частната инициатива, така наречената НЕП(нова икономическа инициатива) и както сам казва: „ в творбите на Маркс едва ли може да се намери и дума за икономиката на социализма – от всеки според възможностите на всеки според потребностите”
Марксизмът е изцяло подвластен на изключително непрактичните и утопични „закони на историята”, той се опитва да промени обществото, чрез научни методи, което е невъзможно. Човекът и групите от хора са изцяло подвижна и непредсказуема материя, техните желания, предразсъдъци, мотиви са постоянно лавиращи. Нито историята, нито „гадателите” могат да кажат техните бъдещи решения.
„Вместо да заставаме в позата на пророци, трябва да станем творци на собствената си съдба. Трябва да се научим да вършим всичко толкова добре, колкото можем, и да търсим грешките си. И когато изоставим идеята, че историята на политическата власт ще е наш съдник, когато престанем да с е тревожим дали историята ще ни оправдае, тогава един ден може би ще успеем да поставим властта под контрол. По такъв начин на свой ред можем дори да оправдаем историята. Тя твърде много се нуждае от това”

Използвана литература: Карл Попър „Отвореното общество и неговите врагове” том 2

Идеалната политическа личност в капитализма.

Свободният пазар е езикът, на който разговарят способните и свободни хора. Най-кратката дефиниция за дясното като философия и политика е – капитализъм. Свободният пазар е икономическата система на капитализма. Ключовата дума обаче не е пазар, а свобода. А свободата се осигурява и защитава с политически средства. Всяко ограничаване на доброволната размяна между хората е насилие и проява на тоталитарност. Капитализмът не ограничава свободата на индивидуалността да се развива, дава й самочувствие, осигурява простор за нейния творчески, духовен и предприемачески капитал. В капитализма няма популизъм, но има уважение към човека, живота, и стремежите му, към миналото, настоящето и бъдещето му. В него хората живеят собствения си живот, а не животът, който някой друг им е определил.

Адам Смит е описал много добре какъв трябва да бъде капиталистът в „Богатството на народите”, където критикува недостатъците на феодалната данъчна система и показва принципите, върху които да се изгражда капиталистическата данъчна система; ако на хората се даде икономическа свобода на действие, те заедно с преследването на своите интереси ще умножат както индивидуалното, така и общественото богатство.

Достатъчно е дълъг е списъкът на автори, занимаващи се със защитата на капитализма. Идеалният политически тип трябва да е достатъчно креативен, не деспотичен, имащ нужното образование, за да разбира механизмите на пазара, да умее да се спрява с новите предизвикателства, пред които се сблъсква света (глобалният капитализъм), да притежава морал, тъй като често капитализма се бърка с егоизъм, жажда за богатство, без да се оценява, че чрез преследването на личния интерес, несъзнателно допринасяш и за общественото богатство, да разбираш условията на търсенето и предлагането. Мисля, че моралът и необходимото знание и далновидност да видиш рискa и да го предовратиш от негативните ефекти на свиващият се и разширяващ пазар, да имаш предприемачески дух, рационално да използваш оскъдните ресурси, играят ключова роля при изграждането на образа за идеалната политическа личност в капитализма.

Това есе е авторско и никой няма право да използва и цитира част от текста, без съгласието на автора ©

Политическата култура на Пловдив.

Град Пловдив се простира в централна южна България на територия от 53 кв. км. в равната Горнотракийска низина по двата бряга на река Марица и има население около 340 000 души. Градът е един от най-старите в Европа. Съвременник е на Троя и е по-древен от Рим, Атина или Константинопол. Всъщност точната му възраст не е известна, но най-древните открити останки са от периода на Критско-Микенската култура, сравними само с находките от остров Кносос. Специфичното географско положение на града оказва огромно влияние върху историята му. През тракийският период той е важен културен и религиозен център е не случайно е кръстен Евмолпия – сладкозвучен, в името на митичния цар и жрец Орфей, по-късно през македонското владичество е прекръстен на Филипополис. По времето на Римската империя Тримонциум се оказва пресечна точка на три от най-важните пътни артерии една от които е Виа Милитарис – военният път. Римляните бързо осъзнали значението на града и го превърнали в административен и културен център на Тракия Романа – провинция Тракия, където често отсядали и императорите по време на своите походи. Когато попада в пределите на Византия в Пловдивска област се заселват славяни. По време на Първото Българско Царство градът е пограничен и отново има важно военно значение. То остава такова чак до завладяването му от османските турци, които му дават името Филибе.
Несъмнено през всички исторически периоди населението на Пловдив е имало силно развита политическа и гражданска култура независимо дали е било съставено от тракийски, македонски или римски поданици или граждани. Въпреки това от гледна точка на съвременното разбиране за понятието политическа култура е най-подходящо да се разгледа периода след освобождението до наши дни. Още през възраждането Пловдив става важен търговски център. Появилата се е българската буржоазия която активно развива търговия и живо се интересува от политическият живот в Османската империя както на местно така и на държавно ниво. Възможността да пътуват осигурила на пловдивските граждани по-широк мироглед и върху външната политика, направила ги по-патриотично настроени. Тъкмо поради тази причина градът изиграва водеща роля в борбата за църковна независимост в лицето на лидери като Найден Геров, доктор Вулкович, Йоаким Груев, цели родове като Чалъковите и Чомаковите. Доктор Стоян Чомаков като представител на българската църковна общност прекарва повече от 10 години в Истанбул, за да се бори за църковна независимост. Цялата коледна литургия на 25 декември 1859 г. била отслужена на български и това е за първи път не само в Пловдив, но и в България. На 10 януари 1860 г. Пловдивският митрополит Паисий отслужил меса на български, което било нечувана дързост. След месата Паисий официално оповестил, че неговото паство се отрича от Гръцкия патриарх и че той остава с паството си. Освен с борбата за църковна независимост градът става известен и с развитието на образователното дело. През 1850 г. в Пловдив се поставя началото на модерното, светско образование с откриването на класното училище “Св. св. Кирил и Методий”. На 11 май 1858 г. тук за първи път е честван празникът на светите братя, който впоследствие става национален празник на славянската писменост и култура. През 1868 г. училището прераства в първата българска гимназия. Негови възпитаници са най-големите интелектуалци, политически и духовни лидери на нацията. В допълнение на това пак в Пловдив е основано първото българско книгоиздателство и първата печатница. В Пловдив се поставя началото и на организираното книгоразпространение. Тук е основан първият литературен читателски клуб и първата женска асоциация. Всички това засилва патриотичните чувства на пловдивчани и тяхната гражданска култура и сякаш ги подготвя за бъдещата им съдба. След освобождението по силата на Санстефанския мирен договор Пловдив става столица на привременното руско управление. А след това по силата на Берлинския договор става столица на Източна Румелия. Тогава неговите граждани имат възможност да покажат изцяло своята политическа култура. Цялата област е получила автономия и населението упражнява свободно своите права, като гласува както за местна управа, така и за управлението на цялата област. В Пловдив, в сградата на днешният исторически музей се е събирало Областното събрание. През първите години за разлика от Княжество България Източна Румелия се развива под знака на националното единство, а не под този на борбата за власт. Населението избира високообразовани и обществени дейци за депутати – Ив. Ев. Гешов, Иван Ст. Гешов, Димитър Наумов, д-р Христо Стамболийски, и др. Първото събрание обявява българският за официален в областта и приема бюджет. Общо са гласувани 12 закона. Този ентусиазъм продължава през цялото съществуване на Източна Румелия като автономна област в Османската империя. В крайна сметка може да се каже, че пловдивчани са и основните инициатори на Съединението. След него Пловдив заема второто място сред най-важните градове в България. Като политическата активност на неговите граждани остава непроменена. За политическият характер на пловдивчани се е запазил непроменен и до по-ново време. Пловдивските избиратели участват активно на изборите за сваляне на комунистическата власт в страната. Градът не случайно получава названието „Синята Крепост“. През първите години на прехода политическата ориентация на пловдивските граждани е силно дясна, както на местно така и на държавно равнище. Градът подкрепя силно всички десни кандидати и сякаш като награда успява да получи и президент родом от Пловдив – Петър Стоянов. Отношението на гражданите към политиката от този период е предимно позитивно. Политическата комуникация между елита и гражданите е засилен, т.к. Съюзът на Демократичните сили не иска да загуби по никакъв начин градът където подкрепата за тях е най-силно изразена. Въпреки това с края на ерата Костов и провалената кандидатура за втори мандат като президент на Стоянов нещата сякаш се променят. Както повечето български граждани, така и пловдивчани започват да стават по-негативно настроени към своите доскорошни любимци. Върху този процес оказват влияние множество разкрития около провежданата от сините политика, както и появата на нов играч на политическото поле – НДСВ. Разочаровани от твърде дълго продължилия преход пловдивските граждани търсят начин да променят статуквото и виждат алтернативата тъкмо в новото явление НДСВ. След първите месеци на управление на новото правителство и първите разочарования в Пловдив се заражда една нова тенденция. Вниманието на гражданите сякаш се пренасочва към местната политика. Освен управниците на местно ниво и самите граждани сякаш съзнават до каква степен законодателството на страната ограничава отделните общини. С наближаването на местните избори за кмет през 2003 г. става ясно, че това всъщност ще е един от основните въпроси по които ще се противопоставят кандидатите. Резултатите потвърждават, че градът традиционно дава най-висок процент гласували за политическите представители на Обединените демократични сили на президентски, парламентарни и местни избори.Кмет на града за втори пореден мандат Д-р Иван Чомаков от Съюза на демократичните сили (СДС) бе издигнат и подкрепен от Коалиция Обединени демократични сили (ОДС), в които влизат – СДС, БЗНС-НС, ДП,БДФ, СДП, БЗНС и е избран мажоритарно с 51,9% на последните местни избори. Мнозинството от 19 съветници в ОбС спечели също Коалиция ОДС. На второ место е “Коалиция за Пловдив” с 16 общински съветници. С петима общински съветници е представено НДСВ, четирима са съветниците, представляващи ВМРО, а трима са от ДПС. Освен тях в Общинския съвет има четирима нечленуващи в политически представителни групи съветници: по един от КеП, ССД, БДБ и БСДП.
Впечатление прави, че пловдивските граждани не са безразлични към проблемите на града. Те проявяват активност, като най-често тя се изразява в събиране на подписки които се представят пред Общинският съвет, независимо дали се отнасят за защита на нещо чисто Пловдивско като Международния панаир или правата на медицинските работници в цялата страна. Една от особеностите на събирането на подписки в Пловдив и изобщо проявата на повечето форми на гражданска активност е, че те се провеждат непосредствено пред сградата на общината в центъра на града. Въпреки това не са редки случаите на затруднена политическа комуникация между местният политически елит и гражданите. Често се случва въпреки представените подписки да няма предприети действия от Общинският съвет, случва се също и граждани да не бъдат допускани до заседанията му поради факта, че могат да възникнат неудобни въпроси. Въпреки всичко пловдивчани продължават да проявяват своята политическа култура и непрестанно да се интересуват от съдбата на своя град.
Бъдещето на България е пряко свързано с Европейският съюз в който на отделните общини се гарантира изключително голяма независимост – особено финансова, чрез събирането на общински данъци и такси, чието разпределение не минава през централния бюджет на страната както е по настоящем в България. В една такава среда политическата далновидност на пловдивчани би могла да се прояви истински свободно за доброто на града.

