Идеалната политическа личност в капитализма.

Свободният пазар е езикът, на който разговарят способните и свободни хора. Най-кратката дефиниция за дясното като философия и политика е – капитализъм. Свободният пазар е икономическата система на капитализма. Ключовата дума обаче не е пазар, а свобода. А свободата се осигурява и защитава с политически средства. Всяко ограничаване на доброволната размяна между хората е насилие и проява на тоталитарност. Капитализмът не ограничава свободата на индивидуалността да се развива, дава й самочувствие, осигурява простор за нейния творчески, духовен и предприемачески капитал. В капитализма няма популизъм, но има уважение към човека, живота, и стремежите му, към миналото, настоящето и бъдещето му. В него хората живеят собствения си живот, а не животът, който някой друг им е определил.

Адам Смит е описал много добре какъв трябва да бъде капиталистът в „Богатството на народите”, където критикува недостатъците на феодалната данъчна система и показва принципите, върху които да се изгражда капиталистическата данъчна система; ако на хората се даде икономическа свобода на действие, те заедно с преследването на своите интереси ще умножат както индивидуалното, така и общественото богатство.

Достатъчно е дълъг е списъкът на автори, занимаващи се със защитата на капитализма. Идеалният политически тип трябва да е достатъчно креативен, не деспотичен, имащ нужното образование, за да разбира механизмите на пазара, да умее да се спрява с новите предизвикателства, пред които се сблъсква света (глобалният капитализъм), да притежава морал, тъй като често капитализма се бърка с егоизъм, жажда за богатство, без да се оценява, че чрез преследването на личния интерес, несъзнателно допринасяш и за общественото богатство, да разбираш условията на търсенето и предлагането. Мисля, че моралът и необходимото знание и далновидност да видиш рискa и да го предовратиш от негативните ефекти на свиващият се и разширяващ пазар, да имаш предприемачески дух, рационално да използваш оскъдните ресурси, играят ключова роля при изграждането на образа за идеалната политическа личност в капитализма.

Това есе е авторско и никой няма право да използва и цитира част от текста, без съгласието на автора ©

За и против мажоритарният избор на българският президент.

Президентската институция в България е сравнително нова, т.к. възниква след отхвърлянето на тоталитарното управление на българската комунистическа партия с настъпването на деветдесетте години на ХХ век. Създателите на новата демократична конституция залагат в своя проект страната да бъде управлявана като парламентарна република, в която върховната власт предадена от суверенът – народът, се притежава от Парламента, т.е. Народното събрание. Въпреки това, вероятно поради демократичния порив, основният държавен документ определя също така изборът на президент да се осъществява на мажоритарен принцип, т.е. президентът да бъде избиран от всички граждани на страната, които имат това право. В този смисъл се оказва, че и Президентът и Народното Събрание, като държавни институции са еднакво овластени от народът и следователно би трябвало да имат еднакви права. Такова сериозно дублиране на институционалните функции разбира се е немислимо и не е заложено в Конституцията, но противоречието е на лице, т.к. дори в съзнанието на средностатистическият избирател възниква въпросът, защо след като Президентът се избира мажоритарно България не е президентска, а е парламентарна република. Макар вариантът на Конституцията от 1991 г. да не се е считал за окончателен и да се е предвиждало да бъдат направени изменения в тригодишен срок, днес – близо седемнадесет години по-късно и след множество поправки, това явно недоглеждане в българското държавно устройство все още не е отстранено.

Формата на избор на дадена държавна институция или длъжност преди всичко трябва да се определя от вида на нейните правомощия. Колкото са по-големи дадените и правомощия, толкова по-ясно трябва да се изразява делегирането на власт. В съвременното демократично общество за притежател на върховната власт се счита народа, който чрез провеждането на избори делегира тази власт. В този смисъл, за да се изразят по-големите правомощия, за да се делегира властта по-ясно, се осъществяват преки избори. В противен случай – когато правомощията на дадена институция не са толкова големи тя може да бъде избрана по косвен път, т.е. не пряко от самия народ, а от негови представители, на които вече е предоставена достатъчно власт чрез пряк избор, за да взимат подобни решения, включително и чрез провеждане на избор. В съвременните парламентарнодемократични републики чрез пряк избор се избират парламентите, т.к. те са носители на върховната власт и творят законите на страната, а в така наречените президентски републики пряко се избира и президентът, като неговите правомощия съответстват и на прекият му избор.

