Видове участие и начини на взаимодействие на институциите предвиждани от парламентарното управление в България според Конституцията

Според Чл.1 от Конституцията България е република с парламентарно управление. Поради тази причина суверенитетът принадлежи на народа, но се изразява чрез народните представители в парламента, т.е. Народното Събрание. Това е една от основните причини да се счита, че страната е с демократично устройство. Друга такава е предвиденото в конституцията разделение на властите на Законодателна, Изпълнителна и Съдебна. В България Законодателната власт е върховната власт. Тя се представлява като институция от Народното Събрание. Традиция в българските конституции е то да е еднокамерно, т.е. да има неделимост на народния суверенитет. Това е така, защото основания за втора или горна камера реално отсъстват, в България няма нито федерално устройство, нито наследствена аристокрация. Върховенството на българския парламент пред останалите институции се засилва и от това, че той постоянно действащ независим орган. Народното Събрание се свиква и се разпуска само, като само определя и времето през което няма да заседава. В този смисъл работата на различните институции и тяхното взаимодействие трябва да се разглеждат спрямо Народното Събрание, като най-висша държавна институция и израз на народния суверенитет. Трябва да се разгледат по-подробно неговите взаимодействия главно с президентската институция и Министерският Съвет.

Специалното положение на парламента като институция прави ограничаването на неговата работа изключително трудно. Конституцията обаче, за да запази принципа за разделение на властите, чиято основна цел е те да се контролират взаимно, за да не може нито една да се слее изцяло с държавата, предвижда различни, макар и слаби ограничения към дейността на парламента. Основната задача на Народното Събрание като институция е законодателството. В тази си дейност то се контролира в известна степен от президентската институция чрез формата на президентското вето. Президентът има правото да върне даден закон за преразглеждане според Чл. 101. Това негово право не може да му бъде отказано. Конституцията обаче, е предвидила твърде лесен начин за преодоляване на президентското вето, а именно с мнозинство повече от половината от всички народни представители. Това отново подчертава факта, че в българското институционално устройство на държавния апарат Законодателната власт има приемущество, т.е., че страната ни е ясно изразена парламентарна демокрация. Отношенията Парламент – Президент не се изчерпват само с президентското вето. В много области от държавното управление е постигнат баланс. Според Чл. 98 от Конституцията Президентът насрочва изборите за Народно Събрание. От своя страна Народното Събрание, според Чл. 62 т. 4, насрочва изборите за президентската институция. В областта на отбраната парламентът решава въпросите за обявяване на война и за сключване на мир, разрешава изпращането и използуването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея, обявява военно или друго извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея, като това става по предложение на президента. В същото време, пак за да се запази балансът и в сферата на отбраната, според конституцията президентът е върховен главнокомандващ на българската армия. Постигнат е баланс дори в сферата на националните символи като ордените и медалите – Народното Събрание ги учредява, Президентът награждава с тях.
Отношенията между Парламента и Министерския Съвет са много по-наситени и обвързващи. Именно в тях се крие формата чрез която народния суверенитет се слива с държавата и реално се упражнява власт. Това е така, защото Министерският Съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната съгласно конституцията и законите. Той осъществява общото ръководство на държавната администрация, както и на въоръжените сили. В този смисъл естествено, Министерският Съвет влиза във взаимоотношения както с Народното Събрание, така и с президентската институция. Връзките му с парламента обаче, са значително по-интересни. Може да се каже, че Министерският Съвет като институция е пряко отговорен пред Народното Събрание. Като носител на народния суверенитет то осъществява парламентарен контрол, чрез който контролира дейността на Министерския Съвет. В правомощията на Народното Събрание влизат още избирането и освобождаването на министър-председателят, както и на целия Министерски съвет по негово предложение. Това най-силно доказва зависимото положение на Министерския съвет като институция. Народното Събрание още може да извършва промени в правителството, както и да създава, преобразува и закрива министерства, но отново, за да се запази баланса, този път между изпълнителна и законодателна власт, това става само по предложение на Министър Председателя.
Съдебната власт е поставена в по-благоприятно положение спрямо парламента. Самата конституция я определя като независима власт и посочва, че съдии, прокурори, следователи и съдебни заседатели се подчиняват само на закона. От друга страна обаче, законите се създават от законодателната власт, т.е. от Народното Събрание. Приемуществото се състои в това, че парламентът не може да контролира работата на съдебната власт в такава степен, в каквато контролира работата на Министерския Съвет. Единственото което може да направи е да даде законите с които съдебната власт да борави. Учредителите на конституцията обаче, и тук са се погрижили да осигурят на законодателната власт нейното привилегировано отношение, като са дали на всеки народен представител имунитет, който да го пази от съдебно преследва във връзка с работата му като такъв.
Като цяло, институционално държавният апарат е формиран добре. Взаимодействията между институциите са предвидени така, че той да функционира правилно, без да има опасност от институционални сблъсъци в отделни сфери на държавното управление. За изминалите години от 1991 г. , т.е. от създаването на първата демократична конституция след 1944 г. стана ясно обаче, че институциите не работят толкова добре колкото се е предполагало. Възниква въпросът на какво се дължи това. Причината може да се крие донякъде във факта, че при създаването на новата конституция през 1991 г. не са се отразявали реални процеси и нагласи в обществото. По-скоро преустройството, демократизирането на режима се е наложило от горе, т.е. развило се е като един изкуствен процес. Проблемите могат да се обяснят с факта, че духовното и идейно развитие на българина не е било достигнало равнището на което да се справи с тези институции. Поради тяхната по-скоро неефективна работа може да се счита, че то не е достигнало това равнище и днес. Смисълът се крие в това, че институциите се изграждат от хора, т.е. същността на всяка институция са хората от които тя е изградена. Ако самите хора не са достигнали необходимото ниво на разбиране за смисъла на съществуване на този род демократични институции, то функционирането на тези институции е по-скоро изкуствено и до голяма степен неефективно. Това води до загуба на доверието в тях на обикновените граждани и възникване на проблеми като липсата на парламентарно представителство на големи групи от населението, които в крайна сметка го намират във формации от националистически тип.
В заключение може да се посочи, че конституцията и добре изграденият модел на институционални взаимоотношения не са достатъчни, за ефективно държавно управление. Необходимо е и съответното ниво на ерудиция и национална отговорност у държавните мъже, които би следвало да поставят националният интереси над своите лични.

Политическата 2005 г. – анализ на българския политически и обществен живот през изтеклата година