Режимът на Либералната демокрация

За да разкрием в какво се изразява режимът на либералната демокрация първо трябва да изясним самото понятие либерална демокрация. Очевидно е, че то е сложно понятие и се състои от две прости – либерализъм и демокрация. Двете са поставени в една симбиоза. Възниква въпросът какво по-точно ни дава възможност да обединим двете понятия, как те се съчетават или как идеите стоящи зад тях намират своите допирни точки.

Демокрацията като понятие най-вече засяга формата на управление в държавата. Тя е едина от най-разпространените форми на държавно устройство в нашето съвремие. Най-често се изразява в това, че обикновените граждани могат да участват пряко във вземането на решения. В днешно време „демокрация” често се използва в смисъла на либерална демокрация, но това разбира се не е коректно. Думата „демокрация“ произлиза от древногръцки език: „demos“ означава „хора“, а „kratein“ – „управлявам“. Съответно буквалното значение на днешната дума е „управление на хората“. Фактът, че думата произлиза от древногръцки не означава, че демокрацията която е съществувала в древна Елада е тази която е разпространена и днес. Въпреки това привържениците и сочат нейната многовековна история именно във връзка с гръцкия и произход, макар съвременната демокрация да има доста по-кратка история.

Либерализмът от своя страна е първата голяма политическа идеология. Либералното политическо мислене преминава през различни етапи. Говори се за класически, социален либерализъм, религиозен и други негови форми. Като изразители на либерализма могат да се определят: Джон Лок, Монтескьо, Адам Смит, Дени Дидро, Волетр, Бенджамин Франклин, Джон Стюарт Мил, айзая Бърлин, Карл Попър, Джон Кейнс, Фридрих Фон Хайек и др. Всеки от тези автори развива либерализмът и го насочва по нови пътища, подходящи за дадения исторически период или страна. Тъкмо това прави либерализмът твърде разнообразен. За да разкрием либералната демокрация обаче, е най-добре да се спрем на „класическият либерализъм”. Той може да се класифицира като определени възгледи за живота, които образуват един специфичен морал и водят до определено поведение, включително и политическо. Самият либерализъм като идейно течение се повява много преди да получи това наименование, което всъщност закъснява с около три века. Това определено има специфично въздействие върху съдбата на либерализма. В някои страни хората започват да говорят за „либерализъм”, когато вече са престанали или са преставали да бъдат либерални. В други страни „либерализъм”, както и „либерален” така и не се утвърждава като термин. Такава страна е САЩ където този „либерален” никога не получава историческо съдържание. Либералната партия там няма нищо общо с либералните партии на континента. Всичко това е много странно, т.к. може да се твърди, че в САЩ либерализмът е получил най-голяма реализация и осъществяване. Той е дълбоко вкоренен в американския ред. Самата американска конституция е прототип на либералния конституционализъм в класическия смисъл. Но самите американци използват понятието „либерализъм” главно в партиен смисъл и поради тази причина американската конституция за тях самите не е онова, което биха нарекли либерално.

Но как най-лесно да се обясни либерализмът, а от там и либералната демокрация? Най-често либерализмът се свързва с понятието свобода. Свободата е основна ценност за либералите, свободата като граници в които можеш да действаш невъзпрепятстван от другите. Според Айзая Бърлин това е негативната свобода. Да бъдеш свободен според него не означава просто никой в нищо да не ти пречи. За либералите всички хора са еднакви. Те всички притежават човешки права дадени им от бога. Гарантирането в еднаква степен на естествените човешки права на всеки един индивид изразява равенството на всички индивиди. Равенството според либералите е обвързано със свободата, с нейната негативна форма, такава каквато е за Бърлин. Като цяло либералите разбират равенството като равенство пред закона. Всеки индивид има правото да действа в границите на закона в такава степен в каквато и всички останали, т.е. всеки индивид има правото да упражнява своята свобода до такава степен, че да не пречи на останалите, или правилото прави на другите това, което не искаш да правят на теб, но представено в един по-усъвършенстван вид. От изключителна важност е обаче, до каква степен границите на забраните на закона ще ограничат полето на негативна свобода на индивида. Законите според либералното схващане трябва да са именно забранителни, а не повелителни, т.к. по-този начин оставят по-голямо поле на индивидуалната, негативната свобода.

Както стана видно равенството и свободата в никакъв случай не са взаимно изключващи се. Поради тази причина доколкото либерализъм се свързва най-вече със свободата, а демокрация – най-вече с равенството, в никакъв случай не е случайно, че някъде около 1848 г. двете успяват да обединят сили срещу социализма. Според Токвил равенството, което е в хармония със свободата е присъщо на демокрацията, която приема либерализма. От тази симбиоза днес се стига до там, че често когато се говори за демокрация, всъщност се има предвид по-точно либералната демокрация. Двете понятия са доста неравнопоставени най-вече поради факта, че „либерализъм” като понятие е доста по-непопулярен в момента на сливането и няма историята на понятието „демокрация”. За сметка на това обаче, в идеологическата симбиоза надделява именно либерализмът – демократите приемат, че свободата всъщност е главната цел, а демокрацията е само средство. В това взаимодействие между либералния и демократическият елемент първият се занимава предимно с политическото робство, личната инициатива и формата на държавата, а вторият е особено чувствителен към благоденствието, равенството и социалното сплотяване. В крайна сметка формулата на либералната демокрация може да се изрази като постигане на равенството чрез свободата.

Либерализмът, а от там и либералната демокрация имат своето изражение, не само в идеологическата и политическата, но и в икономическата сфера. Често се прави грешката, че либерализмът намира своето главно изражение тъкмо там, но това не е точно така. Грешка е да се говори единствено за икономически либерализъм, а още по-голяма грешка е да се гледа на него като на нещо негативно.

Едно от основните права на индивида, според либералните разбирания е правото на частна собственост. Според някои либерали то е по-важно дори от правото на свобода, т.к. тя се обезсмисляла без наличието на частна собственост върху която да се упражнява. Правото на честна собственост принадлежи към т.н. от либералите икономическа свобода. Тя, както и политическата са отделни изражения на свободата въобще и това не може да бъде другояче. Въпреки това двете са в изключително силна зависимост една от друга. Както посочва Милтън Фридман – не може да има политическа свобода без икономическа макар, че тя сама по себе си не е достатъчно условие. Двата вида свобода засягат отделни подсистеми от обществената система – политиката и икономиката, и нито един от двата вида свобода не трябва да бъде пренебрегван за сметка на другия. Това би означавало едната от двете подсистеми в обществото да изземе функциите на другата, което е абсолютно нежелателно. Либералите държат и на двата вида свобода и поради тази причина осъждат силно обществата в които държавата ограничава силно икономическите права на индивидите и по този начин ограничава и негативната им свобода.

Може би по-интересно във връзка с икономическите идеи на либералите е тяхното виждане за пазара, ролята на държавата и последиците от различните форми на взаимодействие между тях. Пазарното стопанство като форма на икономически взаимоотношения е от особено значение за идеите на либерализма. Чрез него се постига равенство във възможностите. Поставени в условията на пазара индивидите следва да имат равни шансове. Според Милтън Фридман, там където са се създали свободни пазарни взаимоотношения и съществува равенство във възможностите, там жизненото равнище на обикновените хора достига най-високи степени. От друга страна в общества в които се поставя за цел равенство в крайния резултат, се стига до загуба на личната свобода, т.к. това равенство може да се постигне само чрез употреба на сила. Колкото до държавата, според традиционните либерални виждания, тя следва да играе ролята на нощен пазач, т.е. да се оттегли колкото е възможно повече от личната сфера на индивида, особено в икономически план. Нейна задача обече, е да осигури рамката, правилата в които да функционира пазара. Конкуренцията според либералните разбирания в никакъв случай не може да е негативно явление. Равните шансове, еднаквите правила дадени на участниците на пазара позволяват най-добрите да излязат напред, а това предвижва обществото напред. През последния век в икономическата сфера се появи планирането. То може да се определи като дейност извършвана от държавата с цел предвиждане цялостното развитие на икономиката на дадена страна и насочването и в определена посока. Това разбира се навежда на мисълта за вмешателство от страна на държавата в икономическата сфера, което не е присъщо за класическата либерална мисъл. Въпреки това в сферата на либерализма се допуска един специфичен вид планиране, което може да се характеризира като „ограничено планиране”. Тази форма на планиране, за разлика от „тоталното планиране” присъщо за командните икономики, не изключва съществуването на пазара, а само е негов необходим коректив. Планирането има общо и с демокрацията. Като форма на държавно устройство въпросът при нея е кой ще извършва планирането. Тази задача се пада на правителствата. Те обмислят основните насоки на икономиката, които се одобряват от парламента. Т.е. всичко това е в сферата на политиците, заели постовете си в следствие на всеобщо избирателно право. Както се вижда и в този случай демокрация и либерализъм са в съзвучие и нищо не пречи на либералната демокрация да приеме ограниченото планиране и тя го прави.

