За и против мажоритарният избор на българският президент.

Президентската институция в България е сравнително нова, т.к. възниква след отхвърлянето на тоталитарното управление на българската комунистическа партия с настъпването на деветдесетте години на ХХ век. Създателите на новата демократична конституция залагат в своя проект страната да бъде управлявана като парламентарна република, в която върховната власт предадена от суверенът – народът, се притежава от Парламента, т.е. Народното събрание. Въпреки това, вероятно поради демократичния порив, основният държавен документ определя също така изборът на президент да се осъществява на мажоритарен принцип, т.е. президентът да бъде избиран от всички граждани на страната, които имат това право. В този смисъл се оказва, че и Президентът и Народното Събрание, като държавни институции са еднакво овластени от народът и следователно би трябвало да имат еднакви права. Такова сериозно дублиране на институционалните функции разбира се е немислимо и не е заложено в Конституцията, но противоречието е на лице, т.к. дори в съзнанието на средностатистическият избирател възниква въпросът, защо след като Президентът се избира мажоритарно България не е президентска, а е парламентарна република. Макар вариантът на Конституцията от 1991 г. да не се е считал за окончателен и да се е предвиждало да бъдат направени изменения в тригодишен срок, днес – близо седемнадесет години по-късно и след множество поправки, това явно недоглеждане в българското държавно устройство все още не е отстранено.

Формата на избор на дадена държавна институция или длъжност преди всичко трябва да се определя от вида на нейните правомощия. Колкото са по-големи дадените и правомощия, толкова по-ясно трябва да се изразява делегирането на власт. В съвременното демократично общество за притежател на върховната власт се счита народа, който чрез провеждането на избори делегира тази власт. В този смисъл, за да се изразят по-големите правомощия, за да се делегира властта по-ясно, се осъществяват преки избори. В противен случай – когато правомощията на дадена институция не са толкова големи тя може да бъде избрана по косвен път, т.е. не пряко от самия народ, а от негови представители, на които вече е предоставена достатъчно власт чрез пряк избор, за да взимат подобни решения, включително и чрез провеждане на избор. В съвременните парламентарнодемократични републики чрез пряк избор се избират парламентите, т.к. те са носители на върховната власт и творят законите на страната, а в така наречените президентски републики пряко се избира и президентът, като неговите правомощия съответстват и на прекият му избор.

Според настоящата Конституция на Република България, Глава Четвърта – Президентът е държавният глава, който олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. Сред най-основните му правомощия са: насрочването на избори за Народно събрание и органите на местното самоуправление, определя датата за произвеждане на национален референдум, когато за това има решение на Народното събрание, обнародва законите приети от същото, назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на страната при международни организации по предложение на Министерския съвет, възлага съставянето на правителства и назначава служебни, когато има нужда от такива, той е върховен главнокомандващ на въоръжените сили и като такъв назначава и освобождава висшия команден състав, но по предложение на Министерския съвет. За едно от най-важните му правомощия се счита налагането на тъй нареченото президентско вето – правото на президента да върне закон за обсъждане в Народното събрание, което се отхвърля, т.е. законът се приема повторно, с мнозинство повече от половината от всички народни представители.

Както се вижда макар българският президент да е избиран в момента на мажоритарен принцип неговите правомощия не отговарят на пряко делегираната му власт от страна на избирателите. Наистина президентът дава мандатът за съставяне на правителство, но случаите в които той може да постигне реални резултати, които да му помогнат да изпълнява функциите си по-добре, чрез това свое правомощие са редки. Напротив, в настоящата ситуация в страната се доказа, че именно чрез тази своя функция президентът може да действа за постигането на целите на определена политическа формация, когато в Народното събрание никоя партия няма постигнато мнозинство. В същото време въпреки, че е избиран мажоритарно президентът, бидейки държавен глава и олицетворявайки нацията е лишен от правото да назначава провеждането на референдуми дори по въпроси с явен общонационален характер, като в настоящата ситуация дори даден референдум да бъде проведен – с решение на Народното събрание, резултатът от него не става задължително политическа реалност, а първо се обсъжда от Народното събрание, което отново взема решение дали това което е решил народът да се изпълни. Наистина въпросът за референдумите е особен, тъй като тяхното провеждане може да се счита ненужно, след като народът така или иначе е делегирал своята власт на Народното събрание, което би трябвало да вземе съответното решение, но все пак референдумите са включени като форма в Конституцията. Това е друго недоглеждане на нейните създатели, което сякаш остава незабелязано и до днес. Но дори да приемем, че този въпрос е особен, президентът е явно ограничен и в една друга сфера – на него по конституция не му е предоставена законодателна инициатива. Това е обяснимо от гледна точка на дублирането на правомощията, което както беше отбелязано ще се получи в случай, че на него му бъде предоставена такава. Ролята която настоящата Конституция му отрежда е оказването на контрол върху законодателството, като така се спазва и принципът за разделението на властите, които взаимно се ограничават, за да не надвишат своите права и, за да се избегнат злоупотреби. Както стана ясно обаче, и в тази ситуация правомощията на президентът са ограничени – неговото вето е изключително слабо и даден закон не само лесно бива повторно приет, но и не може да бъде върнат отново от държавния глава, който е длъжен да го обнародва в седемдневен срок и всичко това на фона на настоящият мажоритарен избор. Що се отнася до назначаването на дипломатическите представителства – то отново не е изцяло по инициатива на президента, а по предложение на Министерският съвет, като министрите и Министър-председателят преподписват и всички укази на президента, с изключение на тези, които имат отношение към съставянето на правителство, насрочването на референдуми, обнародването на закони и организирането и назначаването на персонала на службите към Президентството. Дори като върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Република България президентът е ограничаван, като той не може нито да назначава и освобождава висшия команден състав без предложение на Министерския съвет, нито да обяви положение на война при въоръжено нападение срещу страната, без решение на Народното събрание. Ограничението на президентската институция в тази сфера личи и от съвременната българска действителност, и по-точно от състоянието на българската армия, която по настоящем е в пъти по-малка от полицията. Дори по този по-особен измерител, да го наречем човешки ресурси или силов апарат за налагане на държавната власт, Министерският съвет а далеч пред президентската институция.