Животът като цяло през 2005 г. беше изключително динамичен. От тази тенденция не изостана нито една негова сфера. Със събития и динамични процеси бяха осеяни политиката, икономиката и културата.
В сверата на политическия живот чувството за динамичност се подсилва главно от факта, че 2005-та бе година на изборите – избори в много общини и разбира се парламентарните избори. Това, че те са неизбежни, че наближаваха задвижи определени процеси още в края на предишната 2004 г. Като цяло първата половина на 2005 г. премина за политическия елит в подготовка за предизборната агитация и в провежданата на самата агитация и изборите. Различните партии заложиха, разбира се на различни стратегии. НДСВ продължи своята политика на привидно откликване на недоволството на народа, като разменяше местата на отделните личности в кабинета, но не и състава му като цяло. Увличането в тези размени доведе до невероятни случаи, като министър на културата, който не различава работата на художниците от тази на писателите и поетите. Вероятно подобни ходове, а и фактът, че НДСВ съвсем не изпълни обещанията на своя лидер към народа, оказаха влияние върху рейтинга на парламентарните избори през 2005 г. и той съвсем не бе същият, както когато НДСВ бе ново явление в българския политически живот. Въпреки това НДСВ успя да си осигури достойно място в новият парламент, както и в управлението. Някои партии имаха обаче, друга по-нещастна съдба. След незадоволителното им представяне на изборите СДС за пореден път бе белязано от процесите на разпад и отцепничество, макар повечето видни дейци в съюза да твърдяха, че това не е вярно. Партията се опита да се пребори с проблемите си, като сметна, че причината за всичките и нещастия е в липсата на силен лидер. Тази позиция пое Петър Стоянов, който беше избран от общ конгерес на партията и така измести Надежда Михайлова. Тя от своя страна създаде свое движение, за което и до края на самата 2005 г. твърди, че не цели да се превърне в бъдеща самостоятелна партия. Опасността това да се случи обаче, е напълно реална. Пример за това е партията на отделилият се от СДС Иван Костов – ДСБ. Тя успя да проведе доста успешна кампания и в крайна сметка зае една добра позиция в парламента, а задоволството на лидера и беше очевидно за всички. Трябва да се признае, че не е малък успех след продължително отсъствие от политическата арена да създадеш своя самостоятелна партия и да я вкараш в парламента още на първите парламентарни избори. Политическата година по традиция се оказа успешна и за ДПС, за която вече сме свикнали да виждаме във властта след всички избори. Не случайно нейният лидер масово се определя като най-успешният политик в България. Успешна бе годината и за БСП и нейния обещаващ лидер Серегий Станишев. БСП си изгради образа на модерна социалистическа партия, обърната и към по-младите поколения. Това вероятно и спечели известни позиции и я изстреля от опозиция право в управлението на страната. Въпреки това, тя ще трябва да се доказва в една особена ситуация на кабинет съставен от три партии, т.к. силите и не стигнаха да се справи сама с поемането на властта. Изненада, ни поднесе една нова коалиция, която на парламентарните избори пожъна небезизвестен успех, като се има предвид, че по-голямата част от българското население научи за съществуването и едва когато стана ясно, че те са вече в парламента. Става въпрос за коалиция Атака. 2005 г. ще се запомни и с нейната поява, т.к. в българският парламент до този момент нямаше националистически настроена партия, а Атака явно се оказа подходяща за хилядите българи, които не са намирали политическото си представителство във вече съществуващите партии. Нейният лидер – Волен Сидеров, също бързо набра популярност като спорна политическа личност, способна на някои не толкова присъщи за поста и изказвания, особено от трибуната в НС. В политиката навлезе и друга доста по-известна личност – Бойко Борисов. След като името му и личният му рейтинг бяха използвани от Симеон Сакскобурготски за Целите на НДСВ по време на кампанията и на самите парламентарни избори, бъдещата политическа кариера на Бойко Борисов стана доста дискутирана тема. Въпреки, че самият той винаги е твърдял, че не желае да участва в политиката и дори се отказа демонстративно от мястото си в НС, в крайна сметка се появи като кандидат на изборите за кмет на София и някак си съвсем естествено ги спечели, макар и на втори тур. Интересна бе и съдбата на предишният софийски кмет – Стефан Софиянски, който дълго бе преследван от прокуратурата заради различни сделки извършени през неговото управление и някак тъкмо на време се сдоби с така полезният му в този момент политически имунитет, като влезе като народен представител в НС.
Изборите през изтеклата година като цяло бяха оспорвани. В много общини се стигаше до балотажи по различни причини. Имаше обвинения за фалшификации, купуване на гласове и истории за черни джипове и хора напомнящи мутри, навъртащи се около избирателни секции. Въпреки всичко общините получиха своите кметове, а страната своето правителство. Процесът на държавно ниво обаче, протече доста интересно. Електоратът на НДСВ, ДПС и БСП би трябвало да е доволен, т.к има своето представителство в управлението на държавата. Въпреки това е ясно, че това е една особена ситуация, която тепърва ще бъде изпитвана. Сработването между трите партии е сложен процес и едва ли може да се оцени в рамките на половин година. Въпреки това тройката доказа желанието за съвместна работа като се справи бързо с разпределянето на сферите на влияние в държавната машина. Едно от многобройните порицания на ЕС през изтеклата година към страната ни беше именно, че процесът на образуване на ново правителство отнема твърде дълго, а моделът на тройна коалиция в управлението е твърде опасен и нестабилен. Случи се така обаче, че скоро след това Германия се изправи пред същата задача – да създаде подобно коалиционно правителство, а след това и още няколко европейски държави. Колкото и да бе интересен дебатът около съставянето на новото българско коалиционно правителство, той бе по-скоро политически отколкото обществен поради простата причини, че съзнанието на обикновения българин по същото време бе заето от много по-належащи въпроси. Един от тези въпроси бе как да оцелее при настаналите в страната наводнения. Докато политиците спореха за разпределението на влияние в кабинета, хората оставаха без домове заради, както се разбра по-късно, безотговорността и неизпълнението на служебните задължения на различни личности и чиновници. Най-неочаквано с тежката задача да помогне се зае армията в лицето на ген. Никола Колев, чиито подчинени се заеха да възстановяват диги и разрушени пътни връзки. В крайна сметка се оказа, че има опасност армията да остане без пари, ако изразходваните средства за спасителните операции не и бъдат възстановени от държавата, т.к. те всъщност били предназначени за отбрана. Дебатът между политиците и армията приключи сравнително бързо, т.к. политическият елит вече беше готов с разпределянето на властта и явно прецени, че е време направи нещо по въпроса с наводненията. Скоро се задействаха програми за изграждане на нови жилища и временни приюти, за да не останат хората без домове през зимата, но и те оставиха впечатлението, че в голямата си част са всъщност начинания на отделни бизнесмени и дори семейства.
И други събития притесняваха българина през изминалата 2005 г. И те както и наводненията зависещи от природни фактори, зависиха по-скоро от процеси, които обикновените хора не могат да контролират, а именно най-вече от процеси във външната и вътрешната политика на страната. Така например българинът беше ударен от високите цени на петрола, които всъщност се отразиха на всички модерни страни по света. Разлика беше, че правителството в България не направи така, че обикновеният гражданин да не почувства кризата толкова силно, както например направиха това една Франция или Германия. В родината се заговори за подобни мерки чак към края на кризата, т.е. когато те вече бяха излишни така или иначе и разбира се бяха частично приложени. Една друга новина също шокира българската общественост – смъртните присъди на медиците ни в Либия, една твърде дълго време болна тема на българския народ. В крайна сметка за тях кошмарът не свърши, пък било то и по най-нежелания начин, а разкарването по съдилища продължи. За българският народ пък остана досадата да гледа как поредното правителство поело властта в средата на годината отново, както и неговите предшественици ще се мъчи да се справи с този външно политически проблем. Единствената надежда е, че може би както гласи поговорката две глави мислят по-добре от една, а три най-вероятно още по-добре стига да не се изпокарат. В този смисъл може би с общи усилия НДСВ, БСП и ДПС ще намерят решения на този твърде наболял проблем.
През 2005 г. на българинът му тежеха и вече традиционните увеличения на цените на вода, ток, парно и всякакви други услуги, а също и на голяма част от стоките от първа необходимост. Истината е една – най-голяма част от все така нищожния доход на българина отива за стоки от първа необходимост като храна, вода, дрехи, отопление. Това е всеизвестен икономически показател разкриващ бедността на населението. Тази тенденция остава непроменена от мига в който цените на стоките в България са спрели да се определят от държавата и са започнали да се определят на пазарен принцип. Очевидно е, че скоро ще достигнем равнищата на цените в ЕС, но темпът на растеж на доходите е нищожен в сравнение с тях. Тъкмо това и през тази година беше основния проблем на българина. Въпреки трудностите с оцеляването обаче, той все някак намира време да се интересува и от общественополитически въпроси както от вътрешен, така и от международен характер.
А иначе политическите процеси свързани с присъединяването на България към Европейския Съюз текат с пълна пара. Въпросът е обаче, дали влакът ще пристигне в уреченото време или с тази пълна пара ще се забие в като в стена на прага на ЕС и от това положението на българският народ пътуващ в него ще стане още по-лошо. Става въпрос за това дали България ще бъде приета през 2007 г. или ще се задейства предпазната клауза в предприсъединителния договор и влизането и в ЕС ще остане за 2008 г. За съжаление за сега основните тенденции сочат, че случаят ще е по-скоро вторият. Вярно е през изминалата 2005 г. бяха направени някои важни стъпки по присъединяването, беше приет новия НПК за който от ЕС настояваха изключително, но въпреки това няма нито един “осъден с бяла якичка”, т.е. корумпиран чиновник от високо равнище. Явно от ЕС разбират, че или в нашия държавен апарат няма корумпирани личности, което естествено е невъзможно, или очевидно съдебната система не работи така както би трябвало. Това обосновава и постоянните им напомняния да се бърза с този въпрос, както и всички останали, макар и не толкова драстични предприсъединителни договорености. Работата обаче е там, че явно нашите политици оставят у европейските експерти впечатлението, че не си дават много зор да бързат, което впечатление никак не е погрешно. Очевидно е защо те няма да имат интерес от по-скорошното влизане и вписване на България в структура като ЕС къде има твърде ясни и точни правила, за чието неизпълнение има и санкции. Колкото и да се забави този процес българският народ ще пострада в малка или голяма степен от присъединяването. За това по-добре процесът да се извърши по-бързо в рамките максимум до 2009-2010. Българинът никога няма да е готов и никога няма да има начинът на мислене необходим му за оцеляване в структура като ЕС докато не попадне в нея и насила не се приспособи. В този смисъл от процесът на твърде дълго отлагане полза имат само отделни личности, т.к. в крайна сметка моделът на ЕС е доказал своята ефективност.
В заключение може да се каже, че годината която започва сега – 2006-та, ще е от особено значение. Тя е последната година преди приемането на страната в ЕС и в този смисъл пред политическите кръгове стои твърде сериозна работа. Множество проблеми ще намерят решението си именно в тази връзка. Коалицията НДСВ, ДПС и БСП ще има възможност напълно да докаже колко се е сработила, в зависимост от това как ще се справи с финалните напъни преди ЕС да каже своето ДА или НЕ. Тя ще има и възможността да разреши проблема с медиците в Либия, който макар напоследък да се твърди, че е чисто юридически си е съвсем политически още от самото начало и ще бъде грешка ако тройното правителство заеме първата гледна точка.