Във връзка с решенията взимани от политиците в сферата на демократичното управление възникват въпросите за тяхната власт, некомпетентността на управлението и мястото на експертите в него. Властта е нещо с което трябва да се справи либерализмът, а от там и либералната демокрация. Разделението на властите е основен принцип на либерализма. По тази линия той също успешно се съчетава с демокрацията. След като не може всички хора да участват във властта и се налага избирането на определени личности, на които всъщност се предоставя суверенитета на народа, тогава единственото което остава за тези извън властта е да намерят начини да я ограничават. Тъкмо това се постига чрез разделението на властите. Властта трябва да бъде и деперсонализирана, т.е. да е важна дадената институция, а не човекът който я представлява. Въпреки това хората които биват избирани на даден държавен пост са от голямо значение. Ето тук възниква въпросът за компетентността на индивидите и мястото на експертите в управлението. Сблъсъкът е между управление на некомпетентни, които управляват компетентни и правителства на експерти, които обаче ще бъдат недемократични. Ясно е, че на демокрацията отново е нужен баланс, за да укроти всесилното множество на некомпетентните и да се даде шанс на експертите. Но правителства съставени изцяло от експерти са невъзможни, т.к. това не е начинът по който гласува мнозинството. Поради тази причина е необходима демокрация като форма на управление, но която, без да представлява управление на експерти, да зависи от техните умения. Така равновесието ще бъде постигнато, като ще зависи главно само от това колко власт се дава на експертите, т.е. до каква степен избраните политици работят с тях и какви правомощия им прехвърлят. Тази особеност на съвременната демокрация също не противоречи с либерализма.

Когато се говори за либералната демокрация някои от авторите забравят един основен момент – „гражданското общество”. Това понятие се определя твърде различно от теоретиците на френското, германското и шотландското Просвещение. Най-лесно гражданското общество може да се определи като пространството в което конкретната личност, индивид се стреми да постигне своите цели. Като цяло западната традиция на парламентарната либерална демокрация винаги е акцентирала върху автономността на гражданското общество спрямо държавата. Развитието на идеята за гражданското общество исторически се развива в две по-отчетливи направления – постхегилианска или марксистка традиция и англо-американска, чиито корени са във възгледите на шотландското Просвещение. Второто течение определя по-либералното отношение към природата на обществото, индивида и държавата. Джон Лок определя гражданското общество като място, където „неудобствата” и недостатъците на природното състояние се коригират посредством взаимно договаряне и съгласие. Адам Смит допълва, че взаимозависимостта и взаимното утвърждаване на индивидите става тъкмо чрез пазарните отношения, които обогатяват гражданското общество, превръщат го в сфера където личните интереси и страсти биват не само реализирани, но и конституирани чрез взаимно признаване. Явно според мислителите на шотландското Просвещение гражданското общество означава най-вече една област, където цари солидарност и която се крепи на силата на моралните чувства. Според германската школа и по-точно Маркс, гражданското общество е родило едновременно и изолираният индивид и най-високоразвитите форми на социалните отношения. За него гражданското общество не е определено природно състояние, а е продукт на историческо развитие, което продължава своя ход. В крайна сметка гражданското общество може да се определи като такова, което се състои от свободни индивиди – носители на рационално осъзнат интерес. Този интерес, както и груповият и общественият се регулират изцяло от закона, т.е. на лице е признаването на разнообразни интереси и групи, наличието на плурализъм и толерантност и солидарност между групите. Всичко това се постига благодарение на върховенството на закона, както над гражданите, така и над държавата. Това са преди всичко хоризонтални връзки между хората възникнали и развиващи се на базата на общи интереси и потребности.

И така. В крайна сметка, какво е режима на либералната демокрация? Както се вижда той е една доста сполучлива смесица между либерализмът и демокрацията. Едното е по-скоро идеологическо течение, а второто представлява разбира се форма на държавно управление. Можем да кажем, че либералната демокрация е обединила в себе си най-популярната идеология и най-добрата форма на управление открита до момента или поне най-допадащата на обществото. Какви обаче са характеристиките на режимът на либералната демокрация? Това е такава форма на изграждане и функциониране на обществото, която съчетава либералните ценности и демократичната форма на държавно управление, което съвсем не е невъзможно както се видя по-горе. Основните и характеристики естествено също са смесица от тези на либерализма и демокрацията: свобода на мисълта, свобода на идеите, право на собственост, наличие на пазарна икономика поддържаща частното производство, а в областта на реалното управление – разделение на властите, наличие на правова държава или осигуряването на върховенството на закона, свободни и честни избори, правото да избираш и да бъдеш избиран и др. В последните десетилетия към тези характеристики на либералната демокрация задължително присъства и гражданското общество. В съвременния си вариант то се изразява може би най-вече чрез правото на хората на свободно сдружаване в организации, които са на свободен принцип и в дадения случай не са нито държавни нито организации с търговска цел. Често тези организации могат дори да бъдат неосъзнати, което обаче, съвсем не означава, че не са ефективни. Целта на тези организации е гражданите да могат да защитават своите права и интереси пред институциите, както и да решат някои от своите проблеми без тяхната помощ. Съвкупността от всички тези граждански организации, която ако изобщо може да се улови представлява гражданското общество. Наличието на гражданско общество в съвременните държави е признак за високо гражданско самосъзнание. За съжаление не случайно такова по-скоро липсва или е фиктивно в повечето нови либерални демокрации, вероятно поради факта, че те се изграждат по неправилен начин – създават се първо демократичните структури на управление, а чак тогава в обществото се възпитават либералните ценности, които често се израждат в негативна посока.

Свободата, равенството и справедливостта в идеологията на либерализма.

Класическият либерализъм е първата голяма политическа идеология. Неговото развитие се съчетава с това на капитализма. Либералното политическо мислене преминава през различни етапи и за това се говори за класически, социален либерализъм, религиозен и други негови форми. Някои от най-видните имена свързани либерализма са: Джон Лок, Монтескьо, Адам Смит, Дени Дидро, Волтер, Бенджамин Франклин, Джон Стюарт Мил, Айзая Бърлин, Карл Попър, Джон Кейнс, Фридрих Фон Хайек и др. В своите произведения те всички в различна степен се спират на тези три понятия – свобода, равенство и справедливост, като заедно постепенно изграждат това което е идеологията на либерализма.

Свободата е основна ценност за либералите, по-точно политическата свобода, свободата като граници в които можеш да действаш невъзпрепятстван от другите. Според Айзая Бърлин това е негативната свобода. Да бъдеш свободен според него не означава просто никой в нищо да не ти пречи. За либералите всички хора са еднакви. Те всички притежават човешки права дадени им от бога. Гарантирането в еднаква степен на естествените човешки права на всеки един индивид изразява равенството на всички индивиди. Равенството според либералите е обвързано със свободата, с нейната негативна форма, такава каквато е за Бърлин. Като цяло либералите разбират равенството като равенство пред закона. Всеки индивид има правото да действа в границите на закона в такава степен в каквато и всички останали, т.е. всеки индивид има правото да упражнява своята свобода до такава степен, че да не пречи на останалите, или правилото прави на другите това, което не искаш да правят на теб, но представено в един по-усъвършенстван вид. От изключителна важност е обаче, до каква степен границите на забраните на закона ще ограничат полето на негативна свобода на индивида. Законите според либералното схващане трябва да се именно забранителни, а не повелителни, т.к. по-този начин оставят по-голямо поле на индивидуалната, негативната свобода.

Едно от основните права на индивида, според либералните разбирания е правото на частна собственост. Според някои либерали то е по-важно дори от правото на свобода, т.к. тя се обезсмисляла без наличието на частна собственост върху която да се упражнява. Според мен правото на честна собственост принадлежи към т.н. от либералите икономическа свобода. Тя, както и политическата са отделни изражения на свободата въобще и това не може да бъде другояче. Въпреки това двете са в изключително силна зависимост една от друга. Както посочва Милтън Фридман – не може да има политическа свобода без икономическа макар, че тя сама по себе си не е достатъчно условие. Двата вида свобода засягат отделни подсистеми от обществената система – политиката и икономиката, и нито един от двата вида свобода не трябва да бъде пренебрегван за сметка на другия. Това би означавало едната от двете подсистеми в обществото да изземе функциите на другата, което е абсолютно нежелателно. Либералите държат и на двата вида свобода и поради тази причина осъждат силно обществата в които държавата ограничава силно икономическите права на индивидите и по този начин ограничава и негативната им свобода.

Може би по-интересно във връзка с икономическите идеи на либералите е тяхното виждане за пазара, ролята на държавата и последиците от различните им форми. Пазарното стопанство като форма на икономически взаимоотношения е от особено значение за идеите на либерализма. Чрез него се постига равенство във възможностите. Поставени в условията на пазара индивидите следва да имат равни шансове. Според Милтън Фридман, там където са се създали свободни пазарни взаимоотношения и съществува равенство във възможностите, там жизненото равнище на обикновените хора достига най-високи степени. От друга страна в общества в които се поставя за цел равенство в крайния резултат, се стига до загуба на личната свобода, т.к. това равенство може да се постигне само чрез употреба на сила. Колкото до държавата, според традиционните либерални виждания, тя следва да играе ролята на нощен пазач, т.е. да се оттегли колкото е възможно повече от личната сфера на индивида, особено в икономически план. Пазарът ,в този случай, трябва да поеме ролята на регулатор на обществените взаимоотношения.

Справедливостта, нейното либерално разбиране е развито подробно от Фридрих Фон Хайек. Както споменах и по-горе равенството за либералите е равенство пред закона. В този дух и Хайек посочва, че те правят разлика между правилата за индивидуално поведение и конкретните разпоредби на една власт за целите на организацията. Първите са изцяло обвързани с “управлението на закона”. Те, както посочих и по-горе, са предимно забранителни, т.к. така се осигуряват по-широки граници на негативната свобода. Тяхната цел е само да се предотвратят несправедливите действия, т.е. прекаленото навлизане в тази граници. Вторият вид – конкретните разпоредби, съответно водят именно до срещуположните резултати, до ограничаване в изключителни граници на свободата. С подобни законови форми се работи обикновено в страни под авторитарен или тоталитарен режим, като ограничаването на свободата може да става както в икономически аспект, така в последствие и в политически аспект.

В крайна сметка, колкото и примамливо да звучат понятия като свобода, равенство и справедливост, не бива да забравяме, че либерализма също е идеология, а всички идеологии в крайните си форми не носят положителни черти.