Както ставя ясно, докато тя успява да окаже твърде слаб контрол върху дейността на Народното събрание и Министерският съвет, те от своя страна не и оставят почти никаква свобода на действие. Стига се до ситуацията, че въпреки мажоритарният избор, Президентът се е превърнал по-скоро във фигура, която има главно представителни функции, която когато се стигне до основните държавни въпроси може единствено да прави скромни предложения и обръщения към народа, като последното право се упражнява главно за празнични церемонии и в Новогодишните обръщения, като дори и там се избягват значимите за нацията теми. Очевидно е, че бидейки мажоритарно избиран и във същото време лишен от реална възможност за оказване на съществено въздействие върху протичащите политически процеси, българският президент се превръща в една по-скоро паразитна институция, за чието избиране освен всичко друго веднъж на пет години се харчат пари от държавния бюджет. Останалите неограничавани от никого правомощия на президента като: насрочването на избори за Народно Събрание, обнародването на законите, сключването на международните договори, награждаването с ордени и медали, предоставянето на убежище, правото на помилване, опрощаване на несъбираеми държавни вземания и др., могат да преминат към функциите на председателя на народното събрание, който е избран от него, т.е. по-косвен път от избирателите и предоставените му правомощия ще отговарят напълно на делегираната му по този начин власт. Останалите функции, които в момента така или иначе зависят от Народното събрание и Министерският съвет могат да преминат към тях. По този начин ще бъде ликвидирана една излишна институция, ще се избегнат противоречията и безсмислените разходи. Възможно е, разбира се президентската институция да се запази в сегашният и вид, но да се избира от Народното събрание, като дали ограничените и в момента функции ще преминат към него и Министерският съвет няма такова практическо значение, а по-скоро естетическо, за да се изчисти напълно образът на държавният глава. Тази два доста сходни варианта за промени запазват в голяма степен настоящата ситуация, но премахват изцяло мажоритарният избор, който както стана вече ясно, при наличните условия е по-скоро неподходящо решение. Третият вариант за промяна следва да предвижда запазването на мажоритарният избор, но за да се постигне предишното изчистване на образът на институцията и, за да се избегне ситуацията мажоритарен избор – слаби президентски правомощия, трябва тези правомощия да бъдат значително по-големи от настоящите. Това разбира се е мечтата на всички привърженици на президентските републики. В този случай президентът ще сформира кабинет, който ще изпълнява функциите на настоящото правителство. Тази президентска администрация ще има разбира се законодателна инициатива, ще може да насрочва и референдуми. Изобщо, чрез тази промяна целият модел на държавно управление ще бъде променен и ще придобие много от характерните черти на американският модел.

Ясно е едно, промяната е необходима, без значение, кой вариант от трите ще бъде избран. Въпреки това първите два варианта притежават няколко основни предимства. Преди всичко тяхното прилагане няма до доведе до твърде големи изменения в настоящият модел на държавно устройство. В допълнение на това трябва да се има предвид, че макар често да се чуват призиви за твърда ръка и централизирано управление, в политическата природа на българинът е заложен по-скоро парламентаризмът. В този смисъл чрез избирането на някой от първите два варианта, ще се избегнат сериозни сътресения в политическата култура на българските граждани, които в противен случай ще са принудени да привикват към нов модел на държавно устройство, който не им е присъщ и то в съдбовен момент за нацията, какъвто е приемането на страната в Европейският съюз. Който и от трите варианта да бъде избран, за целта ще са нужни конституционни промени. Такива вече бяха еднократно извършени във връзка с европейското членство на България, но подобни съществени въпроси не бяха засегнати в тях. Вероятно промени в основополагащият държавен документ ще бъдат инициирани и след приемането на страната в европейското семейство, като този път е задължително подобни неизчистени въпроси да бъдат разрешени.

В крайна сметка, в случай, че такива промени бъдат извършени, е препоръчително, да се приеме един от първите два варианта за изменение, т.к. както стана ясно, в настоящата ситуация мажоритарният избор е по-скоро излишен, а твърде грубото изменение на институционалният модел на управление на страната е нежелателно, тъй като би имало по-скоро негативни последствия.

Проблеми пред новата младеж. Нова политика за социална интеграция на младежта.

Може би най-основната предпоставка за оцеляване на обществото като организация е възпроизводството на човешкият ресурс, а от там и смяната на самите поколения. Въпреки всички икономически, политически и идеологически премеждия в страната, въпреки реалността на демографският срив, в България вече се заражда нещо, което може да бъде наречено „новата младеж“. Тази генерация живее в нов свят, има ценности, интереси и образци, които коренно се различават от тези на предходните поколения.

Но каква социална група е всъщност младежта. Тя обхваща населението на страната, което е в юнушеската възраст, както и това, което е в тъй наречената от социолозите Ранна зрялост. Юношеството няма точно определена начална възраст. То е период на обусловен биологичен растеж и развитие, на нарастване на индивидуалният опит. Юношеството е и период на неопределеност – човек не е нито дете, нито възрастен. Ранната зрялост от своя страна обхваща периодът от около 17 годишна възраст до около 25-та година. Тя е граница между юношеството и реалната зрялост. През този период младите хора навлизат окончателно в света на възрастните и са принудени да правят своите самостоятелни житейски избори.

Като цяло младежите са социалната група, която буквално представлява близкото бъдеще на обществото и държавата като структура от институции. Тъкмо поради тази причина не е чудно, че именно държавата и в частност провежданата от нея социална политика трябва да играе основна роля в грижата за тази част от обществото. Тази явна необходимост не бива да бъде довеждана до крайности. Може да се каже, че при социализма тогавашната младеж е растяла в твърде затворени условия и при твърде засилена грижа от страна на държавата. Държавата е осигурявала образование, здравеопазване, работа и форми за оползотворяване на свободното време, но и твърде сериозно количество идеологическо възпитание. Днес инициативата за реализация е оставена в по-голяма степен в ръцете на самите младежи, като така те се изправят пред нови проблеми – намиране на работа, едновременно учение и работа, докато в същото време търсят своята идентичност. В допълнение към това прави впечатление, че младежите днес са в по-голяма степен зависими икономически от своите родители, т.к. явно семейството е приело изцяло функциите на държавата в тази област. Поради икономическите условия в които са поставени, младежите все по-трудно успяват да получат качествено образование и съответно навлизат на трудовия пазар необразовани. Една от причините за това е, че самият период на получаване на образование става все по-продължителен, а голяма част от младежите не могат чисто икономически да си позволят да извървят този път до край. Като цяло младите хора все по-късно завършват своето образование, по-късно навлизат на пазара на труда в съответствие със своята квалификация и все по-късно създават семейства. Тоест това са две противоположни крайности – все по-ранно и неквалифицирано навлизане на пазара на труда, поради различни, но главно икономически причини, а в същото време все по-късно навлизане на квалифицираните кадри в икономическият живот на страната. Социологическите проучвания показват, че сред младежите, които в момента получават своето висше образование или скоро са получили такова най-малък е делът на изцяло финансово независимите. Голяма част от студентите са все още изключително зависими от своите семейства, като в същото време рядкост са тези, които в допълнение на това не са и трудово заети. Очевидно е, че всичко това изключително усложнява извършването на този социален преход, който практически представлява младостта. Тези проблеми навеждат на мисълта, че е изключително необходимо провеждането на ясна, всеобхватна и дългосрочна политика за интегрирането на младежта като жизненоважна част от обществото.