Анализ на политическата ситуация в ДПС

Информацията за тази политическа организация използвана за съставянето на анализа е набавена предимно от официалния сайт на партията в интернет, както и от публикации отнасящи се до съответната организация намиращи се на други сайтове, главно информационни.

ДПС се самоопределя преди всичко като партия, която се базира на основните либерални ценности, на правата и свободите на личността и защитата на малцинствата, на европейските принципи на функциониране на гражданското общество. От момента на създаването си преди тринадесет години тя е неизменен участник във всички парламенти на страната, като винаги е ориентирана към политическият център. За пореден път на изборите за 40 НС ДПС доказа, че се стреми да бъде партията представляваща силният център около който се образуват управляващите коалиции и без който управлението на страната е невъзможно. Не случайно партията посочва като една от своите цели тъкмо утвърждаването на такъв политически модел на управление на страната, като е убедена, че тъкмо тя ще изиграе тази роля на консолидиращата либерална партия. Към настоящият момент бих казал, че тази тяхна цел е по-скоро постигната, т.к. реално ДПС участва в управлението като част от коалиция за втори пореден мандат.
Основните идеи на ДПС гравитират около балансирането на принципите за интеграция на малцинствата във всички сфери на социалния, икономическия и културния живот на страната с принципите за запазване и развитие на тяхната етнорелигиозна идентичност, което напълно отговаря на образа и на либерална партия. Не е тайна обаче, че ДПС всъщност е до голяма степен етническа партия на българските турци. Въпреки това самият лидер на движението – Ахмед Доган отбелязва на петата национална конференция, че от общо 57 417 партийни членове, малко над 7 хил. са от българския етнос. Макар това да е наистина едно известно повишение на интереса към това движение, все пак става дума само за 12% от целия му електорат, докато останалата маса от близо 5 хил. души остават твърд и неизменен електорат, който гласува за ДПС при всеки възможен случай. Интересно е обаче, че въпреки така силно афишираните дълбоко либерални ценности на партията в нея не се посочват като членове хора от други етноси – роми, арменци, евреи и т.н, които също представляват малцинства в страната ни. Това отново само подчертава факта, че ДПС всъщност е силно етническа партия. Впечатление прави и това, че останалата част от етносите в България всъщност не са така ясно изразено парламентарно представени, както са българските турци. Това се дължи на факта, че те нямат свои етнически партии, т.е. явно получават своето политическо представителство като български граждани в правен смисъл, без значение от етническия им произход. Какво прави тогава турският етнос толкова специален, че да има своето ДПС? Толкова специален го прави именно Възродителният Процес от края на 80-те и началото на 90-те години. Тъкмо тогава българските турци се чувстват най-отчуждени от останалата част от обществото и разбират, че всъщност техните интереси не са били политически представени, че на тях държавното управление не гледа като на останалите български граждани. Всичко това води до появата на ДПС, в чийто твърд електорат се превръщат българските турци.
Силно етническите партии навсякъде по света представляват особени случаи, т.к. те обикновено отразяват някои специфични черти на дадения етнос. В този смисъл ДПС не представлява изключение. Черти на поведението на турския етнос могат да се открият в начините на действие на самата партия, в отношението на членовете към нейния лидер, както и в отношенията и със самия електорат. Както вече отбелязах, ДПС успява винаги да изиграе консолидираща роля, но при такива условия, че реално погледнато тя винаги се оказва най-успешният състезател на изборите. Като истинска партия от центъра тя винаги успява да се наклони на ляво или на дясно в най-подходящия за това момент. Колкото до отношението на членовете към нейния лидер, то то е подобно на това към лидерите на всички български партии, но доста по-силно изразено. ДПС би могла да бъде определена като силно авторитарна и централизирана партия. Лидерът и Ахмед Доган изглежда несменяем от момента на създаването на движението на 4 януари 1990г. Партията е до такава степен силно централизирана около него, че може да се каже, че е единствената партия, която за тези 15 години не е претърпяла някакви основни промени, докато около нея се появяваха нови и разпадаха стари с невероятна скорост. Личността на Ахмед Доган е много спорна. От една страна на него се гледа като на блестящ и успешен политик, от друга като на човек предизвикващ етническо напрежение в страната. Докато за първото можем да сме сигурни, ако сме привърженици на макиавелизма, то за второто може дълго да се спори. Колкото до отношението на партията към електората, може да се каже, че то е собственическо, до такава степен кръгът около Ахмед Доган е свикнал със своя неизменен електорат. Истината всъщност е стряскаща. Българските турци са забравени от всички други партии и просто са принудени да продължат да гласуват за ДПС. В допълнение към това се добавя и натискът на останалите членове на етноса оказван върху отделният избирател, който е решил да смени своята политическа ориентация. Освен всичко останало, собственическото чувство на партийната върхушка на ДПС върху турско население в някои райони на страната се подхранва и от силно икономическо влияние и интереси. Не рядко в обществото се водят дискусии кой е най-влиятелният, най-богатият, контролиращият най-много територия български политик. Ако Симеон Сакс Кобург Готски успя да си върне множество от бащините имоти по всевъзможни точки из страната, а Иван Костов успя да заграби хиляди малки предприятия, хотели и заводи, то за Ахмед Доган може да се каже, че контролира цялата територия на югоизточна България. Не е случайно, че наскоро самият той се похвали, че зад него стои мощен обръч от фирми, но не определи чия собственост са те. Лидерът на ДПС има и още една отличителна черта за авторитарният тип лидер, а именно, че няма навика да се появява често в публичното пространство и не намира за важно да присъства в залата на НС, както се полага на председател на парламентарна група, нещо което беше характерно и за Симеон IIри , който не се появяваше за парламентарен контрол в качеството си на Министър Председател.
Не може да се очаква, че досегашното развитие на ДПС ще се промени, ако етническите турци не намерят друг начин да представляват своите интереси в управлението на страната. Макар да е спорно до колко ДПС наистина ги защитава, то е единствената им алтернатива пред незаинтересоваността от останалата част от политическите организации. От друга страна тази тяхна незаинтересованост най-вероятно се дължи на факта, че ДПС вече е утвърдило своите позиции върху тази част от българските граждани и едва ли с лека ръка ще се откаже от такъв твърд електорат. Тъкмо поради тази причина, не може да се очаква, че ДПС ще се превърне скоро в истинска либерална партия, която не само да проповядва либерални идеи, но и да ги прилага на практика в своето вътрешно устройство. Това е така, защото, за да задържи този свой електорат ДПС се нуждае да бъде силна и централизирана и в никакъв случай не може да допусне образуването в себе си на каквито и да било фракции, които едва ли биха имали възможност да участват в управлението при едно евентуално разпадане на партията. Поради тази причина ролята на силния лидер, който концентрира властта в себе си е особено важна за ДПС. Колкото до ориентацията на партията в политическото пространство, то тя е уцелила мястото на което да стабилизира своите позиции – центърът. Нейният единствен шанс да участва в процеса на управление са били и си остават коалициите, т.к. твърдият и електорат не може да и осигури самостоятелен мандат на управление. Ако управляващите кръгове на ДПС си поставят самостоятелното управление за цел, то те ще се нуждаят и от гласовете на една голяма част от населението от българският и другите етноси, а за да ги привлекат. Тогава ДПС трябва да се превърне в наистина либерална партия каквато смее да твърди, че е. Това обаче, едва ли ще се случи, т.к. така има вероятност тя да изгуби и гласовете на своите избиратели от турския етнос, защото както е във всяка либерална партия, членовете ще имат правото да изменят своята политическа ориентация.