“Изграждане на благосъстояние” Лестър Търоу, Пето Правило

Търоу извлича своето Пето правило, като се занимава с въпросите повдигнати от икономическите кризи през ХХ в. като тази в САЩ – предизвикала Голямата Депресия, както и упадъка в икономическите позиции на Япония в последните годи на века. Повече внимание той отделя на втория случай макар, че в текста си служи и с много други примери.

Според него, в Япония, нежеланието на правителството да се занимава с проблемите на финансовия срив е довело до дълъг период на крайно ограничен икономически растеж, т.е. стагнация. Според Търоу всички спекулативни сривове имат еднакви причини и при всички тях последователността на събитията протича еднакво. Той посочва, че процесът започва с непоносимото покачване на стойността на някои активи. За правителствата е невъзможно да спрат този процес. Еднакво невъзможно е на следващ етап да се спре и падането на цените на повечето стоки и услуги, т.е. дефлацията. Единственото което управляващите могат да правят е да изчакат края, за да се захванат с отстраняването на щетите от подобни събития. Тоест, важното при срив е да се предвиди точният момент в който непосилните цени ще паднат. Когато сривът е факт кредитните пазари се замразяват. Доставчиците започват да изискват плащания в брой преди доставките. При тази ситуация дори финансово стабилните фирми установяват, че не могат да изплатят сметките си, т.к. са притиснати едновременно от банките, които искат разплащания по заемите и от доставчиците, които искат предплащане. Всички инвеститори смятат, че могат да предвидят тези събития и така да се оттеглят навреме, но реално малцина успяват. Те бягат по-принцип от икономики в такова състояние. Първите инвеститори, които напускат страната са местните, т.к. те разполагат с най-точна информация. Външните научават последни. В същото време всички в страната се стремят да продадат местната си валута, за да закупят такава за която не се очаква обезценяване. Това, заедно с изтеглянето на капитала на инвеститорите води до изчерпване на резервите от валута на националната банка. Цената на местната валута рязко спада, а това налага да се увеличат неимоверно приходите необходими за изплащането на дълговете в чужда валута.
Търоу посочва, че японците са се опитали да се справят чрез максимизиране на фондовия пазар, но то дава резултати докато цените на фондовата борса растат. Инвеститорите забогатяват само от нарастването на цените на ценните книжа и търговията с тях, а не от дивиденти, т.к. печалбите реално са малки. Авторът добавя, че всъщност в Япония нямат отговор на въпроса какво би станало, ако цените на фондовите борси спаднат и останат ниски. Търоу счита, че и фискалната стабилност също не служи като сигурен щит и като пример посочва срива на Мексико през 1994 – 95 г. въпреки бюджетния излишък на правителството. Като цяло, колкото повече време се изгуби за отстраняване на щетите след финансов срив, толкова по-тежки стават проблемите. В случаят с Япония, според автора, без икономически растеж е невъзможно да се възобновят печалбите, а той няма да се възобнови докато всички са затънали в дългове. Въпросът е дали японското правителство е в състояние да действа, т.к. всички очакват ефективни обществени мерки.
И тук възниква един много важен въпрос, този за значението на глобализацията в случая. Както посочва и Търоу, в икономиката на един глобализиран свят неспособността на една част от него да се справи с проблемите си може да създаде проблеми и за останалия свят. Япония би следвало да бъде спасител на страните от своя регион, но вместо това, според автора, тя самата се нуждае от спасяване. Тя затваря пазарите си през 1997 г. за своите съседи. Така обрича много техни фирми на фалит, както и своите банки, отпуснали им кредити. Интересна е и ситуацията с Китай, който е конкурент на всички развиващи се страни. Ако в него има срив и валутата му девалвира, тогава всяка развиваща се страна ще бъде сполетяна от същото. Тъкмо за това света следи така ожесточено темповете на растеж на китайската икономика.
Заплахата според Търоу започва с Япония, но е важно да се разбере нейното естество. Според него, за световната икономика, тя не се крие във верижна реакция на фондовите борси, нито пък в падащите цени на акциите. Заплахата започва от азиатските и Японските стратегии, които налагат решаването на текущите проблеми да стане чрез експорта, да се увеличат пазарните дялове в Европа и Америка. Това обаче би довело до спад на продажните цени и печалбите. Този подход не може да се приложи от всички страни едновременно, т.к. никой не може да има по-голям нетен износ, ако друг няма по-голям нетен внос. Проблемът не би решило и превръщането на САЩ във фокус на целия световен експорт.
Най-голямата заплаха за световната икономика, според автора, идва именно от дефлацията. Тя почти гарантира отрицателен ръст на БВП. Търоу подчертава, че през ХХ в. нито една страна не е успяла да съчетае дефлация с растеж, а веднъж отприщена е изключително трудно да бъде спряна. В момента в глобален мащаб цените на енергията и суровините са претърпели особено рязък спад. Продажните цени също се снишават рязко в някои отрасли, например в микроелектрониката. Самата глобализация предизвиква принудително снижаване на цените, т.к. производството се премества от области с по-висока към такива с по-ниска себестойност. Всичко това, според Търоу сочи, че системната дефлация е вече напълно вероятна.
В един свят на дефлация има нови правила. Задълженията вече трябва да се избягват на всяка цена, т.к. ще се налага да се изплащат във валута с по-висока стойност, отколкото при заемането им. Реалните лихвени проценти в такъв период са изключително високи. Всяко нещо което бъде оставено за бъдеща продажба ще трябва да бъде продадено за по-малко, отколкото в настоящия момент. Тъй като фирмите трябва да снижат разходите си, нямат друг избор освен да намалят заплатите на служителите си. Колкото по-бързо се смъкват заплатите, толкова по-бързо ще падат и цените, а това е омагьосан кръг засилващ дефлацията. Същото е отношението БВП – цени. Правителствата също ще отчетат, че данъчните приходи намаляват, т.к. спадат доходите и печалбите.
В крайна сметка Търоу установява, че в съвременната икономика дефлацията и икономическият растеж просто не могат да вървят ръка за ръка, както се вижда от всичко описано до тук. Тъкмо поради тази причина той подчертава и своето Пето правило – ако трябва да се избира между еднакви равнища на инфлация и дефлация, правилният избор е инфлацията, т.к. както посочва той, капиталистическата икономика е изключително трудна, ако не и невъзможна за ръководене в условията дори и на най-незначителна дефлация. Поради тази причина според Търоу най-правилният подход срещу нея е вземането на предпазни мерки, а не търсенето на решения след възникването и, т.к. историята е показала, че такива решения са обречени на неуспех.

Сравнителни предимства на външната търговия (“Принципи на икономическата икономия и данъчното облагане” на Д. Рикардо)

Дейвид Рикардо е водещ английски икономист, рационалист. Бива повлиян от Адам Смит и доразвива някои от неговите идеи. Работи известно време като търговски посредник в Лондон, което му носи значителни доходи. Някои събития от историческия живот на Англия, като високата инфлация след Наполеоновите войни, вероятно го подтикват да се заеме с писането на икономически трудове. Опитвайки се да докаже, в едно свое есе, че с ограничаването на вноса на зърно може да се постигне по-голяма обработка на земята и съответно падане на равнището на печалбата , достига до взаимообвързана теория за стойността, разпределението, международната търговия и данъчното облагане. По-подробно Рикардо се спира върху международната търговия в своята книга “ Принципи на политическата икономия и данъчното облагане”, къде посочва предимствата на външната търговия и някои други икономически категории свързани с нея. Такава например е печалбата, т.к. и този вид търговия като всеки друг се извършва именно с тази цел.
Първото предимство което Рикардо вижда във външната търговия е факта, че нейното увеличение в една страна силно съдейства за нарастване на масата на стоките, а следователно и за увеличаване на жизнените удобства. Тази връзка между увеличеното количество стоки и нарастващите жизнени удобства се посочва и от Адам Смит. Според Дейвид Рикардо обаче, от нарастването на този външен обмен няма да се увеличи непосредствено общата сума на стойността, защото полученото количество чуждестранни стоки ще носи за страната същата тази стойност, която са носили стоките произведени в нея и разменени за внесените. Според Рикардо е еднакво важно жизнените удобства да растат както в резултат на по-доброто разпределение на труда, така и в резултат на това, че всяка страна произвежда ония стоки за които е годна поради своето положение, климат и другите си естествени и изкуствени предимства, и ги разменя срещу стоките на други страни. Той посочва още, че същият ефект се постига и от повишаването на нормата на печалба. Тя пък, според него расте, именно чрез разширяването на външната търговия, когато храната и предметите от първа необходимост на работника могат да бъдат предоставени на пазара с намалена цена. Тези стоки са такива за които се изразходва работната заплата и благодарение на това се постига повишаване на печалбата от вложения от производителя капитал. Във всички други случаи освен този, външната търговия не води до повишаване на печалбата, но пък за сметка на това, поради изобилието и ниската цена на стоките поражда подтик за спестяване и води до натрупване на капитали.
Интересни са наблюденията на Рикардо върху разпределението на парите (капиталите) между страните. То е в такива количества, които са необходими да регулират доходна разменна търговия помежду им. Според него се оказва още, че разпределението на едно производство в която и да било страна има тенденцията да изменя разпределението на скъпоценните метали (в качеството им на универсален измерител на останалите стоки, също като парите), между нациите на света. Ако мотив за усъвършенстването в това производство е именно развитието на външната търговия, тогава можем да твърдим, че тя е причина за увеличаването на количеството произвеждани стоки и същевременно, за увеличаването на нормалните им цени в страната в която става усъвършенстването. Погледнато от този ъгъл това може да се разглежда като отрицателно влияние на външната търговия, което засяга потребителите на дадена стока в страната износител. В същото време самата работна заплата ще се оценява по-високо в пари, т.к. в страната ще се внасят такива срещу изнесените стоки. Това пък би позволило на работниците да закупуват по-лесно евтините стоки внасяни от страни с не толкова усъвършенствано производство, което не изисква голяма специализация и скъпи машини.
Очевидно е, че не може да се твърди, че външната търговия води само до положителни или само до отрицателни последствия. Спорът към кои от тях клони тя продължава и днес, като границите му се разпростират буквално върху цялата планета с процесите на глобализация. На практика днес неограничените възможности за търговия по целия свят не поставят въпроса за сравнителните предимства на външната търговия, а за тези на световната.