Разбира се, както вече беше посочено, всяка прекомерна намеса в тази област може да има по-скоро негативни последствия. Ясно е, че познатият на част от днешният политически елит комунистически модел на държавна политика по отношение на младежта вече е неприложим. Това е така поради факта, че част от завършилите днес висше образование дори нямат спомени от това време, а какво остава за тези, които сега влизат в образователната система и са закърмени със съвсем различна представа за света. Не може да се отрече обаче, че като се изключи прекалено силното участие на идеологията в комунистическият модел, провежданата от тогавашната държава политика относно младежта определено е имала и своите положителни страни. Очевидно, за да се изгради подходящ модел за българската действителност, отговарящ същевременно и на европейските стандарти, ще бъде необходимо да се намери вариант, който да комбинира най-положителните черти от добре познатият на българските политици комунистически модел с тези на провежданите политики в областта на младежката интеграция в останалите европейски страни. В този смисъл голямо предизвикателство пред държавата, особено във връзка с вече осъщественото членство на страната в ЕС, е да очертае ясно принципите, приоритетите, инструментите на една нова по характер младежка политика. В нея властта трябва по-скоро да създава нормативни и финансови ресурси за развитие, и по-изравнени шансове за реализация на младежите, чрез сътрудничество с неправителствените организации и бизнесът. За да се намерят най-подходящите решение преди всичко е необходимо да се знае с какви проблеми и в какви области ще трябва да се сблъска новата младежка политика. Както стана ясно през този период от човешкият живот образованието играе основна роля. Поради тази причина то е и в основата на всяка държавна политика насочена към подобряване на младежката интеграция. Още трябва да се засегнат: младежката безработица, наркоманията, емиграцията, евроскептицизмът, кризата на националната идентичност сред младежите, младежката аполитичност и евроскептицизъм.

Докато в глобален аспект знанието се е превърнало в основен ресурс, в България образователната система се е превърнала във фабрика за некачествени специалисти. Годишно близо 100 000 деца и младежи остават по различни причини вън от училище. Това е един средно голям български град. През учебната 2002/2003 година в училищата са влезли с 11 000 по-малко първокласници от предходната учебна година, близо 3500 учители са били съкратени, а над 1800 класа – закрити. Мрачните прогнози са, че този процент може да достигне до 20% между 2010-2020 година. Модерна педагогика в страната не съществува. Напротив, поради настъпилата либерализация в отношенията учител – ученик се е стигнало до ситуация в която самата образователна институция е загубила своя авторитет. Това се дължи и на факта, че самото училище не предоставя необходимият капацитет знания, от който днешните младежи имат нужда и който те в голяма степен получават от външни източници, като интернет и телевизията. Въпреки това в ерата на информационното общество от общо 3702 училища в страната през 2003 г. в 2107 от тях липсват компютри. Висшето образование не се намира в по-добро състояние. То губи своята морална стойност. Младежите търсят не толкова интересната професия или работа, колкото тази която ще им донесе по-висок материален и социален статус. Оказва се, че вече не е престижно да си специалист. Тази нова реалност въвежда нов модел на поведение, който насочва младежите към улицата и антисоциалните действия, а това води до нарастване на престъпността сред тази възрастова група. Въпреки всички тези видими проблеми, за 10 годишен период (от 1992 до 2002 година), относителният дял на финансовите средства за образованието към брутния вътрешен продукт е намалял двойно (от 6% до около 3% през 2003 г.). Необходимостта от промяна на образователната политика на страната е повече от очевидна.

Проблемите в образователната система през последните години са довели и до проблеми свързани с професионалната реализация на младежта или т.нар. младежка безработица. Нейната структура показва, че най-силно са засегнати младежите със средно образование, без високо равнище на професионална подготовка. Около 80% от всички безработни са с ниска квалификация, а 25% от регистрираните безработни с висше образование са младежи. Следователно, “излишни” се оказват не само нискоквалифицираните, но и млади хора с много висока квалификация. Днес хиляди младежи с висше образование просто не могат да намерят работа. Образованието им не е съобразено с изискванията на пазара. Масово явление е висшисти да работят в магазини и на сергии, момичета с дипломи на икономисти, филолози и педагози, да се трудят като продавачки, санитарки или сервитьорки. Много тревожно е, че дълготрайната безработица все повече се “подмладява” – почти всеки втори от безработните младежи е дългосрочно безработен. Безработните младежи, които са без работа над 1 година са над 46% от общия брой на младежите без работа. Вече всеки четвърти от регистрираните безработни младежи е с престой на пазара на труда над 2 години. Ако се приложи шестмесечен критерий за дългосрочна младежка безработица, какъвто се прилага в Европейския съюз, групата на дългосрочно безработните младежи до 29 год. възраст ще нарасне на 114 хил., а относителният й дял – на 66,8% от общия брой на безработните младежи. В допълнение сегашната осигурителна система предоставя обезщетения за безработица и определя размерът им въз основа на трудовия стаж, какъвто младите хора нямат или имат в ограничен размер. Над 90 % от регистрираните безработни младежи са без право на обезщетение.

Проблемите свързани с образованието и намирането на подходяща или каквато и да е работа всъщност подтикват младежите към антисоциално поведение. Нарастването не младежката престъпност е само една част от проблема. В нея все пак не взима участие толкова голяма част от младежта. Проблемът с наркотиците от друга страна е различен. Според данни на Националния съвет по наркотиците, през 2002 година у нас са регистрирани 220 хиляди наркомани, като реалната цифра е всъщност над 400 хиляда. В същото време с този бизнес се изхранват около 10 хил. души. Все по-голям брой младежи намират спасителния изход в дрогата. Колкото повече младежките проблеми биват изтиквани в периферията на общественото внимание, толкова повече нарастват опитите за търсене на нетрадиционни решение и изход от ситуацията. Това води до увеличаване на броя на зависимите от твърдата дрога, като настоящата ситуация е такава, че всеки четвърти средношколец е опитвал някакво наркотично вещество. Като последица от това расте и броят на смъртните случаи. В допълнение и като друго бягство от реалността и средство да станеш популярен се разглежда консумирането на алкохол. Проблемът тук е още по-сериозен, т.к. вече се е разпространил и сред по-младите възрастови групи. Не са редки и случаите на едновременна употреба и на двата „забранени плода“. Очевидно е, че и в този случай са необходими спешни мерки не само от страна на държавната политика, но и от неправителствените организации и цялото гражданско общество, доколкото такова изобщо съществува в България.