Съизмеримостта на стоките, разделението на труда и същността на парите според древногръцките мислители

Съизмеримостта на стоките, разделението на труда и същността на парите според древногръцките мислители

В древна Елада разменните отношение са достигнали онзи момента в който натуралната размяна вече е преминала към стоково-парична такава. Появили са се и наченки на едно ново взаимоотношение – лихварството, размяната на пари за пари. В такава среда е съвсем естествено будните умове на деня, като Ксенофонт, Платон и Аристотел, да си зададат въпроси във връзка със съизмеримостта на стоките и същността на парите. Нормално е разбира се и техните идеи да се различават. Някои биват крайни, други по-умерени и по-обективни, но като цяло всички улавят духа на тогавашната епоха.
Ксенофонт не говори за парите с предубеденост. Той вижда положителните им черти. Определя ги като необходимост за справяне с кризисни ситуации, за придобиване на продоволствия в случай на безплодие на земята или за наемане на спомагателна армия при военни несполуки. Той не пропуска обаче да посочи и факта, че хората не рядко използват златото (парите) за натрупване, че колкото повече имат толкова повече им се иска да имат, колкото по-процъфтяващ е градът, толкова по-високи изисквания към своето ежедневие имат гражданите му и от толкова повече пари се нуждаят. Въпреки това Ксенофонт като цяло се опитва да съвмести натуралното с паричното стопанство.
Платон от своя страна не е така добре настроен към парите и разменните отношения които произтичат от тях. Той развива вижданията си в творбата си “Държавата” и като основоположник на нормативно-антологичната парадигма заема крайна и неподлежаща на развитие позиция – парите са нечестиви. Основната тема с която Платон се занимава обаче, е разделението на труда. Той вижда в него основаната причина за образуването на държавата, т.к. човек не е можел да задоволява всичките си потребности и се е наложило хората да се събират, за да разпределят труда си. Според мислителя всеки човек е роден с особени вродени способности и трябва да заема подходящото за него място в разделението на труда в идеалната платонова държава. В тази идеална държава и по-точно във връзка с кастата на стражите-пазители, Платон изказва и своето мнение относно същността на парите. Според него от тях за хората произлизат само нечестиви дела. В тази връзка стражите на идеалната платонова държава не бива да имат досег със златото или да притежават собствена земя или домове, т.к това би ги превърнало от стражи в собственици и земеделци.
Аристотел също е привързан към натуралното стопанство, но въпреки това извършва по-добро и не-предубедено наблюдение върху същността на парите, паричните взаимоотношения и изобщо стопанския живот. Той не започва да гради своите идеи върху някаква формула за идеална държава. Пръв отбелязва двойнствената природа на стоките (благата), т.е. че те имат потребителна и разменна стойност. За него е ясно, че размяна е имало и преди да е имало пари, но парите правят нещата съизмерими и след това ги приравняват, за да може да се улесни размяната. Въпреки това Аристотел смята, че всъщност е невъзможно толкова различни предмети да бъдат съизмерими, но за практическите нужди това се налага. Вероятно най-голямото му мисловно постижение в областта на науката за стопанството е, че той го разделя на два типа: икономика и хрематистика. Аристотел посочва, че първоначалната форма на стоковата търговия е била разменната търговия. С изнамирането на парите разменната търговия по необходимост е трябвало да се развие в стокова търговия, а тя от своя страна се е развила в хрематистиката, т.е. изкуството да се печелят пари от обръщението им. Според Аристотел хрематистиката бива два вида, като едната спада към икономиката (управлението на личното стопанство и дребната размяна), а другата към търговията, като втората справедливо се порицава, защото се основава на взаимна измама. Лихварството в такъв смисъл е също осъждано, т.к при него парите не се употребяват по предназначение – еквивалент за размяна, а от тях чрез лихвата се пораждат още пари. В този смисъл и според Аристотел то е най-противното на природата занятие. Въпреки всичко това, според него, хрематистиката е типа стопанство който си пробива път неизбежно. Това е реалната тенденция, от която Аристотел колкото и да иска не може да избяга. Уникалното тук е, че той успява да погледне реалността без да я пречупи през личните си желания и виждания или създадена от него утопия.
В крайна сметка трябва да се каже, че е необходимо да имаме предвид, че от днешна гледна точка тези мисловни стъпки може да не изглеждат особено огромно постижение, но за времето им по-важно е било да се започне процесът на създаване на категории и извършване на наблюдения, който да се завещае за доразвитие на бъдещите поколения. Именно в това се състои и огромното дело на Ксенофонт, Платон и Аристотел, независимо от разликите помежду им.

Подходящият за България цивилизационен модел

За това какъв политически режим съществува в Русия се е писало много и вероятно споровете няма да престанат още дълги години. Сигурно е обаче, че руският цивилизационен модел се различава сериозно от този присъщ за страните от западния свят. Това може да се обясни с по-особеното историческо развитие на Русия като страна. Факт е, че феодализмът в нея, като форма на обществено устройство е премахнат много по-късно, отколкото в страните от развита съвременна Европа. Това обаче, само по себе си едва ли обяснява особеностите на настоящия политически режим в Русия, но ако към него добавим и културата на подчиненост насаждана през това историческо развитие, то състоянието на руската политическа система днес съвсем не изглежда толкова необяснимо. А какво именно е то?

В съвременна Русия, след разпадането на СССР, се развива система на демократично управление. Създадени са съответните институции и закони, но всъщност демокрацията не е само това. В руските условия тези закони и институции, макар да наподобяват западните, не работят по същият ефективен начин. Те постепенно биват трансформирани в по-съвместим с руските културни особености вид. В този смисъл съвсем не е чудно, че президентът стопанисва страната като княз и управлява чрез укази и наместници по губернии. Не е ли било същото, когато генералният секретар е управлявал съюза чрез лидерите на комунистическите партии на страните от него? Не са ли се взимали най-важните решения и тогава на четири очи? Очевидно руският модел на управление е нещо твърде трайно и почти неизменно. Важен е обаче въпросът до колко той е ефективен. Историята явно е доказала, че за самата Русия този модел е най-ефективен. Все пак някои от най-видните политически мислители твърдят, че една голяма страна трябва да се управлява именно централизирано. Някои биха попитали защо в САЩ нещата не стоят така. Макар там също да е президентска република, т.е. по-голямата част от властта е в ръцете на президента, ситуацията е по-особена.Самата страна е изградена на федеративен принцип, а отделните щати се управляват демократично, нещо което е недопустимо в руския модел.