Разделението на труда, причините за него и последствията според Адам Смит

Адам Смит е роден през 1723г. и умира през 1790г. Той е един от създателите на английската класическа политикономия. След завършването на образованието си и завръщането му в Шотландия преподава последователно като професор по логика и философия в университета в Глазгоу. След 1778г. до края на живота си е специален помощник към митниците в Единбърг. Издава книгите “Теория на нравствените чувства” и “Изследване на природата и причините на богатствата на народите”. Основната икономическа теория на Адам Смит е положението на “естествения ред”, т.е. “нормалния” обществен строй съответстващ на човешката природа и подчиняващ се на обективните икономически закони. Разработва и теорията за стойността и поземлената рента и пръв доказва, че буржоазното общество се дели на три групи – работници, капиталисти и земевладелци, още разкрива и същността на капитала и получаването му. Идеите на икономическата теория на Смит по-късно са доразвити от Дейвид Рикардо.

В първите няколко глави на своята книга “Изследване на природата и причините на богатствата на народите” Адам Смит се спира подробно върху разделението на труда и всичко свързано с него. Като основна отправна точка и предположение той посочва факта, че увеличението на производителната сила на труда и по-голямото умение, сръчност и съобразителност, с които той се направлява или прилага, са вероятно резултата именно от разделението на труда. От тук по обратният път Смит започва да разсъждава, като привежда множество интересни примери от производствения живот на Англия и други страни, такива каквито са били в неговото време. Разсъжденията му започват от настоящия за него момент и това до което е довело разделението на труда, като се насочват към търсенето на причините за това разделение и факторите от които зависи то.
Първият пример който посочва Адам Смит описва производствения процес в манифактура за топлийки. В нея операциите са разделени и всеки работник извършва точно определена дейност за която е учил и в която се е специализирал. Авторът сравнява тази ситуация с тази при която всеки един от тях би произвеждал топлийки самостоятелно и би извършвал всички тези дейности сам. Чрез това сравнение и съответните цифрови изражения на количеството произведена продукция Смит доказва, че разделението на труда, доколкото може да бъде въведено, води във всеки занаят до пропорционално увеличение на производителната сила на труда. Това е най-очевидното последствие от разделението на труда. Според него обособяването на различните професии и занаяти би могло да бъде резултат от това предимство. Това обособяване се изразява в по-голяма степен в развитите страни. Адам Смит посочва, че това, което в примитивно състояние на обществото е дело на един, то в развитото общество е дело на няколко души. Той обръща внимание и на една друга особеност на разделението на труда – то не се развива в еднаква степен в различните отрасли. Разликата е най-очевидна между земеделието и промишлеността. Докато в промишлеността дадена професия позволява специализиране и извършване на определената дейност целогодишно и често до животно, то при земеделието това е невъзможно, т.к. там отделните дейности се обуславят от различните годишни времена. Тяхната смяна не позволява на един работник да е зает, на пример, целогодишно само с оран или жътва. Поради всичко това разликите в развитието на отделните страни са предимно в сферата на промишлеността. Тези в земеделието не са толкова ясно изразени, но от своя страна те също се дължат на средствата с които се обработва земята, като машини например, т.е. дължат се отново на разликите в промишлеността.
По-нататък Адам Смит посочва три различни обстоятелства на които, според него, се дължи увеличението на количеството извършвана работа в следствие на разделението на труда. Повишава се сръчността на всеки отделен работник, икономисва се време и се изобретяват голям брой машини, които улесняват и съкращават труда. Повишената сръчност увеличава количеството работа което работникът може да свърши, а тя, сръчността, благодарение на факта, че разделението на труда води до максимално опростяване на извършваната дейност, лесно може да бъде постигната. От своя страна фактът, че работника не смяна своята дейност, спестява времето което привикването или физическото преместване към една нова дейност би му отнело. В този момент Смит засяга по много интересен начин една характерна черта на работника, който често сменя работата си, а именно, че той не е много усърден и енергичен относно новата работа и това го прави муден. Това от своя страна не може да не намалява производителността. Колкото до въвеждането на машините, според Адам Смит, тяхното полезно действие е безспорно. Тук интересен е факта, че когато трудът на даден работник е строго специализиран на него не му се налага да мисли за никаква друга дейност която би трябвало да извършва. Това насочва вниманието му към стремеж за опростяване на труда му, което често е водило до изобретяване на подходяща машина или просто усъвършенстване на вече съществуваща. Още по-голям е ефекта когато машиностроенето се обосява като отделен отрасъл. В крайна сметка Смит стига до извода, че голямото увеличение на производствата във всички различни занаяти в резултат на разделението на труда води, в едно добре управлявано общество до всеобщо изобилие, дори и за най-нисшите слоеве на обществото. Във връзка с това в края на първата глава на книгата си Адам Смит се опитва да отвори очите на читателя за един по-икономически поглед към света. Свят в който палтото не е просто палто, а нещо включващо труда на огромно множество от хора всеки от който е вложил част от своите способности в него. Без този процес авторът посочва, че и на най-бедния обитател на една цивилизована страна не биха се осигурили простите, според неговата представа, удобства с които той е свикнал да разполага, а които всъщност често са повече от това с което разполага един владетел на африканско племе. Всички тези факти посочени до тук, представляват последствията от разделението на труда, които Смит забелязва анализирайки своето време, но те са съвсем същите и днес. Разбира се прави впечатление, че те имат изцяло положителен характер, но дали наистина е така? При засилената индустриализация човекът бива превърнат в част от машина, изпълняваща еднообразна дейност и доведена на границата на своите възможности. Всички сме виждали и филма на Чарли Чаплин “Модерни Времена”. И все пак, като цяло, от икономическа гледна точка не може да се отрече положителното влияние на разделението на труда.
Следвайки своите разсъждения, във втората глава на книгата си Адам Смит започва да търси причините довели до разделението на труда. Той посочва, че макар на пръв поглед да изглежда нормално това разделение да е предизвикано от човешка мъдрост, поради факта, че то носи толкова много изгоди, като общото изобилие, това не е така. По естествено е, разбира се, то да се е развило постепенно. Според Смит то е следствие на определена черта на човешката природа – склонността да се разменя, заменя или обменя един предмет за друг. В обществото човек непрекъснато се нуждае от съдействието и сътрудничеството на множество хора, но то не може да се постигне само чрез тяхното благоволение. Единственият начин е да ги убеждава, че това, което той иска е угодно и полезно и на тях. Тъкмо така се стига и до размяната, при която, както казва Смит, се обръщаме не към благоволението на другия, а към неговото ревниво отношение към собствените му интереси. От размяната крачката към разделението на труда не е особено сложна. Авторът отново посочва един от своите интересни примери. Когато даден човек в едно ловджийско племе осъзнае, че работейки като дърводелец и разменяйки продукцията си за улов, може да получава достатъчно дивеч, за да задоволи нуждите си и то повече, и вероятно за него самия по-лесно, отколкото ако сам ходи на лов, то той е склонен да посвети всичкото си време на заниманието с дърводелство. По същият начин биха се обособили и други занаяти. Но ако съплеменниците му нямаха желание да разменят с него своя улов, то ефектът не би бил същият. Или както посочва и Смит, без склонността към замяна, обмяна и размяна, присъща на човешката природа, всеки човек би бил принуден сам да си набавя всеки предмет от първа необходимост от който се нуждае, а какво остава тогава за жизнените удобства. Но какво кара едни хора да се занимават с една дейност, а други с друга? Според Адам Смит, различията между отделните личности не се дължат толкова на природата, колкото на навика, обичая и възпитанието. Когато хората се раждат, всички, в общи линии, си приличаме физически и е трудно да се предположи, кой какви способности ще развие. Разликите според Смит се развиват по-късно в живота на човек. Според мен разбира се, по този въпрос може да се спори, т.к. по времето когато той е правил своите разсъждения не се е знаело нищо за генетичното унаследяване на различни заложби. Естествено това също е доста спорен въпрос. Основното тук е изводът до който Адам Смит е стигнал, че при хората, за разлика от животните, различните заложби се допълват така, че да носят взаимна изгода на всички, посредством склонността към размяна. Всичко казано до тук по този повод показва, че именно тя стои във основата на разделението на труда, а възникването на взаимната изгода и по-високата производителност са само нейни следствия.
Изяснил до какво води и защо се е появило разделението на труда, Смит се заема да определи и факторите от които зависи то като процес. Никой не би сe посветил изцяло на едно занятие, ако не би имал възможността да реализира напълно онази част от продукта, която надвишава собственото му потребление, с други думи, когато пазарът не е достатъчно голям. Щом като размерите на пазара са ограничени, това означава, че възможността за размяна е ограничена, а това би ограничило и разделението на труда, т.к. именно възможностите за размяна води до него. За да покаже това нагледно, Смит отново дава примери. Посочва, че в рядко населените райони семействата често произвеждат сами онова, което в други условия биха поръчали при някой дърводелец или ковач. Според него, чрез водния транспорт се открива по-голям пазар за всеки вид труд, отколкото ако продукцията му се транспортира по суша. Поради тази причина всеки труд започва да се подразделя най-бързо първо в крайморските райони и бреговете на реките, като едва по-късно това разделение се пренася и вътрешността на страната. Водният транспорт има множество предимства, от по-малкият брой хора които управляват един кораб в сравнение с един керван, до по-голямата товароносимост. Всичко това прави превоза по-море значително по-изгоден. Поради тази причина е нормално първите усъвършенствания на занаятите и промишлеността да бъдат направени там където съществува възможност за развитие на водния транспорт, който открива възможността за търговия с целия свят. Смит посочва, че такива условия в миналото е предлагало Средиземно море, като едно вътрешно море, което е спомогнало за развитието на прохождащото търговско мореплаване на древните финикийци и картагенци. Разбира се речното мореплаване също допринася за развитието на търговията в древността. Нека не забравяме, че първите цивилизации са възникнали именно около големи реки, които се били използвани както за създаване на напоителни мрежи, така и като плавателни реки във връзка с транспорта и търговията. Така с изброеното до тук, Смит успява да определи няколко основни фактора засягащи разделението на труда. Първият е гъстотата на населението, а вторият е възможността за лесно транспортиране на стоките, като най-благоприятен за целта се оказва водният транспорт. Интересното в случая е, че днес факторът касаещ транспорта има съвсем същото значение, единствената разлика е, че вместо финикийските ветроходни корабчета кръстосващи средиземноморието имаме гигантски контейнеровози кръстосващи целият свят с хиляди тонове товар. И днес в превоза на огромни товари първенството държи морският транспорт. Това е безспорно. Но всъщност що се отнася до разделението на труда, тези два фактора – гъстотата на населението и възможността за транспортиране, са част от по-общото, а именно – факторът големина на пазара. Колкото до днешната ситуация във връзка с него, то днес вече съществува понятие като глобален пазар. В този смисъл, благодарение на световния стокообмен, възможностите свързани с реализирането на произведената продукция са неограничени. Това от своя страна в право пропорционална връзка засилва процеса на разделение на труда и все по-силно изразяващата се специализация в различни сфери на производството. От тук следвайки логиката на Смит можем да кажем, че това би довело до по-доброто задоволяване не само на жизнено важните нужди на всички ни, но и на желанието ни да живеем все по-добре и по-добре.
В крайна сметка може да се каже, че в първите три глави на своята книга “Изследване на природата и причините на богатствата на народите”, Адам Смит е успял да долови основните моменти засягащи разделението на труда, като за целта е надникнал достатъчно ясно в миналото, толкова, колкото ясно е виждал и своето настояще. И макар, че лично аз смятам, че не всичките му виждания за някои от нещата са съвместими с днешните разбирания, безспорен е факта, че по-голямата част от неговите идеи, по-точно тези в сферата на икономиката, отговарят с пълна сила на нашето съвремие и настоящата икономическа действителност.