Онази част от младежите, която не е потърсила бягството от трудната действителност в алкохола и наркотиците се ориентира към различно решение, което не обещава по-добра съдба на българската нация – емиграцията. Като цяло мобилността е естествено състоя ние на младостта. В съвременният свят често тя е функция и на икономическата независимост. В момента в страната се наблюдава вътрешна миграция, обусловена от чисто икономически интереси, главно към големите административни центрове където шансът за намиране на работа и по-добро заплащане е по-висок. В същото време се наблюдава и един процес на „закрепостяване“ – след като желаната работа бъде намерена все по-рядко се търсят нови възможности и перспективи. За съжаление икономическият фактор не оказва влияние само върху вътрешната миграция. Над две трети от младите българи до 26 години казват, че биха напуснали България при първа възможност, като едва 7% заявяват, че не биха напуснали страната при никакви обстоятелства. Емиграцията се разглежда от младежите като спасяване от бедността и като възможност за реализация. Над половината от склонните към емиграция млади хора обаче, виждат единствената цел на пребиваването си “там” да спечелят пари и разглеждат себе си като работещи в чужбина само за известен период от време. Със засилването на глобализацията и настоящото членство на България в ЕС е практически невъзможно да се спре това желание за мобилност. Държавната политика в областта на младежта трябва не да се стреми да изкорени тази тенденция, а да я доведе до минимални стойности, като в същото време се опита да спечели максимално от нея. Достатъчно е да се въздейства благоприятно върху образованието и реализацията в страната, за да се появят първите резултати. Разбира се емиграцията никога няма да изчезне, но държавата трябва да се научи и как да се възползва от този процес и да го ограничи, доколкото може в границите на образованието и бизнеса, като усвояването на новите знания и финансови ресурси бъдат насочени обратно към родината.

Между емиграцията и икономическите трудности в страната има и един междинен фактор. Това е кризата на националната идентичност. Периодът на преходът се характеризира с отслабване на родолюбивите нагласи сред младежите. Вече цели поколения са израснали без да бъдат възпитани в подобна ценност. „България“ постепенно се превърна в мръсна дума за тях, като това чувство беше засилвано както от самите български медии, така и от отношението на останалите европейски страни към България като към страна втора категория – част от шенгенския списък, чийто граждани могат да бъдат третирани също като хора втора категория. Макар тези процеси вече да са донякъде приглушени благодарение на членството на България в ЕС, проблемите вътре в страната до голяма степен остават. Усеща се липса на патриотичен дух сред голяма част от младежите, като в същото време у една друга част се забелязва коренно противоположната тенденция на твърде краен патриотизъм или по-скоро национализъм. Тези крайни тенденции са изключително опасни и могат много да навредят на етническият мир в страната, а от там и на международният имидж на България. Новата политика относно младежта трябва да наблегне изключително на този момент, особено в образованието на сега израстващите млади поколения. Не е нормално да се стига до ситуации в които да се обсъжда дали трябва от учебните програми да се изключи Христо Ботев или стихотворението на Вазов „Аз съм българче!“ По-скоро трябва да се помисли по какъв по-съвременен начин да се представи на децата идеята за родолюбието. Не е правилно да се счита, че подобно чувство е излишно в условията на съвременния глобален свят, напротив, то е по-необходимо от всякого, защото в противен случай може да се стигне до изчезване на цели нации. Новите поколения в цяла Европа се възпитават, че преди всичко са германци или французи, а чак тогава европейци. България трябва да се поучи сериозно от опита на своите нови партньорки и в тази област.

В същото време пред държавата се изправя и едно ново предизвикателство, което напоследък обхваща цяла Европа – евроскептицизмът. За разлика от европейският му вариант и нагласите сред по-възрастните поколение в страната, в България сред младежите той е по-скоро хипотетична опасност. В настоящият момент еврочленството на страната сред младите има в по-голяма степен оптимистична окраска. Опасността идва от прекалено завишените първоначални нагласи, ако те не бъдат изпълнени според очакванията, може да се стигне до форма на евроскептицизъм. Поради тази причина е необходимо новата политика по отношение на младежта да включва и една добра схема за запознаване на младите хора с новите реалности произтичащи от членстовото на Бълагрия в ЕС.

Този процес трябва да бъде пряко обвързан и с един друг проблем – аполитичноста сред младите поколения. За да бъде отстранен този проблем преди всичко трябва да се изясни в какво точно се изразява тази аполитичност. Българските младежи съвсем не са слепи или незаинтересовани. В много случаи те са дори по-будни и от своите европейски връстници. Българската младеж забелязва промените в света около себе си и има своето отношение към тези промени, в този смисъл тя съвсем не е аполитична. Апатията на младежите е насочена по-скоро към самите държавни и образователни институции, към партиите, към профсъюзите и въобще всички подобни структури. Тази апатия е предизвикана най-вече от погрешното отношение на тези институции към младежите през последните седемнадесет години. Днешната младеж има нужда от нови форми на участие, нови форми на комуникации със структурите на държавата, които да не са прекалено ангажиращи, които да се осъществяват само в даден момент – при нужда, но да бъдат достатъчно сигурни. Новата младежка политика трябва да вземе тези факти предвид, т.к. в противен случай отрицателните настроения сред младежите могат да вземат неочаквана антисоциална насока. Младежта е носител на изключителен енергиен заряд, който трябва да бъде насочван по подходящ начин от управляващите, ако те не съумяват да го сторят историята е показала, че младежта насочва своята енергия тъкмо срещу тях.

Всички изброени проблеми доказват само, че по време на прехода държавата е забравила своите най-млади поколения и негативните резултати вече са налице. Това прави нуждата от една съвременна политика насочена към новата младеж изключително належаща. Тази съвременна политика за интеграция на младежта трябва да е изключително гъвкава, т.к. е необходимо да отговаря на условията в един глобален и постоянно изменящ се свят. Своевременното и въвеждане не засяга просто младежите. Българските държавници трябва да разберат, че тя е жизненонеобходима, а не просто нещо с което може да се играе по време на избори, т.к. от политиката за интеграция на младежта зависи стабилността на цялото общество.