Важно е обаче, кой от двата модела е по-подходящ за България. Ако отново използваме историческият подход би трябвало да се спрем на демократичния модел. Демократични традиции е имало още когато съветът на старейшините на дванадесетте рода се е събирал, за да избере нов хан, макар тогава управлението да е било по феодален модел. Такъв той остава до създаването на следосвобожденска България. Макар българският народ да е прекарал твърде дълго време под тази форма, включително и в границите на Османската империя, той не е белязан с такава сила с каквато е руският. Своето желание за развитие българите проявяват още през Възраждането, а по-късно и в създаването на своята млада държава, като ясно избират по-демократичен модел на управление напук на руските генерали поставени от руският княз Александър да насочват развитието на страната в “правилна” посока. Не случайно той пише на княз Александър Батемберг, че създадената конституция в Търново е твърде либерална и ще му пречи да управлява. Вярно е, че тази демократична традиция по-късно често е нарушавана, особено по време на влиянието на съветския модел, но фактът, че всички авторитарни режими, както и тоталитарният съветски не са намерили почва у нас и България днес отново върви по пътя на демокрацията е неоспоримо доказателство, че тя трябва да се ориентира тъкмо към този западноевропейски модел. Друг е въпросът по какъв начин България извършва прехода към него след разпадането на съветския модел в страната. Най-подходящият отговор е твърде прибързано и дръзко, стремейки се да догони, да не изостане от страни като Полша. Вероятно старата система е трябвало да се запази известно време, де са се били разрешили някои обществени свободи, но да не е бил премахнат държавният контрол над цените така рязко и да не са били унищожени големите земеделски стопанства. Може би така е щяла да се избегне голяма част от шока на прехода, но българинът е доказал, че когато извършва промени, той ги извършва именно шоково, революционно, а не еволюционно. За съжаление това е черта твърде типична за руския, въобще източен културен модел от която би било добре да се отървем в България. От руския (съветски) модел сме си запазили и други неща – бюрокрация, корупция, сключване на обществено значими сделки на четири очи без конкурсна процедура и в нечий интерес. Всичко това са елементи в политическият живот на България, които трябва да бъдат изчистен, за да може страната да се превърне в една наистина модерна държава. И все пак всичко това не означава, че трябва да се прекъснат всички връзки с Русия. Напротив, трябва да се цели тъкмо обратното, да се направи така, че въпреки западната ни насоченост да се запазят добрите отношения с Русия, най-малкото защото сме до голяма степен все още силно зависими от нея по отношение на ресурси като нефт и газ.

В крайна сметка България трябва и ще изиграе ролята на свързващо звено между изтока и запада, както в икономически така и в културен аспект. Тази роля и е била отреждана не веднъж през историята, а тя показва, че това съвсем не е лека задача, която носи както положителни, така и отрицателни последствия. В този смисъл балансирането между двата културни модела, както и между двата управленски ще е отговорност на бъдещите ни европейски политици.

Мисията на Рудолф Хес в Англия

Вечерта на 10 Май 1941 г. над Шотландия се развива едно от най-странните и загадъчни събития на ВСВ. Рудолф Хес, първи заместник на Хитлер се оказва в самостоятелно пилотиран сомолет Messerschmitt Bf 110. Той е излетял от летището в Аугсбург в 17:45, прелетял е над Северно Море и е стигнал Шотландското небе. Хес обаче, не успял да намери пистата на която трябвало да кацне и поради тази причина когато самолетът му останал без гориво той скочил с парашут. Презимил се във ферма в Eaglesham, Шотландия в 23.30. Когато бил заловен от местен орач, Дейвид МакЛеан веднага пожелал да види Дюкът на Хамилтън, чиято резиденция в Замъкът Дънгавел имала малка самолетна писта. Хес прелетял над океана и вражеското небе, за да се срещне с този човек, т.к. го считал за водача на мирното течение в Англия.

Дълги години се е считало, че Хес е бил самостоятелен в действията си. Действал е сам като посланик на мира, за да може да осигури тила на Хитлер при започването на военните действия срещу СССР. Само че Хес оставил съобщение за Хитлер преди да замине гласящо: “И ако мой фюрей това начинание завърши с неуспех, просто кажете, че съм бил полудял.” Официалното комюнике от Берлин, след залавянето на Хес посочва, че той е страдал от влошаващо се психично заболяване, което е принудило Хитлер да му забрани да лети. Като военнопленник в лагер Зед и по-късно като военнопрестъпник в Затвора Спандау, Хес се държи странно бълнува на сън и крещи, че е бил отровен. Прави и няколко опита за самоубийство. Поради тази причина официалната версия на Берлин не буди съмнения.

Въпреки това Сталин и Рузвелт имат совите предположения, че Хес е напълно здравомислещ и, че Британските тайни служби стоят зад неговите страдания. Когато през октомври 1944 г. Сталин поздравява Чърчил за успешната мисия на Британските служби да “привлекат” Хес, Чърчил отново твърди, че той е луд миротворец който е влюбен в Хитлер. На това Сталин отговаря на шега, че явно има много неща за които неговите тайни служби не го уведомяват. А когато Рузвелт получава писмо от Чърчил по въпроса, казва на своите съветници:”Чудя се, какво ли наистина се крие зад тази история?”.

На 11 май 1941г., т.е. на следващият ден след полета, Хитлер е буден в 07:30 и получава писмото лично от адютанта на Хес. Това е показателно, че го е очаквал, т.к. обикновено е оставал в леглото до късно. Никой никога не го буди, до такава степен, че когато в денят Д десантът в Нормандия започва никой не посмява да му го съобщи именно, за да не събуди. Освен това когато Хес е разпитван от Лорд Симън, той признава, че Хитлер е бил напълно наясно с мисията му. Има и други факти сочещи, че не може Хес да е действал сам. Поради неголемият радиус на действие който е имал самолетът му Хес със сигурносте трябвало да се приземи за зареждане в Северна Германия. Това означава, че кацането, горивото и обслужването са били осигурени от Луфтвафе. Интересен е и факта, че Хитлер не наказва никой от наистина помагалите на Хес, а само астролозите му, които му били промили мозъка. Появяват се и данни, че Хес дори е летял с ескорт – Рейхард Хайдрих. Те са посочени от личният Биограф на Хайдрих, Едуард Галик, който твърди, че в тази нощ Хайдрих е летял на Messerschmitt 109 от Франция към Великобритания. По-това време Хайдрих е ръководил организирането на СС полицията, която е трябвало да поеме управлението в окупиран СССР и да съдейства за ликвидирането на евреите и болшевиките.

Вече е очевидно, че Хес съвсем не е действал само по своя воля, нито пък напълно самостоятелно. Къде тогава е отивал и каква всъщност е била мисията му? Въпреки, че се е считало, че той е отивал към замъкът на дюка и неговата писта, фактът, че е скочил с парашут толокова близо до самия замък и, че самолетът който е пилотирал не е можел да се приземи на тази писта без да се разбие в дърветата показва, че вероятно истинската цел на полета е била съвсем друга, а това са били аварийни действия. Най-вероятната и най-близка цел е била пистата на Кралските Военновъздушни Сили – Аклингтън. Каква обаче е била мисията? Очевидно е, че Хес трябва да е имал връзки с британската аристокрация и дори кралското семейство. През есента на 1937, Дукът на Уиндзор, абдикиралият крал на Англия – Едуард 8 и съпругата му – г-жа Уалес Симпсън, се срещат с Рудолф Хес. Той ги е поканил на вечеря, като завършек на дълъг ден през който те са се запознали с Хитлер, среща запечатана и на фотоси. Британските служби вече са попречили на Дукът да стане крал на Англия, като са използвали съпругата му за претекст. Причината е, че не са могли да допуснат нацистки симпатизант на трона на Британската Империя. Дукът обаче е под наблюдения още от 1936 г. когато са установени отношенията му с нискостоящи официални лица на нацисткия режим. Хес се среща с Дукът и на 28 юли 1940 г. в Лисабон. Срещата била тайна и много кратка. Счита се, че това което Хес е искал е било Англия да потвърди, че няма да нападне Германия, ако втората започне действия срещу СССР. Тази среща между Хес и брата на краля е трябвало да подсигури мира. Тя е прелюдия към това за което Хес ще лети чак до Шотландия. Англия и Германия официално отричат подобна среща да се е състояла. Тя обаче е организирана главно от нацисткото разузнаване. Дукът е напълно обеден, че Британия трябва да се опита да избегне войната. Той вижда Германия като спирачка за комунизма. Очевидно на Хес е било предадено, че ще се срещне с Крал Джордж 6 в Лутон Ху вечерта на 27-28 май 1941г. Точно тази е била и целта на полетът му до Шотландия.