Според настоящата Конституция на Република България, Глава Четвърта – Президентът е държавният глава, който олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. Сред най-основните му правомощия са: насрочването на избори за Народно събрание и органите на местното самоуправление, определя датата за произвеждане на национален референдум, когато за това има решение на Народното събрание, обнародва законите приети от същото, назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на страната при международни организации по предложение на Министерския съвет, възлага съставянето на правителства и назначава служебни, когато има нужда от такива, той е върховен главнокомандващ на въоръжените сили и като такъв назначава и освобождава висшия команден състав, но по предложение на Министерския съвет. За едно от най-важните му правомощия се счита налагането на тъй нареченото президентско вето – правото на президента да върне закон за обсъждане в Народното събрание, което се отхвърля, т.е. законът се приема повторно, с мнозинство повече от половината от всички народни представители.

Както се вижда макар българският президент да е избиран в момента на мажоритарен принцип неговите правомощия не отговарят на пряко делегираната му власт от страна на избирателите. Наистина президентът дава мандатът за съставяне на правителство, но случаите в които той може да постигне реални резултати, които да му помогнат да изпълнява функциите си по-добре, чрез това свое правомощие са редки. Напротив, в настоящата ситуация в страната се доказа, че именно чрез тази своя функция президентът може да действа за постигането на целите на определена политическа формация, когато в Народното събрание никоя партия няма постигнато мнозинство. В същото време въпреки, че е избиран мажоритарно президентът, бидейки държавен глава и олицетворявайки нацията е лишен от правото да назначава провеждането на референдуми дори по въпроси с явен общонационален характер, като в настоящата ситуация дори даден референдум да бъде проведен – с решение на Народното събрание, резултатът от него не става задължително политическа реалност, а първо се обсъжда от Народното събрание, което отново взема решение дали това което е решил народът да се изпълни. Наистина въпросът за референдумите е особен, тъй като тяхното провеждане може да се счита ненужно, след като народът така или иначе е делегирал своята власт на Народното събрание, което би трябвало да вземе съответното решение, но все пак референдумите са включени като форма в Конституцията. Това е друго недоглеждане на нейните създатели, което сякаш остава незабелязано и до днес. Но дори да приемем, че този въпрос е особен, президентът е явно ограничен и в една друга сфера – на него по конституция не му е предоставена законодателна инициатива. Това е обяснимо от гледна точка на дублирането на правомощията, което както беше отбелязано ще се получи в случай, че на него му бъде предоставена такава. Ролята която настоящата Конституция му отрежда е оказването на контрол върху законодателството, като така се спазва и принципът за разделението на властите, които взаимно се ограничават, за да не надвишат своите права и, за да се избегнат злоупотреби. Както стана ясно обаче, и в тази ситуация правомощията на президентът са ограничени – неговото вето е изключително слабо и даден закон не само лесно бива повторно приет, но и не може да бъде върнат отново от държавния глава, който е длъжен да го обнародва в седемдневен срок и всичко това на фона на настоящият мажоритарен избор. Що се отнася до назначаването на дипломатическите представителства – то отново не е изцяло по инициатива на президента, а по предложение на Министерският съвет, като министрите и Министър-председателят преподписват и всички укази на президента, с изключение на тези, които имат отношение към съставянето на правителство, насрочването на референдуми, обнародването на закони и организирането и назначаването на персонала на службите към Президентството. Дори като върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Република България президентът е ограничаван, като той не може нито да назначава и освобождава висшия команден състав без предложение на Министерския съвет, нито да обяви положение на война при въоръжено нападение срещу страната, без решение на Народното събрание. Ограничението на президентската институция в тази сфера личи и от съвременната българска действителност, и по-точно от състоянието на българската армия, която по настоящем е в пъти по-малка от полицията. Дори по този по-особен измерител, да го наречем човешки ресурси или силов апарат за налагане на държавната власт, Министерският съвет а далеч пред президентската институция.