Видове участие и начини на взаимодействие на институциите предвиждани от парламентарното управление в България според Конституцията

Според Чл.1 от Конституцията България е република с парламентарно управление. Поради тази причина суверенитетът принадлежи на народа, но се изразява чрез народните представители в парламента, т.е. Народното Събрание. Това е една от основните причини да се счита, че страната е с демократично устройство. Друга такава е предвиденото в конституцията разделение на властите на Законодателна, Изпълнителна и Съдебна. В България Законодателната власт е върховната власт. Тя се представлява като институция от Народното Събрание. Традиция в българските конституции е то да е еднокамерно, т.е. да има неделимост на народния суверенитет. Това е така, защото основания за втора или горна камера реално отсъстват, в България няма нито федерално устройство, нито наследствена аристокрация. Върховенството на българския парламент пред останалите институции се засилва и от това, че той постоянно действащ независим орган. Народното Събрание се свиква и се разпуска само, като само определя и времето през което няма да заседава. В този смисъл работата на различните институции и тяхното взаимодействие трябва да се разглеждат спрямо Народното Събрание, като най-висша държавна институция и израз на народния суверенитет. Трябва да се разгледат по-подробно неговите взаимодействия главно с президентската институция и Министерският Съвет.

Специалното положение на парламента като институция прави ограничаването на неговата работа изключително трудно. Конституцията обаче, за да запази принципа за разделение на властите, чиято основна цел е те да се контролират взаимно, за да не може нито една да се слее изцяло с държавата, предвижда различни, макар и слаби ограничения към дейността на парламента. Основната задача на Народното Събрание като институция е законодателството. В тази си дейност то се контролира в известна степен от президентската институция чрез формата на президентското вето. Президентът има правото да върне даден закон за преразглеждане според Чл. 101. Това негово право не може да му бъде отказано. Конституцията обаче, е предвидила твърде лесен начин за преодоляване на президентското вето, а именно с мнозинство повече от половината от всички народни представители. Това отново подчертава факта, че в българското институционално устройство на държавния апарат Законодателната власт има приемущество, т.е., че страната ни е ясно изразена парламентарна демокрация. Отношенията Парламент – Президент не се изчерпват само с президентското вето. В много области от държавното управление е постигнат баланс. Според Чл. 98 от Конституцията Президентът насрочва изборите за Народно Събрание. От своя страна Народното Събрание, според Чл. 62 т. 4, насрочва изборите за президентската институция. В областта на отбраната парламентът решава въпросите за обявяване на война и за сключване на мир, разрешава изпращането и използуването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея, обявява военно или друго извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея, като това става по предложение на президента. В същото време, пак за да се запази балансът и в сферата на отбраната, според конституцията президентът е върховен главнокомандващ на българската армия. Постигнат е баланс дори в сферата на националните символи като ордените и медалите – Народното Събрание ги учредява, Президентът награждава с тях.
Отношенията между Парламента и Министерския Съвет са много по-наситени и обвързващи. Именно в тях се крие формата чрез която народния суверенитет се слива с държавата и реално се упражнява власт. Това е така, защото Министерският Съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната съгласно конституцията и законите. Той осъществява общото ръководство на държавната администрация, както и на въоръжените сили. В този смисъл естествено, Министерският Съвет влиза във взаимоотношения както с Народното Събрание, така и с президентската институция. Връзките му с парламента обаче, са значително по-интересни. Може да се каже, че Министерският Съвет като институция е пряко отговорен пред Народното Събрание. Като носител на народния суверенитет то осъществява парламентарен контрол, чрез който контролира дейността на Министерския Съвет. В правомощията на Народното Събрание влизат още избирането и освобождаването на министър-председателят, както и на целия Министерски съвет по негово предложение. Това най-силно доказва зависимото положение на Министерския съвет като институция. Народното Събрание още може да извършва промени в правителството, както и да създава, преобразува и закрива министерства, но отново, за да се запази баланса, този път между изпълнителна и законодателна власт, това става само по предложение на Министър Председателя.
Съдебната власт е поставена в по-благоприятно положение спрямо парламента. Самата конституция я определя като независима власт и посочва, че съдии, прокурори, следователи и съдебни заседатели се подчиняват само на закона. От друга страна обаче, законите се създават от законодателната власт, т.е. от Народното Събрание. Приемуществото се състои в това, че парламентът не може да контролира работата на съдебната власт в такава степен, в каквато контролира работата на Министерския Съвет. Единственото което може да направи е да даде законите с които съдебната власт да борави. Учредителите на конституцията обаче, и тук са се погрижили да осигурят на законодателната власт нейното привилегировано отношение, като са дали на всеки народен представител имунитет, който да го пази от съдебно преследва във връзка с работата му като такъв.
Като цяло, институционално държавният апарат е формиран добре. Взаимодействията между институциите са предвидени така, че той да функционира правилно, без да има опасност от институционални сблъсъци в отделни сфери на държавното управление. За изминалите години от 1991 г. , т.е. от създаването на първата демократична конституция след 1944 г. стана ясно обаче, че институциите не работят толкова добре колкото се е предполагало. Възниква въпросът на какво се дължи това. Причината може да се крие донякъде във факта, че при създаването на новата конституция през 1991 г. не са се отразявали реални процеси и нагласи в обществото. По-скоро преустройството, демократизирането на режима се е наложило от горе, т.е. развило се е като един изкуствен процес. Проблемите могат да се обяснят с факта, че духовното и идейно развитие на българина не е било достигнало равнището на което да се справи с тези институции. Поради тяхната по-скоро неефективна работа може да се счита, че то не е достигнало това равнище и днес. Смисълът се крие в това, че институциите се изграждат от хора, т.е. същността на всяка институция са хората от които тя е изградена. Ако самите хора не са достигнали необходимото ниво на разбиране за смисъла на съществуване на този род демократични институции, то функционирането на тези институции е по-скоро изкуствено и до голяма степен неефективно. Това води до загуба на доверието в тях на обикновените граждани и възникване на проблеми като липсата на парламентарно представителство на големи групи от населението, които в крайна сметка го намират във формации от националистически тип.
В заключение може да се посочи, че конституцията и добре изграденият модел на институционални взаимоотношения не са достатъчни, за ефективно държавно управление. Необходимо е и съответното ниво на ерудиция и национална отговорност у държавните мъже, които би следвало да поставят националният интереси над своите лични.