Интересно е, че точно на тази дата, вечерта над Лутон Ху се приземяват с парашути двама специални убийци изпратени от Германия, за да убият Хес, ако той все пак се яви на срещата, за да се запази отрицанието на Хитлер. Там обаче среща няма, а ги очаква военен отряд, който ги разстрелва. Защо обаче точно Лутон Ху? Защото там е домът на семейство Вернер. Те са близки приятели на Краля и Кралицата. Дори настоящата Кралица на Великобритания прекарва меденият си месец в този дом. Най-вероятно в този дом Хес е трябвало да се срещне с Краля и Кралицата и останалите членове на фракцията желаеща мир с Германия, а именно: братът на краля, т.е. Дукът на Хамилтън, Лорд Брокет, Буклеч и Бедфорд.

Когато Чърчил научава за пристигането на Хес, той не взема незабавни мерки, по-скоро изчаква да стане сигурно, че това е той. Веднага след това обаче, премиерът се оказва в твърде особена и опасна за страната, него и монархическото семейство ситуация. Поради тази причина дава старт на изключителна операция по прикриването на всякаква информация по връзките на Хес с кралското семейство и аристокрацията. Информацията се затваря и в архивите на Дукът на Хамилтън, които веднага след случая са засекретени за 100 години, т.е. и до днес. Британската аристокрация не желае да признае, че голяма част от нея са били пацифиста, а някои и открити нацисти и поддръжници на Третият Райх.

Последната мистерия около Хес е вероятно тази за смъртта му. Съден на процесът в Нюренберг, той е осъден на доживотен затвор. През 1987 г. се самоубива. Поне това е официалната версия. Войници от охраната са твърдели, че са забелязали двама непознати в американски униформи в денят на смъртта му, които не са се появявали преди и след това. Предполага се обаче, че това са били убийци изпратени от MI5. Каквато и да е истината, Хес вече е мъртъв.

Животът му обаче повдига твърде много въпроси. Очевидно е, че той не е типичният кандидат за нобелова награда за мир, поради житейските му виждания. Той изповядва теорията за “жизненото пространство”, необходимо на арийската раса и би се погрижил за унищожението на болшевики, славяни, евреи и всичко друго което и пречи. Очевидно е, че британските тайни служби не са тези които са поканили Хес и са планирали срещите му, а са само тези които по-късно са прикрили истината. Отговорността от Британска страна трябва да падне изцяло върху аристокрацията, която явно е виждала в режимът на Хитлер някакво спасение за все по-слабите си позиции в управлението на страната.

Летяща Крепост

През 1943 г., армията на САЩ издава технически данни за многодвигателен бомбардировач от какъвто се нуждае. От Боинг интерпретират това като бомбардировач с четири мотора и създават като цяло тежък, но бърз, високолетящ и с голям обхват самолет, който се оказва незаменим при стратегическите въздушни боеве над Германия.

Боинг започват работа върху Модел 299 през юни 1934 г., като само година по-късно първият прототип излита. Невероятно, но въпреки, че поставя рекорд за скоростно прелитане от завода до Райгхт Фиелд, Охайо прототипът се разбива при оценъчният полет. Инцидентът обаче се преписва на човешка грешка, а не на техническите характеристики на самолета. Военните поръчват изработката на тринадесет единици, които те да изпитат на служба.

През 30-те военните лидери на САЩ дискутират оживено бомбардировъчна доктрина. Сред най-популярните възгледи са тези на Били Мичъл и неговите бомбени адвокати. За тях Б-17 е изпратен от бога, вече произведено въплъщение на нещо което те наричат “Летяща Крепост”. По-късно самолетът си извоюва това прозвище и по-други причини. Доктрината която е приета предвижда огромни формации Летящи Крепости, които да извършват далечни мисии и да се защитават от вражески летателни средства със собствения си масиран огън. Всякаква употреба на ескортиращи изтребители се е считала от бомбените адвокати за ненужна. Според тях тя само би подчертала, че Летящите Крепости всъщност не са недосегаеми. За да отговори на изискванията на тази доктрина Б-17 се модифицира през годините като в късните версии всеки самолет носи по шест картечници: купол отгоре, купол отдолу, една в носовата, една в най-задната част и две от всяка страна на корпуса. Така се образува един своеобразен защитен периметър около всяка Летяща Крепост, като тези периметри се сливат по време на полет във формация. Сомелетът получава и допълнителни подобрения под формата на бронировка. Стандартният екипаж на една крепост се състои от 10 души: пилот, копилот, бомбардир, навигатор, бордови инженер, радио оператор, опашен картечар, коремен картечар и двама странични картечари. Навигаторът и бомбардирът използват носовата картечница.

Като начало Б-17 са разположени в пасифика, за да защитават бреговете и военните бази на САЩ от евентуална Японска агресия. Но в историята Летящата Крепост остава с боевете над Европа. Самата история на Б-17 в Европа е историята на самата въздушна война над Европа. Стратегическите решения, дебатите дали да се наблегне на дневни прецизни бомбардировки или на нощни, нападенията над петролните заводи, авиозаводите и помрачителните загуби могат да запълнят цели томове. Аз обаче само на кратко ще разкажа за ролята на Б-17 в международните отношения от това време.

8-ма Въздушна Сила е организирана в Англия още през 1942 г. Мисията и е да унищожи способността на Германия да води война, чрез дневни прецизни бомбардировки. Масови формации от Летящи Крепости трябва да навлязат над окупирана Европа и да унищожат германската военна машина, като разчитат на скоростта на бомбардировача, височината и на собствената си огнева мощ за защита. Идеите на Били Мичъл е трябвало най-накрая да се докажат.

Първият Б-17Е пристига в Англия на 1 юли 1942 г. Шест седмици по-късно, 17 август, осемнадесет крепости правят първият си рейд над Нацистка Европа, срещу жп хранилища в Ройен. Генерал Ира Ейкър, командирът на 8-ма Въздушна Сила лети лично в тази мисия, в прословутия и до днес бомбардировач Янки Дудъл. През този ден Луфтвафе не се появяват. През следващите няколко месеца съпротивата също е слаба. Повече Б-17 са изпратени в Северна Африка, а 8-ма Въздушна Сила се заема със заводите и доковете за подводници в Северна Европа. Скоро обаче, Луфтвафе започва да изгражда своя тактика срещу Летящите Крепости, най-често фронтална атака срещу самолета, която остава ефективна дори и след добавянето на картечницата в носа. Не са редки случаите и на фанатични физически сблъсъци между противниците, когато пилотите на Луфтвафе разбиват своите самолети в крепостите. Повратната точка е нападението на 17 април 43 г. над фабриките за сомолетостроене Фоке-Вулф в Бремен от 115 крепости. Там Луфтвафе се сражават така, както орел би бранил гнездото си. Свалени са 16 крепости. Статистиката става и по-лоша:

1. 6 септември – 400 Б-17 атакуват фабрики в Щутгард, 45 свалени

2. 14 октомври – 299 атакуват Швайфурт, свалени са 60

3. 11 януари 44 г. – 600 атакуват авиостроителната промишленост, само 238 достигат Германия, а и от тях са свалени 60

Става очевидно, че доктрината на Били Мичъл излиза твърде скъпо на съюзниците. Налага се промяна в тактиката. През това време германският министър на въоръжението Алберт Шпеер мобилизира Германия и разпръсква производствата така, че да не са прекалено струпани в един географски район. Според негови изказвания след войната, съюзническите бомбардировки са щяли да имат по-голям ефект, ако са били съсредоточени само върху една промишленост. Реално обаче, бомбените рейдове твърде често сменят целите си: петролни рафинерии, военни заводи, гари, т.к. в командването има разногласия за това кака да се отслаби германската военна машина. Въпреки това съюзниците променят вече очевидно неефективната доктрина за бомбардировките. На военната сцена на ВСВ се е появило ново оръжие и то се нарича P-51 Мустанг. Новият американски изтребител, който се оказва и най-добрият в небето над Европа и света изобщо, с изкл. на единственият реактивен германски изтребител, който обаче се произвежда в твърде незначителни бройки и твърде късно, за да повлияе на бойните действия.

