Политическата култура на Пловдив.

Град Пловдив се простира в централна южна България на територия от 53 кв. км. в равната Горнотракийска низина по двата бряга на река Марица и има население около 340 000 души. Градът е един от най-старите в Европа. Съвременник е на Троя и е по-древен от Рим, Атина или Константинопол. Всъщност точната му възраст не е известна, но най-древните открити останки са от периода на Критско-Микенската култура, сравними само с находките от остров Кносос. Специфичното географско положение на града оказва огромно влияние върху историята му. През тракийският период той е важен културен и религиозен център е не случайно е кръстен Евмолпия – сладкозвучен, в името на митичния цар и жрец Орфей, по-късно през македонското владичество е прекръстен на Филипополис. По времето на Римската империя Тримонциум се оказва пресечна точка на три от най-важните пътни артерии една от които е Виа Милитарис – военният път. Римляните бързо осъзнали значението на града и го превърнали в административен и културен център на Тракия Романа – провинция Тракия, където често отсядали и императорите по време на своите походи. Когато попада в пределите на Византия в Пловдивска област се заселват славяни. По време на Първото Българско Царство градът е пограничен и отново има важно военно значение. То остава такова чак до завладяването му от османските турци, които му дават името Филибе.
Несъмнено през всички исторически периоди населението на Пловдив е имало силно развита политическа и гражданска култура независимо дали е било съставено от тракийски, македонски или римски поданици или граждани. Въпреки това от гледна точка на съвременното разбиране за понятието политическа култура е най-подходящо да се разгледа периода след освобождението до наши дни. Още през възраждането Пловдив става важен търговски център. Появилата се е българската буржоазия която активно развива търговия и живо се интересува от политическият живот в Османската империя както на местно така и на държавно ниво. Възможността да пътуват осигурила на пловдивските граждани по-широк мироглед и върху външната политика, направила ги по-патриотично настроени. Тъкмо поради тази причина градът изиграва водеща роля в борбата за църковна независимост в лицето на лидери като Найден Геров, доктор Вулкович, Йоаким Груев, цели родове като Чалъковите и Чомаковите. Доктор Стоян Чомаков като представител на българската църковна общност прекарва повече от 10 години в Истанбул, за да се бори за църковна независимост. Цялата коледна литургия на 25 декември 1859 г. била отслужена на български и това е за първи път не само в Пловдив, но и в България. На 10 януари 1860 г. Пловдивският митрополит Паисий отслужил меса на български, което било нечувана дързост. След месата Паисий официално оповестил, че неговото паство се отрича от Гръцкия патриарх и че той остава с паството си. Освен с борбата за църковна независимост градът става известен и с развитието на образователното дело. През 1850 г. в Пловдив се поставя началото на модерното, светско образование с откриването на класното училище “Св. св. Кирил и Методий”. На 11 май 1858 г. тук за първи път е честван празникът на светите братя, който впоследствие става национален празник на славянската писменост и култура. През 1868 г. училището прераства в първата българска гимназия. Негови възпитаници са най-големите интелектуалци, политически и духовни лидери на нацията. В допълнение на това пак в Пловдив е основано първото българско книгоиздателство и първата печатница. В Пловдив се поставя началото и на организираното книгоразпространение. Тук е основан първият литературен читателски клуб и първата женска асоциация. Всички това засилва патриотичните чувства на пловдивчани и тяхната гражданска култура и сякаш ги подготвя за бъдещата им съдба. След освобождението по силата на Санстефанския мирен договор Пловдив става столица на привременното руско управление. А след това по силата на Берлинския договор става столица на Източна Румелия. Тогава неговите граждани имат възможност да покажат изцяло своята политическа култура. Цялата област е получила автономия и населението упражнява свободно своите права, като гласува както за местна управа, така и за управлението на цялата област. В Пловдив, в сградата на днешният исторически музей се е събирало Областното събрание. През първите години за разлика от Княжество България Източна Румелия се развива под знака на националното единство, а не под този на борбата за власт. Населението избира високообразовани и обществени дейци за депутати – Ив. Ев. Гешов, Иван Ст. Гешов, Димитър Наумов, д-р