Политическата 2005 г. – анализ на българския политически и обществен живот през изтеклата година

Животът като цяло през 2005 г. беше изключително динамичен. От тази тенденция не изостана нито една негова сфера. Със събития и динамични процеси бяха осеяни политиката, икономиката и културата.
В сверата на политическия живот чувството за динамичност се подсилва главно от факта, че 2005-та бе година на изборите – избори в много общини и разбира се парламентарните избори. Това, че те са неизбежни, че наближаваха задвижи определени процеси още в края на предишната 2004 г. Като цяло първата половина на 2005 г. премина за политическия елит в подготовка за предизборната агитация и в провежданата на самата агитация и изборите. Различните партии заложиха, разбира се на различни стратегии. НДСВ продължи своята политика на привидно откликване на недоволството на народа, като разменяше местата на отделните личности в кабинета, но не и състава му като цяло. Увличането в тези размени доведе до невероятни случаи, като министър на културата, който не различава работата на художниците от тази на писателите и поетите. Вероятно подобни ходове, а и фактът, че НДСВ съвсем не изпълни обещанията на своя лидер към народа, оказаха влияние върху рейтинга на парламентарните избори през 2005 г. и той съвсем не бе същият, както когато НДСВ бе ново явление в българския политически живот. Въпреки това НДСВ успя да си осигури достойно място в новият парламент, както и в управлението. Някои партии имаха обаче, друга по-нещастна съдба. След незадоволителното им представяне на изборите СДС за пореден път бе белязано от процесите на разпад и отцепничество, макар повечето видни дейци в съюза да твърдяха, че това не е вярно. Партията се опита да се пребори с проблемите си, като сметна, че причината за всичките и нещастия е в липсата на силен лидер. Тази позиция пое Петър Стоянов, който беше избран от общ конгерес на партията и така измести Надежда Михайлова. Тя от своя страна създаде свое движение, за което и до края на самата 2005 г. твърди, че не цели да се превърне в бъдеща самостоятелна партия. Опасността това да се случи обаче, е напълно реална. Пример за това е партията на отделилият се от СДС Иван Костов – ДСБ. Тя успя да проведе доста успешна кампания и в крайна сметка зае една добра позиция в парламента, а задоволството на лидера и беше очевидно за всички. Трябва да се признае, че не е малък успех след продължително отсъствие от политическата арена да създадеш своя самостоятелна партия и да я вкараш в парламента още на първите парламентарни избори. Политическата година по традиция се оказа успешна и за ДПС, за която вече сме свикнали да виждаме във властта след всички избори. Не случайно нейният лидер масово се определя като най-успешният политик в България. Успешна бе годината и за БСП и нейния обещаващ лидер Серегий Станишев. БСП си изгради образа на модерна социалистическа партия, обърната и към по-младите поколения. Това вероятно и спечели известни позиции и я изстреля от опозиция право в управлението на страната. Въпреки това, тя ще трябва да се доказва в една особена ситуация на кабинет съставен от три партии, т.к. силите и не стигнаха да се справи сама с поемането на властта. Изненада, ни поднесе една нова коалиция, която на парламентарните избори пожъна небезизвестен успех, като се има предвид, че по-голямата част от българското население научи за съществуването и едва когато стана ясно, че те са вече в парламента. Става въпрос за коалиция Атака. 2005 г. ще се запомни и с нейната поява, т.к. в българският парламент до този момент нямаше националистически настроена партия, а Атака явно се оказа подходяща за хилядите българи, които не са намирали политическото си представителство във вече съществуващите партии. Нейният лидер – Волен Сидеров, също бързо набра популярност като спорна политическа личност, способна на някои не толкова присъщи за поста и изказвания, особено от трибуната в НС. В политиката навлезе и друга доста по-известна личност – Бойко Борисов. След като името му и личният му рейтинг бяха използвани от Симеон Сакскобурготски за Целите на НДСВ по време на кампанията и на самите парламентарни избори, бъдещата политическа кариера на Бойко Борисов стана доста дискутирана тема. Въпреки, че самият той винаги е твърдял, че не желае да участва в политиката и дори се отказа демонстративно от мястото си в НС, в крайна сметка се появи като кандидат на изборите за кмет на София и някак си съвсем естествено ги спечели, макар и на втори тур. Интересна бе и съдбата на предишният софийски кмет – Стефан Софиянски, който дълго бе преследван от прокуратурата заради различни сделки извършени през неговото управление и някак тъкмо на време се сдоби с така полезният му в този момент политически имунитет, като влезе като народен представител в НС.
Изборите през изтеклата година като цяло бяха оспорвани. В много общини се стигаше до балотажи по различни причини. Имаше обвинения за фалшификации, купуване на гласове и истории за черни джипове и хора напомнящи мутри, навъртащи се около избирателни секции. Въпреки всичко общините получиха своите кметове, а страната своето правителство. Процесът на държавно ниво обаче, протече доста интересно. Електоратът на НДСВ, ДПС и БСП би трябвало да е доволен, т.к има своето представителство в управлението на държавата. Въпреки това е ясно, че това е една особена ситуация, която тепърва ще бъде изпитвана. Сработването между трите партии е сложен процес и едва ли може да се оцени в рамките на половин година. Въпреки това тройката доказа желанието за съвместна работа като се справи бързо с разпределянето на сферите на влияние в държавната машина. Едно от многобройните порицания на ЕС през изтеклата година към страната ни беше именно, че процесът на образуване на ново правителство отнема твърде дълго, а моделът на тройна коалиция в управлението е твърде опасен и нестабилен. Случи се така обаче, че скоро след това Германия се изправи пред същата задача – да създаде подобно коалиционно правителство, а след това и още няколко европейски държави. Колкото и да бе интересен дебатът около съставянето на новото българско коалиционно правителство, той бе по-скоро политически отколкото обществен поради простата причини, че съзнанието на обикновения българин по същото време бе заето от много по-належащи въпроси. Един от тези въпроси бе как да оцелее при настаналите в страната наводнения. Докато политиците спореха за разпределението на влияние в кабинета, хората оставаха без домове заради, както се разбра по-късно, безотговорността и неизпълнението на служебните задължения на различни личности и чиновници. Най-неочаквано с тежката задача да помогне се зае армията в лицето на ген. Никола Колев, чиито подчинени се заеха да възстановяват диги и разрушени пътни връзки. В крайна сметка се оказа, че има опасност армията да остане без пари, ако изразходваните средства за спасителните операции не и бъдат възстановени от държавата, т.