През третата седмица на февруари 44 г. – “Голяма Седмица”, 8-ма Въздушна Сила извършва масови рейдове срещу немската самолетостроителна индустрия в Лайпциг, Аугсбург, Регенсбург, Швейнфурт, Штутгард и др. Започвайки от 20 февувруари над 1000 крепости са изпратени над Германия, за да съсипят Луфтвафе. Този път те са ескортирани от P-51 Мустанг. Загубите на Американците са тежки – 244 бомбардировача и 33 изтребителя, но от тази атака Луфтвафе никога вече не се съвзема. Загубите и във въздуха са толкова големи, колкото са и разрушенията на заводите. Следващият месец Мустангите получават специални допълнителни бакове за гориво под крилете и ескортират Крепостите чак до Берлин. Самият Гьоринг казва, че когато видял летящите крепости над града, заедно с техният ескорт, разбрал, че Германия е изгубила войната.

В крайна сметка ролята на Б-17 във ВСВ е очевидна. Това е самолетът осигурил въздушното превъзходство в небето над Европа, като така е позволил по-натътъчното провеждане на бойните действия да се развие в значително по-добри условия за съюзническите войски, получили постоянна въздушна подкрепа, за разлика от тези на Нацистка Германия. Едва ли може да се каже, че Б-17 е оръжието спечелило война, както твърдят най-големите му фенове, но определено е едно от оръжията изиграло основна роля за разгрома на Нацистка Германия.

Гай Юлий Цезар

Цезар е една от най-известните личности от древността. Той е прословут римски общественик, политик, пълководец и дори писател. Произхожда от патрицианският род на Юлите. По времето на управлението на Сула е принуден да емигрира в Мала Азия. През 78 пр. Христа, след смъртта му, се завръща в Рим и се включва в политическите борби. Една от целите му от този период е да се възстановят политическите правата на народните трибуни, които са били силно ограничени от Сула. По това време заема поста Военен Трибун. Цезар проявява своите таланти на държавник през две годишният период, който прекарва като наместник в Испания. Там се разкриват и неговия талант на пълководец.

През 60 година пр. Хр. Цезар се съюзява с Помпей и Крас, това е т.н. първи триумвират. Целта на Цезар е да закрепи политическото си положение и да подсигури избирането си за консул. Това става на следващата година – 59 пр. Хр. Като такъв прокарва редица закони за укрепването на държавата и решаването на социалните проблеми. След края на мандата му като консул, Цезар получава назначения като наместник първо в Цезалийска, а след това и в Нарбонска галия. Тук Цезар се прочува със своите Галски походи (58-51г. пр. Хр.), като през това време завладява Залпийска галия и постига, през 52 пр. Хр., прочутата си победа над галския вожд Версенжеторикс при Аварикум. През 55-54 пр. Хр. цезаровите легиони стъпват и в Британия. Интересна е стратегията която той използва при покоряването на малките галски държавици, т.н. разделяй и владей. Римлянинът често играе ролята на арбитър между отделни враждуващи вождове, като в крайна сметка цяла галия се оказва под негов контрол.

След като през 53 пр. Хр. Краз умира триумвирата се разпада. Отношенията между Цезар и Помпей се влошават. Вторият е привърженик на републиканците, а Цезар е привърженик на техните противници. Помпей и съюзниците му търпят множество поражения от армиите на Цезар – при Елерда, Фарсал, Тапс и Мунда. Тази гражданска война в която победител се оказва именно Цезар, дава началото и на един интересен момент от живота и политическата му кариера. Гражданската война между него и Помпей е превърнала Египет в конфликтна територия. Младият Птолемей убива Помпей, своя опекун, и се подчинява на Юлий Цезар. Египет е разтърсван от стълкновения, причинявани от поддръжниците на брата и сестрата. Тогава Цезар издава заповед двамата престолонаследници да се явят пред него. Това се приема като оскърбление за Египет, който е все още независимо царство. Войната става неизбежна. Юлий Цезар е с много малко войска. Конфликтът достига връхната си точка, когато Клеопатра тайно влиза в стаята на римския завоевател и чрез прелъстителната си сила налага волята си да остане на престола. Първият министър Потин не се съгласява с това и тръгва срещу Цезар с 20 000 войници. Двете армии взаимно подпалват флотите си. От техните пламъци изгаря прочутата Александрийска библиотека със своите 400 000 тома книги. Цезар получава помощ от съседните страни – в това число и от евреите. В 47 г.пр.Хр. Египет е вече под властта на римляните.

Връзката на Цезар с Клеопатра го задържа по-дълго, отколкото интересите му налагат. След войната с Фарнак, царя на Кимерийския Босфор, Цезар се завръща от Египет. Историкът Придо описва нападението на Цезар като безжалостно. Там прочутият пълководец казва: “Вени, види, вици” (“Дойдох, видях, победих”). Отсъствието на Цезар е довело до големи бунтове в Испания и Мала Азия. Над него надвисва справедливият укор, че заради една жена занемарява управлението, но блестящата битка с кимерийския цар отново връща славата му.

През 44 г. пр.Хр. Цезар получава пожизнена цензора и всички негови разпореждания са предварително одобрени от Сената и НС. Получава и външните атрибути на монархическата власт: позлатено кресло, почетна колесница, специално облекло и обувки, резиденция на Палатинският хълм. Издигната му е и статуя с надпис “На полубога”. Всичко това предизвиква силна опозиция от републикански настроените аристократи и срещу Цезар е организиран заговор. Начинът по който е убит се е превърнал в нарицателно. Смъртта спохожда Цезар 15,03,44 г. пр. Хр. на едно заседание в сената, където е нападнат от заговорниците и е намушкан.

Една допълнителна мисъл

Макар Цезар да е велик пълководец, той силно се различава от своите предшественици, като Александър Македонски, с когото е сравняван често. Основната разлика е хладният римски ум. Целта на Цезар никога не е била покоряването на света. Той е знаел точно къде трябва да спре и след това се е заемал да подсигури своите граници като един истински държавник.

Семирамида

Личността на тази асирийска царица е изключително впечатляваща, но истината за нея е забулена от митове и легенди. Запазените писмени източници, които я споменават са писани векове по-късно от гръцки историци и в тях отново е трудно да се разграничи истината от легендата. Фктът, че тя е съществувала обаче, е неоспорим. Зад възникването на всяка легенда се крие по един исторически прототип. Такъв е имала и легендарната царица Семирамида. Това е била царицата на Асирия Шамурамат. Нейната история е пряко свързана с историята на асрийският цар Нин, който в библията е наричан Нимрод. Описван като владетел жаден за власт и велик завоевател, превърнал се в тиранин, той завладява почти цяла месопотамия, вкл. и градът в който се е родила Шамурамат. Според гръцкият писател Ктесий от Книт, по време на войната на Нимрод с Бактрия, Шамурамат ду дава правилен съвет, който води до бактрийско поражение. По-късно става негова жена. Нимрод обаче допуска голяма грешка, т.к. оставя своята царица да се занимава с религиозните дела в неговата империя. Шамурамат създава изцяло ново разбиране за дотогавашната религия, тази която е останла още от времето на Ной. В крайна сметка, на един пир по случай новата година, когато по традиция се е разкъсвал жив овен и месото му се е ядяло сурова, жреците, под влиянието на наркотични вещества и това на царицата разкъсват Нимрод. Така си отишъл този завоевател на древния свят, който както посочват източниците “не бил чувал за други подобни преди него”, т.е. такива които да са завладели толкова градове и земя, преди или след Ной и потопа.