Христо Стамболийски, и др. Първото събрание обявява българският за официален в областта и приема бюджет. Общо са гласувани 12 закона. Този ентусиазъм продължава през цялото съществуване на Източна Румелия като автономна област в Османската империя. В крайна сметка може да се каже, че пловдивчани са и основните инициатори на Съединението. След него Пловдив заема второто място сред най-важните градове в България. Като политическата активност на неговите граждани остава непроменена. За политическият характер на пловдивчани се е запазил непроменен и до по-ново време. Пловдивските избиратели участват активно на изборите за сваляне на комунистическата власт в страната. Градът не случайно получава названието „Синята Крепост“. През първите години на прехода политическата ориентация на пловдивските граждани е силно дясна, както на местно така и на държавно равнище. Градът подкрепя силно всички десни кандидати и сякаш като награда успява да получи и президент родом от Пловдив – Петър Стоянов. Отношението на гражданите към политиката от този период е предимно позитивно. Политическата комуникация между елита и гражданите е засилен, т.к. Съюзът на Демократичните сили не иска да загуби по никакъв начин градът където подкрепата за тях е най-силно изразена. Въпреки това с края на ерата Костов и провалената кандидатура за втори мандат като президент на Стоянов нещата сякаш се променят. Както повечето български граждани, така и пловдивчани започват да стават по-негативно настроени към своите доскорошни любимци. Върху този процес оказват влияние множество разкрития около провежданата от сините политика, както и появата на нов играч на политическото поле – НДСВ. Разочаровани от твърде дълго продължилия преход пловдивските граждани търсят начин да променят статуквото и виждат алтернативата тъкмо в новото явление НДСВ. След първите месеци на управление на новото правителство и първите разочарования в Пловдив се заражда една нова тенденция. Вниманието на гражданите сякаш се пренасочва към местната политика. Освен управниците на местно ниво и самите граждани сякаш съзнават до каква степен законодателството на страната ограничава отделните общини. С наближаването на местните избори за кмет през 2003 г. става ясно, че това всъщност ще е един от основните въпроси по които ще се противопоставят кандидатите. Резултатите потвърждават, че градът традиционно дава най-висок процент гласували за политическите представители на Обединените демократични сили на президентски, парламентарни и местни избори.Кмет на града за втори пореден мандат Д-р Иван Чомаков от Съюза на демократичните сили (СДС) бе издигнат и подкрепен от Коалиция Обединени демократични сили (ОДС), в които влизат – СДС, БЗНС-НС, ДП,БДФ, СДП, БЗНС и е избран мажоритарно с 51,9% на последните местни избори. Мнозинството от 19 съветници в ОбС спечели също Коалиция ОДС. На второ место е “Коалиция за Пловдив” с 16 общински съветници. С петима общински съветници е представено НДСВ, четирима са съветниците, представляващи ВМРО, а трима са от ДПС. Освен тях в Общинския съвет има четирима нечленуващи в политически представителни групи съветници: по един от КеП, ССД, БДБ и БСДП.
Впечатление прави, че пловдивските граждани не са безразлични към проблемите на града. Те проявяват активност, като най-често тя се изразява в събиране на подписки които се представят пред Общинският съвет, независимо дали се отнасят за защита на нещо чисто Пловдивско като Международния панаир или правата на медицинските работници в цялата страна. Една от особеностите на събирането на подписки в Пловдив и изобщо проявата на повечето форми на гражданска активност е, че те се провеждат непосредствено пред сградата на общината в центъра на града. Въпреки това не са редки случаите на затруднена политическа комуникация между местният политически елит и гражданите. Често се случва въпреки представените подписки да няма предприети действия от Общинският съвет, случва се също и граждани да не бъдат допускани до заседанията му поради факта, че могат да възникнат неудобни въпроси. Въпреки всичко пловдивчани продължават да проявяват своята политическа култура и непрестанно да се интересуват от съдбата на своя град.
Бъдещето на България е пряко свързано с Европейският съюз в който на отделните общини се гарантира изключително голяма независимост – особено финансова, чрез събирането на общински данъци и такси, чието разпределение не минава през централния бюджет на страната както е по настоящем в България. В една такава среда политическата далновидност на пловдивчани би могла да се прояви истински свободно за доброто на града.