Критичен поглед върху “Немирството на Парите” от Милтън Фридман

Милтън Фридман е един от най-ярките представители на Неокласическият икономически модел. Този модел е наричан още и неомонитаристки. Тъкмо с проблемите на монетаризма се занимава и Фридман в своята книга “Немирството на Парите”. Според него монетарната теория е измамно проста, но крие изключителна сложност. Това се отнася и за монетарната история. Самият автор посочва, че често се е изумявал от последиците от наглед незначителни промени в монетарните институции, а в същото време самите монетарни структури изглеждат чудновати от една гледна точка, а често се оказват просто друг вариант на нещо приемано от нас за даденост.
Не напразно Фридман започва книгата си с една особена глава, разказваща за каменните пари, които хората на най-северния остров от групата Яп от Каролинските острови използвали, той прави това тъкмо, за да покаже колко подвеждаща може да бъде външността. Най-големият каменен кръг (това били парите на островитяните), който някога бил изсичан се намирал на дъното на морето, т.к. салът с който го превозвали потънал, но семейството на което е принадлежал все пак се считало за богато, т.к. всъщност камъните никога не напускали собствениците си при сключване на търговска сделка и за това нямало значение дали се намират на дъното на морето или пред дома на собственика им. Важно било, както и при всяка друга разменна стока, че в тяхното изсичане бил вложен определен труд. Когато германците трябвало да наложат данък върху островитяните те просто сложили черни кръстчета на камъните и макар, че те пак си стояли на същите места, това имало незабавен ефект върху населението. Другият пример, който Фридман посочва е този с Френската банка, която поисква да обърне количеството долари които държи във Банката на Федералния резерв в Ню Йорк в злато. За да не се транспортира златото през океана, то бива преместено от едни чекмеджета в трезора на банката в Ню Йорк в други, но с етикет посочващ, че златото в тях принадлежи на Франция. Това просто действие, подобно на поставянето на черните кръстчета върху каменните пари на жителите на Яп, води до това, че американският долар става по-слаб от френската валута, а златният резерв на Франция нараства докато този на САЩ намалява, т.н. “изтичане на злато”. С това сравнение Фридман доказва колко важна в монетарните въпроси е видимостта, илюзията. Истината според него е, че нашите пари са точно толкова истински, колкото и каменните, но просто ние ги приемаме като по-реални от тях.
Във втората глава на книгата си Фридман се опитва да изрази същността на монетарната теория по най-ясния начин. Той посочва, че терминът “пари” има две съвсем различни значения в ежедневната реч. Едното в смисъл на поток от постъпления – седмични, месечни, а другото в смисъл на налични пари, като актив, част от богатството на някого. Фридман се опитва да използва термина тъкмо във втория смисъл. Хартиените пари са “законно платежно средство”. Това означава, че държавата ги приема за изплащане на задълженията към нея, както и, че съдилищата също ги приемат за погасяване на всякакви задължения. Фридман обяснява, че частните лица в частните сделки също ги приемат, защото са уверени, че и останалите ще ги приемат. Следователно хартиените пари имат стойност просто защото всички мислят, че те имат стойност. Това важи в същата сила и за каменните пари, т.е. според автора, цялата ни парична система съществува заради всеобщото приемане на нещо, което не е нищо друго освен фикция. Като доказателство според Фридман могат да послужат множеството периоди на инфлация в историята. Те демонстрират силата на тази фикция, но и нейната полезност. Той посочва, че са необходими много високи темпове на инфлация, за да се откажат хората от използването на инфлационните пари. Дори тогава хората те не се връщат към бартера, а приемат валута – заместител или започват да използват определени предмети като пари. Фридман посочва, че не е ясно какво определя кой конкретен предмет да се използва като пари. Отговор може да се даде обаче на един по-важен въпрос: какво определя стойността изразена чрез стоки и услуги на който и да е предмет приеман като пари, дори и на парчето хартийка. Когато парите са се състояли от сребро, злато или някакъв друг предмет, който имал непарична употреба, или от изпълнимо обещание да се плати конкретно количество от този предмет е възникнала заблуда. Заблудата, че за парите е съществено да се състоят от някаква стока, така че логическият източник на тяхната разменна стойност да е разменната стойност на тази стока. Според Фридман е възможно полезността на предметите за потреблението да е играла роля, за да придобият те статут на пари, но след като вече са го придобили върху разменната им стойност влияят други фактори. Всъщност, след 15 август 1971 г., когато Ричард Никсън прекратява споразумението от Бретън Уудс, парите са чисто книжни, т.е. те нямат практически никаква стойност като стока сами по себе си.
За да продължи да изясняването на това което е монетаризма, Фридман се спира на въпроса за паричната маса. Той посочва, че тя е такава, каквато естествено я направят паричните власти. Но решенията на паричните власти зависят от множество фактори. Тъкмо от натиска оказван от тези фактори зависи и как паричните власти упражняват властта си да увеличават или намаляват количеството пари в обръщение. Според автора това тяхно действие в някои случаи е имало благоприятни последици, но по-често е въздействало негативно, поради несдържаност. Така се е стигало до ускоряване на инфлацията и до множество депресии в икономиките през историята.
Следващият въпрос с който Фридман се занимава е за търсенето на парите, защо обществеността е съгласна да държи точно това количество пари, което са пуснали в обръщение паричните власти. Според автора, за да се отговори на този въпрос трябва да се разбира кое е номиналното и кое реалното количество пари. Това което е количеството на парите като парични знаци в обръщение и това, което тези пари могат да купят в стоки и услуги. Фридман посочва, че обществеността определя второто чрез своето търсене на пари. Факторите които определят какво количество пари в брой искат да имат хората – полезността на запасите от налични пари, като покупателна способност, цената на владеенето на запаси от налични пари. Полезността се изразява най-вече в основната функция на парите – отделянето на акта на продажбата от акта на покупката, като благодарение на тях се избягва неефективния бартер. Цената на владеенето се изразява в няколко момента. Първо натрупването на запасите от налични пари – спестяването, изисква въздържане от потребление. Възможно е със самото натрупване да са свързани и други разходи, като лихви. Като цена може да се разглежда и изменението в реалната стойност на валутата в която се намират паричните активи, като когато тя се повишава, естествено е по-благоприятно да се държат пари в брой. Все пак една от основните причини да се държат пари в брой е, че при тях почти няма несигурност за номиналния доход, но си остава несигурността относно реалния, а това което е от значение са именно реалните величини. Т.е. именно нестабилността на инфлацията действа като отрицателен стимул за държане на пари.
Следващият момент върху който Фридман се спира е съгласуването на предлагането и търсенето. Чрез разглеждането на една хипотетична ситуация, където книжните пари са единственото средство за размяна и където населението предпочита да държи пари в брой заради несигурността, авторът стига до извода, че полезността на парите за обществото като цяло не зависи от количеството им. Това което има значение са измененията в количеството пари и в условията на тяхното търсене. За да докаже това, Фридман, в своя хипотетичен свят, пуска пари от хеликоптер в няколко различни вариации, като в крайна сметка изводът който прави е, че на всеки човек по отделно парите от небето изглеждат като златна мина, но когато обществото се е приспособило към новото положение, всички са в по-лошо състояние от началната ситуация. Този контраст между видимостта за отделния човек и реалността за обществото Фридман определя като основния източник на монетарните немериства. Всичко това той обобщава чрез уравнението на Фишър – MV=PT или неговият по-нов вариант MV=PY, където М е номиналното количество пари, V е скоростта на обръщението – колко пъти средно една парична единица се използва за покупка в определен период от време, Р е средната цена или индекс на средната цена, Т е индекс на общото количество закупени стоки, а Y е реалния доход или РБНП. И все пак, нарастването на количеството пари няма друг ефект освен повишаването на цените на труда и на стоките. Измененията в търсенето на парите могат да имат същият ефект. Според Фридман, изводът е, че значителните промени в цените или в номиналния доход почти винаги са резултат на изменения в номиналната парична маса, а рядко в резултат от изменения в търсенето на пари. Той прави и още няколко важни заключения. Съществува постоянна, макар и според него неточна връзка между темпа на нарастване на количеството пари и темпа на нарастване на номиналния доход. Ако едното нараства бързо, същото важи и за другото. В краткосрочен план обаче, тази връзка е трудно забележима. Нарастването на дохода към настоящия момент няма пряка връзка с нарастването на паричната маса в същият този момент – то зависи от това как са нараствали парите в миналото. Разликата във времето между изменението в ръста на паричната маса и изменението в темпа на инфлацията е в порядъка на две години. Според Фридман съществуват сериозни основания за твърдението, че монетарната криза предполагаща значителен спад в количеството пари е необходимо и достатъчно условие за голяма депресия. Според автора, инфлацията винаги и навсякъде е монетарно явление – възниква когато количеството пари в обръщение нараства по-бързо от продукцията.