к. те всъщност били предназначени за отбрана. Дебатът между политиците и армията приключи сравнително бързо, т.к. политическият елит вече беше готов с разпределянето на властта и явно прецени, че е време направи нещо по въпроса с наводненията. Скоро се задействаха програми за изграждане на нови жилища и временни приюти, за да не останат хората без домове през зимата, но и те оставиха впечатлението, че в голямата си част са всъщност начинания на отделни бизнесмени и дори семейства.
И други събития притесняваха българина през изминалата 2005 г. И те както и наводненията зависещи от природни фактори, зависиха по-скоро от процеси, които обикновените хора не могат да контролират, а именно най-вече от процеси във външната и вътрешната политика на страната. Така например българинът беше ударен от високите цени на петрола, които всъщност се отразиха на всички модерни страни по света. Разлика беше, че правителството в България не направи така, че обикновеният гражданин да не почувства кризата толкова силно, както например направиха това една Франция или Германия. В родината се заговори за подобни мерки чак към края на кризата, т.е. когато те вече бяха излишни така или иначе и разбира се бяха частично приложени. Една друга новина също шокира българската общественост – смъртните присъди на медиците ни в Либия, една твърде дълго време болна тема на българския народ. В крайна сметка за тях кошмарът не свърши, пък било то и по най-нежелания начин, а разкарването по съдилища продължи. За българският народ пък остана досадата да гледа как поредното правителство поело властта в средата на годината отново, както и неговите предшественици ще се мъчи да се справи с този външно политически проблем. Единствената надежда е, че може би както гласи поговорката две глави мислят по-добре от една, а три най-вероятно още по-добре стига да не се изпокарат. В този смисъл може би с общи усилия НДСВ, БСП и ДПС ще намерят решения на този твърде наболял проблем.
През 2005 г. на българинът му тежеха и вече традиционните увеличения на цените на вода, ток, парно и всякакви други услуги, а също и на голяма част от стоките от първа необходимост. Истината е една – най-голяма част от все така нищожния доход на българина отива за стоки от първа необходимост като храна, вода, дрехи, отопление. Това е всеизвестен икономически показател разкриващ бедността на населението. Тази тенденция остава непроменена от мига в който цените на стоките в България са спрели да се определят от държавата и са започнали да се определят на пазарен принцип. Очевидно е, че скоро ще достигнем равнищата на цените в ЕС, но темпът на растеж на доходите е нищожен в сравнение с тях. Тъкмо това и през тази година беше основния проблем на българина. Въпреки трудностите с оцеляването обаче, той все някак намира време да се интересува и от общественополитически въпроси както от вътрешен, така и от международен характер.
А иначе политическите процеси свързани с присъединяването на България към Европейския Съюз текат с пълна пара. Въпросът е обаче, дали влакът ще пристигне в уреченото време или с тази пълна пара ще се забие в като в стена на прага на ЕС и от това положението на българският народ пътуващ в него ще стане още по-лошо. Става въпрос за това дали България ще бъде приета през 2007 г. или ще се задейства предпазната клауза в предприсъединителния договор и влизането и в ЕС ще остане за 2008 г. За съжаление за сега основните тенденции сочат, че случаят ще е по-скоро вторият. Вярно е през изминалата 2005 г. бяха направени някои важни стъпки по присъединяването, беше приет новия НПК за който от ЕС настояваха изключително, но въпреки това няма нито един “осъден с бяла якичка”, т.е. корумпиран чиновник от високо равнище. Явно от ЕС разбират, че или в нашия държавен апарат няма корумпирани личности, което естествено е невъзможно, или очевидно съдебната система не работи така както би трябвало. Това обосновава и постоянните им напомняния да се бърза с този въпрос, както и всички останали, макар и не толкова драстични предприсъединителни договорености. Работата обаче е там, че явно нашите политици оставят у европейските експерти впечатлението, че не си дават много зор да бързат, което впечатление никак не е погрешно. Очевидно е защо те няма да имат интерес от по-скорошното влизане и вписване на България в структура като ЕС къде има твърде ясни и точни правила, за чието неизпълнение има и санкции. Колкото и да се забави този процес българският народ ще пострада в малка или голяма степен от присъединяването. За това по-добре процесът да се извърши по-бързо в рамките максимум до 2009-2010. Българинът никога няма да е готов и никога няма да има начинът на мислене необходим му за оцеляване в структура като ЕС докато не попадне в нея и насила не се приспособи. В този смисъл от процесът на твърде дълго отлагане полза имат само отделни личности, т.к. в крайна сметка моделът на ЕС е доказал своята ефективност.
В заключение може да се каже, че годината която започва сега – 2006-та, ще е от особено значение. Тя е последната година преди приемането на страната в ЕС и в този смисъл пред политическите кръгове стои твърде сериозна работа. Множество проблеми ще намерят решението си именно в тази връзка. Коалицията НДСВ, ДПС и БСП ще има възможност напълно да докаже колко се е сработила, в зависимост от това как ще се справи с финалните напъни преди ЕС да каже своето ДА или НЕ. Тя ще има и възможността да разреши проблема с медиците в Либия, който макар напоследък да се твърди, че е чисто юридически си е съвсем политически още от самото начало и ще бъде грешка ако тройното правителство заеме първата гледна точка.