Както ставя ясно, докато тя успява да окаже твърде слаб контрол върху дейността на Народното събрание и Министерският съвет, те от своя страна не и оставят почти никаква свобода на действие. Стига се до ситуацията, че въпреки мажоритарният избор, Президентът се е превърнал по-скоро във фигура, която има главно представителни функции, която когато се стигне до основните държавни въпроси може единствено да прави скромни предложения и обръщения към народа, като последното право се упражнява главно за празнични церемонии и в Новогодишните обръщения, като дори и там се избягват значимите за нацията теми. Очевидно е, че бидейки мажоритарно избиран и във същото време лишен от реална възможност за оказване на съществено въздействие върху протичащите политически процеси, българският президент се превръща в една по-скоро паразитна институция, за чието избиране освен всичко друго веднъж на пет години се харчат пари от държавния бюджет. Останалите неограничавани от никого правомощия на президента като: насрочването на избори за Народно Събрание, обнародването на законите, сключването на международните договори, награждаването с ордени и медали, предоставянето на убежище, правото на помилване, опрощаване на несъбираеми държавни вземания и др., могат да преминат към функциите на председателя на народното събрание, който е избран от него, т.е. по-косвен път от избирателите и предоставените му правомощия ще отговарят напълно на делегираната му по този начин власт. Останалите функции, които в момента така или иначе зависят от Народното събрание и Министерският съвет могат да преминат към тях. По този начин ще бъде ликвидирана една излишна институция, ще се избегнат противоречията и безсмислените разходи. Възможно е, разбира се президентската институция да се запази в сегашният и вид, но да се избира от Народното събрание, като дали ограничените и в момента функции ще преминат към него и Министерският съвет няма такова практическо значение, а по-скоро естетическо, за да се изчисти напълно образът на държавният глава. Тази два доста сходни варианта за промени запазват в голяма степен настоящата ситуация, но премахват изцяло мажоритарният избор, който както стана вече ясно, при наличните условия е по-скоро неподходящо решение. Третият вариант за промяна следва да предвижда запазването на мажоритарният избор, но за да се постигне предишното изчистване на образът на институцията и, за да се избегне ситуацията мажоритарен избор – слаби президентски правомощия, трябва тези правомощия да бъдат значително по-големи от настоящите. Това разбира се е мечтата на всички привърженици на президентските републики. В този случай президентът ще сформира кабинет, който ще изпълнява функциите на настоящото правителство. Тази президентска администрация ще има разбира се законодателна инициатива, ще може да насрочва и референдуми. Изобщо, чрез тази промяна целият модел на държавно управление ще бъде променен и ще придобие много от характерните черти на американският модел.

Ясно е едно, промяната е необходима, без значение, кой вариант от трите ще бъде избран. Въпреки това първите два варианта притежават няколко основни предимства. Преди всичко тяхното прилагане няма до доведе до твърде големи изменения в настоящият модел на държавно устройство. В допълнение на това трябва да се има предвид, че макар често да се чуват призиви за твърда ръка и централизирано управление, в политическата природа на българинът е заложен по-скоро парламентаризмът. В този смисъл чрез избирането на някой от първите два варианта, ще се избегнат сериозни сътресения в политическата култура на българските граждани, които в противен случай ще са принудени да привикват към нов модел на държавно устройство, който не им е присъщ и то в съдбовен момент за нацията, какъвто е приемането на страната в Европейският съюз. Който и от трите варианта да бъде избран, за целта ще са нужни конституционни промени. Такива вече бяха еднократно извършени във връзка с европейското членство на България, но подобни съществени въпроси не бяха засегнати в тях. Вероятно промени в основополагащият държавен документ ще бъдат инициирани и след приемането на страната в европейското семейство, като този път е задължително подобни неизчистени въпроси да бъдат разрешени.

В крайна сметка, в случай, че такива промени бъдат извършени, е препоръчително, да се приеме един от първите два варианта за изменение, т.к. както стана ясно, в настоящата ситуация мажоритарният избор е по-скоро излишен, а твърде грубото изменение на институционалният модел на управление на страната е нежелателно, тъй като би имало по-скоро негативни последствия.