В следваща глава на книгата си Фридман разглежда т.н. престъпление от 1873 г., свързано със Законът за сеченето на монети издаден в САЩ през същата година. Преди гражданската война в САЩ съществувал т.н. биметален стандарт, т.е. монетите в страната били сечени както от злато така и от сребро, като за целта двата метала били изкупувани от държавата. След 1834 г. обаче, златото се установило като действащ стандарт. По време на войната се наложило преминаването към хартиени пари, за да се осигури нейното финансиране. Златото и те били в обръщение едновременно при плаващ обменен курс. В спорният закон от 1873 г., който цели връщането към положението от преди войната обаче, не се споменава употребата на сребърния долар и неговото сечене и това слага край на биметализма в САЩ. Защитниците на среброто наричат това “престъплението от 1873 г.”. Въпросът на който Фридман се опитва да отговори е дали наистина е имало престъпление. Ако се вярва на историите за продажни сделки, то престъпление е имало, но всъщност никога не са били представени реални доказателства за тези твърдения. Но изпускането на текста за сребърния долар, според автора е било преднамерено, като са се отчели вероятните последици и са били намерени за желателни. Фридман счита, че законът изпреварил бъдещето. Той има огромни последици, т.к. е имало възможност за вероятно понижение на световната цена на среброто в сравнение с цената на златото. След откриването на златни залежи в Калифорния и Австралия, и преминаването на европейските страни към златен стандарт след 1870 г., нарастването в съотношението между цените на златото и реброто се увеличило. Последиците за САЩ от въвеждането на златния стандарт са много интересни. Рязко се покачила, разбира се цената на златото в сребро, но това което било по-съществено е, че т.к. златото станало по-дефицитно спрямо общата продукция, цената на златото в стоково изражение нараснала, а номиналното равнище на цените спаднало. В допълнение на това намаля и скоростта на обръщение. Ефектът от тези последици е дефлация продължила от 1875 – 1896 г., както в САЩ, така и във Великобритания. Възникнали недоволства и това засилило позициите на Партията на зелените банкноти в САЩ, което довело до спирането на изземането на банкнотите започнало след Гражданската война. Партията на зелените банкноти виждала в тях начин за заместване на дефлацията с инфлация. От тази инфлация имали нужда производителите на сребро, както и фермерите, чиито задължения в такъв случай биха намалели, а цените на продукцията им биха се увеличили. Производителите на сребро имали достатъчно добро представителство във властта, за да създадат притеснение, че тяхното сребро ще предизвика такава инфлация, че САЩ да се откажат от златния стандарт. Това притеснение наложило силната дефлация, която трябвало да гарантира запазването на златния стандарт. Това което обаче интересува Фридман е кое би било по-удачно, златният или биметалният стандарт. Според него запазването на законовия биметализъм би довело до високо равнище на световната цена и по-ниска реална цена на златото, до намаляване на достъпното за непарични цели количество сребро и др. Би се изменила разбира се и политическата обстановка в страната, но като цяло, авторът счита, че ако неговите заключения са правилни, то страховете на противниците на биметализма, че при биметалният стандарт ще има постоянно местене между среброто и златото, не биха се оправдали. Биметалният стандарт е трябвало да доведе до по-стабилно ценово равнище от приетия златен, а и сребърният стандарт според Фридман, би спомогнал да се избегнат отрицателните въздействия от паниката на чужденците, опасяващи се, че агитацията в негова полза е щяла да принуди САЩ да се откаже от златния. Според автора има и множество по-обхватни последици, като тази, че една по-стабилна икономика на САЩ би довела до по-стабилна такава на света или, че постоянно по-ниската цена на златото би довела до намаляване на неговото производство.
В следващата глава Фридман представя своя анализ на който се основават по-горните му заключения. Тъй като аз самият не съм икономист и нямам необходимата квалификация, за да оценя анализът направен от автора известно време мислих да последвам съвета му и да прескоча тази част от книгата, но въпреки това се реших да хвърля един бегъл поглед и за съжаление установих, че е трябвало да го послушам. В крайна сметка приех неговите заключения на база анализът му, имайки предвид качеството му на експерт. Разбира се самият той също не претендира за абсолютна достоверност, т.к. все пак разглежда една чисто хипотетична ситуация – запазването на биметалния стандарт в САЩ.
Далеч по-интересен лично за мен е анализът на последователността на събитията след установяването на златния стандарт в САЩ и загубата на защитниците на биметализма. Нарастването на търсенето на златото за парични цели и същевременното намаляване на предлагането му, поради пресъхването на мините в Калифорния и Австралия през 40-те и 50-те на ХIX в. довело до световна дефлация. Дефлацията – спадащите цени, направили добива на злато по-изгоден. Това увеличило стимула за неговия добив, а според автора и спомогнало за откриването на цианидния процес и разработването на залежите от злато в Южна Африка. Като цяло спадането на цените не се отразило отрицателно върху икономиката на САЩ, т.к. неговите бързи темпове се дължали на нарастване на продукцията. Въпреки това то породило силно недоволство поради онази “парична илюзия” – склонността на отделния човек да обръща внимание повече на номиналните цени. Недоволството се поражда тъкмо от това, че хората получават доходи от продажбата на стоки и услуги, а техните цени са падали, т.е. получавали са по-малки номинални доходи, макар с тях да са можели да потребяват повече. Това обществено недоволство засилвало позициите на движението в подкрепа на среброто. Основно се настоявало да се поправи “неправдата” от 1873 г. и да се възстанови биметалния стандарт с отношение между цените на златото и среброто от 16 към 1. Фридман обаче задава въпросът дали това отношение е било подходящо. Според автора обаче, това отношение може да е било подходящо за 1873 г. или за 1879г., когато се е въвеждал златния стандарт, но съвсем не е подходящо например за 1896 г., когато движението в подкрепа за среброто е в своята кулминация с кампанията на Брайън. Както вече посочих, Фридман е привърженик на биметализма, но в случай, че съотношението между двата метала 16 към 1 е било приложено още през 1873 г. Друго съотношение може и да би проработило според него в по-късен етап, но основната грешка на защитниците на среброто е била, че те не са насочили дискусията към размера на съотношението в нито един момент от развитието на цялата кампания. В крайна сметка на крайният резултат – прекратената политическа кариера на Брайън и запазването на златния стандарт, не повлияли аргументите на страните в политическия спор, а именно развитието на добива на злато в Шотландия и Южна Африка, което според автора е въпрос почти на случайност.
Фридман съзнава, че в момента обсъждането на въпроса за звонковите стандарти, били те монометални или биметални, златен или сребърен се е превърнало в исторически въпрос. Това което прави впечатление е, че той счита за възможно това положение да се измени с течение на времето. Според него биметализмът съвсем не е изгубил позиции, а напротив. Самата история е успяла да опровергае някои от основните практически възражения срещу него, като опасенията на Джевънс относно прекаленото тегло на среброто, което го правило по-неудобно за употреба или вероятната нужда от честото пренасичане на монетите. Всъщност през ХХ в. употребата на монети е спаднала и това допълнително е намали въздействието на митичния ореол на звонковите пари, т.е. че само те са истински. Според Фридман истината е, че по-нататъшната икономическа история на света е щяла да е съвсем различна, ако Великобритания не е била приела златния стандарт, а беше запазила биметализма или въвела сребърен стандарт. Това нейно действие за автора е просто още едно събитие, въпрос на случайност, което е имало непреднамерени последици, дългосрочни последици.
Интересно е да се разгледа завръщането на среброто на монетарната сцена така както го описва Фридман, особено в случаят на САЩ който оказва световно въздействие. Всичко започва с предизборните обещания на президентът Рузвелт, който за да спечели привлича на своя страна, т.н. сребърни щати, чийто сенатори, както вече беше посочено имат доста силно влияние в Сената. Това което Рузевелт е обещал е да “направи нещо за среброто”. Вероятността той да е сторил това, за да си осигури политическа подкрепа, за въвеждане на мерки от много по-голям национален интерес е значителна, но това не е същественото. На 12 май 1933 г. е приета поправка в Закона за подпомагане на фермерите, която президентът подкрепя. Тя предвижда увеличаване, по преценка на президента, на банкнотите емитирани от Федералния резерв, а също му дава правомощие и да намали златното съдържание на долара, както и широки пълномощия относно среброто. На база на тези си права Рузвелт нарежда на монетния двор да изкупува цялото новопроизведено в страната сребро, като го плаща на цена по-висока от пазарната. Това се оправдава с таксата за сеченето – “сеньораж”, като всъщност тя се явява като бюджетен приход. Това което президента прави за среброто по-нататък е да свика Световната икономическа конференция, от която според Фридман няма реални ползи. Връхната точка и последица от президентските апели е Законът за изкупуването на сребро, който реално не постига нито една от целите си, като само натрупва изключителни количества сребро. Последиците за САЩ от това са осигуряването на щедра субсидия за производителите на сребро и стимулирането на добива му, както и този на съпътстващите го метали – мед, олово и цинк. Инфлационистите реално не получават своето, т.к. макар паричната маса в страната да се е увеличавала чрез плащаните сребърни сертификати, всъщност те са се печатали на мястото на банкноти, т.е. Федералният резерв е попречил на реалния монетарен ефект от изкупуването на среброто. Колкото до последиците в другите страни, цената на среброто изтласкана от САЩ, направила сребърните монети по-ценни като метал, отколкото като пари и за това били изпращани за претопяване. Това предизвиква кампания за намаляване на стойността на сребърните монети, за да не се допусне претопяване, която обхваща целият свят. Мексико, като най-голям производител на сребро, пък е принудено да се пази, т.к. голяма част от паричната маса в страната се е състояла от сребърни пари. Това е наложило забраната за износ на сребро и въвеждането на книжен стандарт. Когато се развиват тези събития, през 1933 г. Китай е единствената държава със сребърен стандарт. Покачването на цените на среброто довеждат до голяма инфлация, т.к. среброто всъщност е било самите пари. Последицата е изпадането на Китайската икономика в депресия. Това води до изменения в политическата обстановка в източната страна, фактически настъпилата хиперинфлация помага на комунистите да вземат властта от националистите. Но както посочва и Фридман е трудно да се определи каква точно е била ролята на САЩ в този процес, едва ли крайният резултат може да се отдаде само на програмата за изкупуване на среброто. Според Фридман единственото, което е щяло да бъде различно ако програмата не е съществувала, би било времето в което щяха да са се развили събитията.