След смъртта му Шамурамат разкрива своите истински способности. Всъщност тя го убива, т.к. е имала незаконно дете и той я е заплашил, че ще разкрие това и ще я лиши от властта и. Шамурамат поставя незаконния си син на престола и управлява Асирия като негова регентка. В армията има първоначално разделение между тези които искат да спазват древния закон, че владетел може да е само мъж и армията не трябва да се подчинява на жена, и привържениците на царицата. Нещата приключват след кратка гражданска война – властта на Шамурамат е пълна. Интересно е обаче, че в библията нейното име не се споменава въобще, за разлика от това на Нимрод, вероятно заради същият този древен обичай, който поставя жените в неравностойно положение. Името на Шамурамат – Семирамида, обаче е останало много по-дълбоко в умовете на хората, отколкото това на Нимрод.

Тя обаче не спира само до установяването на пълен контрол над градовете в Асирия, нито само до строежа на нови такива или до изграждането на огромните крепостни стени на Вавилон, които са и първи в историята и които тя носи на своята корона като символ. Тук няма да посоча прочутите висящи градини на Семирамида, т.к. те са построени много по-късно за царица от персийски произход. Шамурамат обръща своя поглед и на изток и на запад и то с желания за завоевания. Тя прави успешни походи до Египет, Етиопия и дори Индия, за които обаче няма много източници. След походите си до Египет и Етиопия се оттегля обратно към Бактрия където е била първата и кампания. Според някой източници се е върнала поради предупреждение от египетски жрец, че синът и и готви смъртта. При завръщането си в Бактрия Шамурамат започва приготовления за похода си към Индия, но в крайна сметка той се превръща в един от най-големите провали на управлението и. Огромната армия която е подготвил преминава р. Индус, но е спряна, основно поради факта, че конниците и колесниците не са могли да се справят с бойните слонове използвани от врага. В този поход самата Шамурамат едва не губи живота си. Тя е прободена от стрела и от копието на индийския цар.

В крайна сметка жрецът в Египет се оказва прав. Според легендата Семирамида се опитала да прелъсти сина си. Всъщност Шамурамат искала да го изпревари и да го убие първа, но синът и – Ниний или Ададнерарий III, вече мъж със собствени привърженици в двора я изпреварил.

В крайна сметка обаче, Семирамида – Шамурамат не изчезва от паметта на хората, особено от тази на женската половина на човечеството. Трябва да се има в предвид, че тя е вероятно първата жена в историята след, а вероятно и преди потопа, която е успяла да постигне такива успехи като държавник и завоевател. Поради тази причина в района на Месопотамия и до днес името и е често срещано при кръщаването на малки деца, а жените я споменават като богиня. В същото време през историята множество владетелки и завоевателки са наричани Самирамида на севера или на запада.

Истината е, че Семирамида се е превърнала в символ за успеха на жените в една епоха, когато те масово са били на дъното на обществената йерархия.

Свободата, равенството и справедливостта в идеологията на либерализма.

Класическият либерализъм е първата голяма политическа идеология. Неговото развитие се съчетава с това на капитализма. Либералното политическо мислене преминава през различни етапи и за това се говори за класически, социален либерализъм, религиозен и други негови форми. Някои от най-видните имена свързани либерализма са: Джон Лок, Монтескьо, Адам Смит, Дени Дидро, Волтер, Бенджамин Франклин, Джон Стюарт Мил, Айзая Бърлин, Карл Попър, Джон Кейнс, Фридрих Фон Хайек и др. В своите произведения те всички в различна степен се спират на тези три понятия – свобода, равенство и справедливост, като заедно постепенно изграждат това което е идеологията на либерализма.

Свободата е основна ценност за либералите, по-точно политическата свобода, свободата като граници в които можеш да действаш невъзпрепятстван от другите. Според Айзая Бърлин това е негативната свобода. Да бъдеш свободен според него не означава просто никой в нищо да не ти пречи. За либералите всички хора са еднакви. Те всички притежават човешки права дадени им от бога. Гарантирането в еднаква степен на естествените човешки права на всеки един индивид изразява равенството на всички индивиди. Равенството според либералите е обвързано със свободата, с нейната негативна форма, такава каквато е за Бърлин. Като цяло либералите разбират равенството като равенство пред закона. Всеки индивид има правото да действа в границите на закона в такава степен в каквато и всички останали, т.е. всеки индивид има правото да упражнява своята свобода до такава степен, че да не пречи на останалите, или правилото прави на другите това, което не искаш да правят на теб, но представено в един по-усъвършенстван вид. От изключителна важност е обаче, до каква степен границите на забраните на закона ще ограничат полето на негативна свобода на индивида. Законите според либералното схващане трябва да се именно забранителни, а не повелителни, т.к. по-този начин оставят по-голямо поле на индивидуалната, негативната свобода.

Едно от основните права на индивида, според либералните разбирания е правото на частна собственост. Според някои либерали то е по-важно дори от правото на свобода, т.к. тя се обезсмисляла без наличието на частна собственост върху която да се упражнява. Според мен правото на честна собственост принадлежи към т.н. от либералите икономическа свобода. Тя, както и политическата са отделни изражения на свободата въобще и това не може да бъде другояче. Въпреки това двете са в изключително силна зависимост една от друга. Както посочва Милтън Фридман – не може да има политическа свобода без икономическа макар, че тя сама по себе си не е достатъчно условие. Двата вида свобода засягат отделни подсистеми от обществената система – политиката и икономиката, и нито един от двата вида свобода не трябва да бъде пренебрегван за сметка на другия. Това би означавало едната от двете подсистеми в обществото да изземе функциите на другата, което е абсолютно нежелателно. Либералите държат и на двата вида свобода и поради тази причина осъждат силно обществата в които държавата ограничава силно икономическите права на индивидите и по този начин ограничава и негативната им свобода.

Може би по-интересно във връзка с икономическите идеи на либералите е тяхното виждане за пазара, ролята на държавата и последиците от различните им форми. Пазарното стопанство като форма на икономически взаимоотношения е от особено значение за идеите на либерализма. Чрез него се постига равенство във възможностите. Поставени в условията на пазара индивидите следва да имат равни шансове. Според Милтън Фридман, там където са се създали свободни пазарни взаимоотношения и съществува равенство във възможностите, там жизненото равнище на обикновените хора достига най-високи степени. От друга страна в общества в които се поставя за цел равенство в крайния резултат, се стига до загуба на личната свобода, т.к. това равенство може да се постигне само чрез употреба на сила. Колкото до държавата, според традиционните либерални виждания, тя следва да играе ролята на нощен пазач, т.е. да се оттегли колкото е възможно повече от личната сфера на индивида, особено в икономически план. Пазарът ,в този случай, трябва да поеме ролята на регулатор на обществените взаимоотношения.

Справедливостта, нейното либерално разбиране е развито подробно от Фридрих Фон Хайек. Както споменах и по-горе равенството за либералите е равенство пред закона. В този дух и Хайек посочва, че те правят разлика между правилата за индивидуално поведение и конкретните разпоредби на една власт за целите на организацията. Първите са изцяло обвързани с “управлението на закона”. Те, както посочих и по-горе, са предимно забранителни, т.к. така се осигуряват по-широки граници на негативната свобода. Тяхната цел е само да се предотвратят несправедливите действия, т.е. прекаленото навлизане в тази граници. Вторият вид – конкретните разпоредби, съответно водят именно до срещуположните резултати, до ограничаване в изключителни граници на свободата. С подобни законови форми се работи обикновено в страни под авторитарен или тоталитарен режим, като ограничаването на свободата може да става както в икономически аспект, така в последствие и в политически аспект.

В крайна сметка, колкото и примамливо да звучат понятия като свобода, равенство и справедливост, не бива да забравяме, че либерализма също е идеология, а всички идеологии в крайните си форми не носят положителни черти.