Анализ на политическата ситуация в ДПС

Информацията за тази политическа организация използвана за съставянето на анализа е набавена предимно от официалния сайт на партията в интернет, както и от публикации отнасящи се до съответната организация намиращи се на други сайтове, главно информационни.

ДПС се самоопределя преди всичко като партия, която се базира на основните либерални ценности, на правата и свободите на личността и защитата на малцинствата, на европейските принципи на функциониране на гражданското общество. От момента на създаването си преди тринадесет години тя е неизменен участник във всички парламенти на страната, като винаги е ориентирана към политическият център. За пореден път на изборите за 40 НС ДПС доказа, че се стреми да бъде партията представляваща силният център около който се образуват управляващите коалиции и без който управлението на страната е невъзможно. Не случайно партията посочва като една от своите цели тъкмо утвърждаването на такъв политически модел на управление на страната, като е убедена, че тъкмо тя ще изиграе тази роля на консолидиращата либерална партия. Към настоящият момент бих казал, че тази тяхна цел е по-скоро постигната, т.к. реално ДПС участва в управлението като част от коалиция за втори пореден мандат.
Основните идеи на ДПС гравитират около балансирането на принципите за интеграция на малцинствата във всички сфери на социалния, икономическия и културния живот на страната с принципите за запазване и развитие на тяхната етнорелигиозна идентичност, което напълно отговаря на образа и на либерална партия. Не е тайна обаче, че ДПС всъщност е до голяма степен етническа партия на българските турци. Въпреки това самият лидер на движението – Ахмед Доган отбелязва на петата национална конференция, че от общо 57 417 партийни членове, малко над 7 хил. са от българския етнос. Макар това да е наистина едно известно повишение на интереса към това движение, все пак става дума само за 12% от целия му електорат, докато останалата маса от близо 5 хил. души остават твърд и неизменен електорат, който гласува за ДПС при всеки възможен случай. Интересно е обаче, че въпреки така силно афишираните дълбоко либерални ценности на партията в нея не се посочват като членове хора от други етноси – роми, арменци, евреи и т.н, които също представляват малцинства в страната ни. Това отново само подчертава факта, че ДПС всъщност е силно етническа партия. Впечатление прави и това, че останалата част от етносите в България всъщност не са така ясно изразено парламентарно представени, както са българските турци. Това се дължи на факта, че те нямат свои етнически партии, т.е. явно получават своето политическо представителство като български граждани в правен смисъл, без значение от етническия им произход. Какво прави тогава турският етнос толкова специален, че да има своето ДПС? Толкова специален го прави именно Възродителният Процес от края на 80-те и началото на 90-те години. Тъкмо тогава българските турци се чувстват най-отчуждени от останалата част от обществото и разбират, че всъщност техните интереси не са били политически представени, че на тях държавното управление не гледа като на останалите български граждани. Всичко това води до появата на ДПС, в чийто твърд електорат се превръщат българските турци.
Силно етническите партии навсякъде по света представляват особени случаи, т.к. те обикновено отразяват някои специфични черти на дадения етнос. В този смисъл ДПС не представлява изключение. Черти на поведението на турския етнос могат да се открият в начините на действие на самата партия, в отношението на членовете към нейния лидер, както и в отношенията и със самия електорат. Както вече отбелязах, ДПС успява винаги да изиграе консолидираща роля, но при такива условия, че реално погледнато тя винаги се оказва най-успешният състезател на изборите. Като истинска партия от центъра тя винаги успява да се наклони на ляво или на дясно в най-подходящия за това момент. Колкото до отношението на членовете към нейния лидер, то то е подобно на това към лидерите на всички български партии, но доста по-силно изразено. ДПС би могла да бъде определена като силно авторитарна и централизирана партия. Лидерът и Ахмед Доган изглежда несменяем от момента на създаването на движението на 4 януари 1990г. Партията е до такава степен силно централизирана около него, че може да се каже, че е единствената партия, която за тези 15 години не е претърпяла някакви основни промени, докато около нея се появяваха нови и разпадаха стари с невероятна скорост. Личността на Ахмед Доган е много спорна. От една страна на него се гледа като на блестящ и успешен политик, от друга като на човек предизвикващ етническо напрежение в страната. Докато за първото можем да сме сигурни, ако сме привърженици на макиавелизма, то за второто може дълго да се спори. Колкото до отношението на партията към електората, може да се каже, че то е собственическо, до такава степен кръгът около Ахмед Доган е свикнал със своя неизменен електорат. Истината всъщност е стряскаща. Българските турци са забравени от всички други партии и просто са принудени да продължат да гласуват за ДПС. В допълнение към това се добавя и натискът на останалите членове на етноса оказван върху отделният избирател, който е решил да смени своята политическа ориентация. Освен всичко останало, собственическото чувство на партийната върхушка на ДПС върху турско население в някои райони на страната се подхранва и от силно икономическо влияние и интереси. Не рядко в обществото се водят дискусии кой е най-влиятелният, най-богатият, контролиращият най-много територия български политик. Ако Симеон Сакс Кобург Готски успя да си върне множество от бащините имоти по всевъзможни точки из страната, а Иван Костов успя да заграби хиляди малки предприятия, хотели и заводи, то за Ахмед Доган може да се каже, че контролира цялата територия на югоизточна България. Не е случайно, че наскоро самият той се похвали, че зад него стои мощен обръч от фирми, но не определи чия собственост са те. Лидерът на ДПС има и още една отличителна черта за авторитарният тип лидер, а именно, че няма навика да се появява често в публичното пространство и не намира за важно да присъства в залата на НС, както се полага на председател на парламентарна група, нещо което беше характерно и за Симеон IIри , който не се появяваше за парламентарен контрол в качеството си на Министър Председател.
Не може да се очаква, че досегашното развитие на ДПС ще се промени, ако етническите турци не намерят друг начин да представляват своите интереси в управлението на страната. Макар да е спорно до колко ДПС наистина ги защитава, то е единствената им алтернатива пред незаинтересоваността от останалата част от политическите организации. От друга страна тази тяхна незаинтересованост най-вероятно се дължи на факта, че ДПС вече е утвърдило своите позиции върху тази част от българските граждани и едва ли с лека ръка ще се откаже от такъв твърд електорат. Тъкмо поради тази причина, не може да се очаква, че ДПС ще се превърне скоро в истинска либерална партия, която не само да проповядва либерални идеи, но и да ги прилага на практика в своето вътрешно устройство. Това е така, защото, за да задържи този свой електорат ДПС се нуждае да бъде силна и централизирана и в никакъв случай не може да допусне образуването в себе си на каквито и да било фракции, които едва ли биха имали възможност да участват в управлението при едно евентуално разпадане на партията. Поради тази причина ролята на силния лидер, който концентрира властта в себе си е особено важна за ДПС. Колкото до ориентацията на партията в политическото пространство, то тя е уцелила мястото на което да стабилизира своите позиции – центърът. Нейният единствен шанс да участва в процеса на управление са били и си остават коалициите, т.к. твърдият и електорат не може да и осигури самостоятелен мандат на управление. Ако управляващите кръгове на ДПС си поставят самостоятелното управление за цел, то те ще се нуждаят и от гласовете на една голяма част от населението от българският и другите етноси, а за да ги привлекат. Тогава ДПС трябва да се превърне в наистина либерална партия каквато смее да твърди, че е. Това обаче, едва ли ще се случи, т.к. така има вероятност тя да изгуби и гласовете на своите избиратели от турския етнос, защото както е във всяка либерална партия, членовете ще имат правото да изменят своята политическа ориентация.