Събитията в Китай са само едно от множеството исторически доказателства за силата на инфлацията. Тя обаче не се проявява само социалистически страни или само в капиталистически. Фридман се заема с нея, т.к. е монетарно явление, обикновено възниквало поради нуждата на управляващите да финансират войни или революции, но днес това се е променило. Това дори не е основната причини за появата на инфлация. Основната причина е увеличаването на паричната маса, т.е. на номиналното количество пари в обръщение. Това е изключително лесно, т.к. книжните пари, за разлика от други стоки които са служили за пари, не са изправени пред такива материални ограничения спиращи нарастването на масата им. Истината е, че количеството пари може да се увеличи неимоверно посредством твърде малки разходи. Разбира се има и много други явления, които могат да повлияят на нарастването на инфлацията, но те могат да оказват трайно въздействие само, ако засягат ръста на паричната маса. След като инфлацията е монетарно явление и се дължи на нарастването на паричната маса, то истинската причина се крие в правителствата, т.к. само те са тези, които могат да предизвикат това нарастване. Най-честите причини поради които управляващите правят това са разбира се политически и по-точно, за да се финансират по-високите държавни разходи, но без да се набавят пари по обичайния начин – чрез непопулярните данъци. Всъщност това което правителствата правят е да разпоредят печатането на допълнително количество пари. Това може да е крайният резултат от стремеж за създаване на пълна заетост или погрешна политика на печатащата парите институция, но основното е, че допълнителните емисии банкноти се правят, за да се финансира всеки предизвикан от това дефицит. Какъв обаче е ефектът от всичко това? Той е подобен на хипотетичната ситуация описана от Фридман във втората глава на книгата му. На пръв поглед допълнителните пари са небесен дар, но в общата ситуация те имат отрицателен ефект. Тъкмо в това се изразява и тяхното немирство, двойнствената им природа. Истината е, че за разходите покрити от правителството чрез печатане на допълнителните пари плащат всички които притежават парични знаци. Тяхната реална покупателна способност е намаляла, т.е. те ще могат да потребят по-малко стоки със същото количество пари, отколкото са можели преди. Това е един вид наложен данък върху паричните салда, който е в полза на правителството. Инфлацията може и да увеличава данъчните ставки пряко. Третият начин по който тя може да облагодетелства управляващите е когато те се намират в ролята на длъжници, т.е. трябва да връщат вътрешни заеми например. Това което се получава е, че правителството изплаща своя дълг с обезценена валута, без да плаща лихва която да покрие това обезценяване предизвикано от инфлацията. Последиците от нея са съвсем очевидни. Фридман обаче се опитва да даде и решение за спирането на инфлацията. Според него е лесно то да се посочи, но е трудно приложението му. Единствената възможност според него е да се намали ръстът на паричната маса. Това обаче е трудно поради ред причини. Като начало, такава причина е факта, че нация в период на инфлация трудно приема, че тя всъщност не е временно и особено явление което ще изчезне от само себе си. Друг проблем е, че всъщност много от хората не са недоволни от инфлацията, т.к. цените на продаваните от тях стоки или услуги се повишават. Недоволството идва от нарастването на цените на които се потребява. Всъщност в крайна сметка някои печелят от инфлацията други губят, но като цяло ефектът и е опустошителен. Това налага намаляването на ръста на паричната маса, което обаче си ама цена. Цената е страничният ефект предизвикван от него, а именно – по-малък икономически растеж и временно висока безработица, особено в началния период. Това обаче несъмнено води до по-ниска инфлация след определен период, до по-здрава икономика, дори до потенциални възможности за бърз неинфлационен растеж. Според Фридман обаче, е възможно този страничен ефект да се смекчи. Най-важното условие да се установи политика целяща забавянето на инфлацията, която да действа постепенно и продължително. Това е осъществимо при умерена инфлация , но не и при много високи темпове. Тази постепенност се налага от факта, че хората имат нужда от приспособяване. Според автора може да помогне и включването на специална клауза във всички дългосрочни договори – “пълзяща клауза”, която автоматично да коригира инфлацията. Тази фаза може да се прилага във всевъзможни видове договори, дори под формата на ипотека или в бюджетната сфера. Тази клауза е в името на справедливостта в отношенията между гражданите и правителството. Фридман подчертава, че държавният контрол върху цените и заплатите изкривява ценовата структура и намалява ефективността на ценовата система, а не служи като лек за инфлацията, като крайният резултат е всъщност по-висока инфлация. По-нататък авторът предлага и няколко средства с които може да се гарантира, че количеството пари ще нараства с относително постоянен темп, като посочва и някои идеи на Робърт Хецел. Те са свързани със специално законодателство чрез което Министерството на финансите да бъде задължено да разделя емисиите на облигациите които издава на стандартни и индексирани облигации. Като цяло целта на вторите е да компенсират инфлацията. Фридман разрешава тези предложения с някои свои идеи. Проблемът е, че има разлика във времето между конкретните мерки и инфлацията, т.е. трудно е да се свържат тези мерки с темпа на инфлацията. Това, което според автора е важно, е да се разбере, че развитието на инфлацията отнема време, което важи и за нейното лечение, а също и че страничните ефекти от намаляването на количеството емитирани пари са неизбежни. Колкото до политиката, която засегната от този проблем страна трябва да води и нейните различни разновидности, Фридман разглежда няколко примера. Като той сравнява монетарните мерки в две различни страни – Чили и Израел, който на практика са приложили едни и същи способи, но са постигнали коренно различни резултати. Докато в Чили обвързването на националната валута с долара има в крайна сметка негативни последици, то в Израел същото действие се оказва благоприятно. Една от разликите е, че Израел обвързва своята валута като част от програма за овладяване на инфлацията, докато в Чили тази стъпка се предприема с цел запазване на резултатите от подобна програма. Но основната разлика е във времевият период през който всяка от страните въвежда валутното обвързване. Когато Чили прави това, щатският долар поскъпва, цената на петрола се удвоява, цената на медта, която е основна част от износа на страната пада драстично. В резултат от всичко това Чили изпада в дълбока рецесия. За сравнение, Израел от своя страна, обвързва валутата си в момент в който доларът девалвира, а това означава че израелската валута също девалвира, т.к. е обвързана, което пък означавало повишаване на износа за сметка на вноса. Друго което облагодетелства Израел е падащата цена на петрола изразена в долари, а следователно и в израелски шекели. Това, което за пореден път Фридман подчертава с този пример е ролята на шанса. Той обаче се заема да поясни и защо всъщност обвързването на валутата не е надежда политика. Разглежда няколко възможни варианта за валутни взаимоотношение между страните: единна валута, обвързани валутни курсове между отделни национални валути поддържани от отделни централни банки и плаващи валутни курсове. Според Фридман системата от обвързани курсове между отделни национални валути е най-лошият възможен вариант. Тя може да се подържа известно време чрез контрол от страна на правителството върху капиталовите потоци, върху чуждата валута и международната търговия, но това са само временни мерки, които водят до превръщане на незначителни проблеми в сериозни кризи. Единната валутна система не създава никакви проблеми, както посочва и Фридман, т.к. подържането на курсовете при нея става автоматично, без нужда от контрол от какъвто и да е вид. За автора тя е напълно приемлива, но трудността е да се въведе там където не е съществувала до сега. По времето когато той пише тази книга такова място е обединена Европа. Според преценките на Фридман въвеждането на единна валутна система с една централна банка в Европа е невъзможно или поне твърде трудно. В крайна сметка той не успява да реши кой от трите вида валутни системи е най-добър, но е абсолютно сигурен, че най-лошият възможен вариант е обвързването. Съществено е, че тук авторът говори за валути, но това са новият тип валути. Както вече и самият той е споменавал преди това, възникнала е нова световна парична система, чиито валути се основават на стандарта на книжните пари. Тази система е получила своето официално признание след прекратяването на прословутото споразумение от Бретан Уудс. Фридман обаче, напомня, че докато парите са били монети или кюлчета не е било възможно да има много бърза инфлация. За да достигне тя съвременните си темпове е било необходимо широкото използване на книжни пари. Подобни системи от книжни пари са се използвали и преди от различни страни през историята, най-често по време на война, но като цяло последиците от тях са били негативни, поради склонността им към инфлация. Това поставя въпроса дали днешната книжна система ще има съдбата на своите предшественици. Проблемът с инфлационните пари, както се посочи и по-горе е, че правителствата имат възможността да извличат печалба от инфлация по съответните начини, които изброихме. Следователно въпросът всъщност е, как да се направи така, че да има натиск върху управляващите, за да не прибягват те до инфлацията като средство за приходи. Истината според Фридман е, че днес на правителствата вече им е много по-трудно да постъпват така поради факта, че обществеността и финансовите пазари вече са по-чувствителни към инфлацията, т.е. не са толкова наивни както са били назад в историята. Това според автора се дължи на информационната
революция, която помага за по-бързото реагиране във връзка с действията на правителствата. Т.е. инфлацията вече не е толкова привлекателен политически избор. Според Фридман обаче, само историята ще покаже, дали времето ще успее да притъпи бързите реакции на обществеността и дали евентуалното използване на инфлацията от страна на управляващите би довело до връщане към някакъв друг стандарт.
В епилога на своята книга, Фридман се опитва за последен път да разясни на своите читатели какво точно е имал предвид под “немирство” когато говори за парите. Той прави това, като извършва един бърз преход върху цялото си произведение и повечето примери в него, т.к. всеки един от тях показва една частичка от това “немирство”. Според него, в крайна сметка всичко се дължи на онази особена мистичност на парите, а именно, че нещата свързани с тях изглеждат по един начин на отделния човек, а съвсем различно на обществото. Именно това води до подценяването на чисто монетарни явление като инфлацията, предизвикана от бързото нарастване на паричната маса или депресията предизвиквана от обратния процес. Още и до неразбирането, че незначителни изменения в монетарните структури могат да имат дългосрочни и неочаквани последици, както многократно е доказала историята. Това “немирство” прави контролирането на монетарните процеси изключително трудни и за самите монетарни власти. В крайна сметка, истината е, че за да се ориентираш в света на монетаризма, в едно негово моментно състояние, трябва да го погледнеш изключително от високо, а не от собствената си позиция. Колкото до изследването на неговото бъдеще, трябва винаги да се помни, че парите са “немирни” и че каквито и мисловни модели да се градят за него, то винаги си остава неизвестно до момента в който не се превърне в настояще.