Политическата 2005 г. – анализ на българския политически и обществен живот през изтеклата година

Животът като цяло през 2005 г. беше изключително динамичен. От тази тенденция не изостана нито една негова сфера. Със събития и динамични процеси бяха осеяни политиката, икономиката и културата.
В сверата на политическия живот чувството за динамичност се подсилва главно от факта, че 2005-та бе година на изборите – избори в много общини и разбира се парламентарните избори. Това, че те са неизбежни, че наближаваха задвижи определени процеси още в края на предишната 2004 г. Като цяло първата половина на 2005 г. премина за политическия елит в подготовка за предизборната агитация и в провежданата на самата агитация и изборите. Различните партии заложиха, разбира се на различни стратегии. НДСВ продължи своята политика на привидно откликване на недоволството на народа, като разменяше местата на отделните личности в кабинета, но не и състава му като цяло. Увличането в тези размени доведе до невероятни случаи, като министър на културата, който не различава работата на художниците от тази на писателите и поетите. Вероятно подобни ходове, а и фактът, че НДСВ съвсем не изпълни обещанията на своя лидер към народа, оказаха влияние върху рейтинга на парламентарните избори през 2005 г. и той съвсем не бе същият, както когато НДСВ бе ново явление в българския политически живот. Въпреки това НДСВ успя да си осигури достойно място в новият парламент, както и в управлението. Някои партии имаха обаче, друга по-нещастна съдба. След незадоволителното им представяне на изборите СДС за пореден път бе белязано от процесите на разпад и отцепничество, макар повечето видни дейци в съюза да твърдяха, че това не е вярно. Партията се опита да се пребори с проблемите си, като сметна, че причината за всичките и нещастия е в липсата на силен лидер. Тази позиция пое Петър Стоянов, който беше избран от общ конгерес на партията и така измести Надежда Михайлова. Тя от своя страна създаде свое движение, за което и до края на самата 2005 г. твърди, че не цели да се превърне в бъдеща самостоятелна партия. Опасността това да се случи обаче, е напълно реална. Пример за това е партията на отделилият се от СДС Иван Костов – ДСБ. Тя успя да проведе доста успешна кампания и в крайна сметка зае една добра позиция в парламента, а задоволството на лидера и беше очевидно за всички. Трябва да се признае, че не е малък успех след продължително отсъствие от политическата арена да създадеш своя самостоятелна партия и да я вкараш в парламента още на първите парламентарни избори. Политическата година по традиция се оказа успешна и за ДПС, за която вече сме свикнали да виждаме във властта след всички избори. Не случайно нейният лидер масово се определя като най-успешният политик в България. Успешна бе годината и за БСП и нейния обещаващ лидер Серегий Станишев. БСП си изгради образа на модерна социалистическа партия, обърната и към по-младите поколения. Това вероятно и спечели известни позиции и я изстреля от опозиция право в управлението на страната. Въпреки това, тя ще трябва да се доказва в една особена ситуация на кабинет съставен от три партии, т.к. силите и не стигнаха да се справи сама с поемането на властта. Изненада, ни поднесе една нова коалиция, която на парламентарните избори пожъна небезизвестен успех, като се има предвид, че по-голямата част от българското население научи за съществуването и едва когато стана ясно, че те са вече в парламента. Става въпрос за коалиция Атака. 2005 г. ще се запомни и с нейната поява, т.к. в българският парламент до този момент нямаше националистически настроена партия, а Атака явно се оказа подходяща за хилядите българи, които не са намирали политическото си представителство във вече съществуващите партии. Нейният лидер – Волен Сидеров, също бързо набра популярност като спорна политическа личност, способна на някои не толкова присъщи за поста и изказвания, особено от трибуната в НС. В политиката навлезе и друга доста по-известна личност – Бойко Борисов. След като името му и личният му рейтинг бяха използвани от Симеон Сакскобурготски за Целите на НДСВ по време на кампанията и на самите парламентарни избори, бъдещата политическа кариера на Бойко Борисов стана доста дискутирана тема. Въпреки, че самият той винаги е твърдял, че не желае да участва в политиката и дори се отказа демонстративно от мястото си в НС, в крайна сметка се появи като кандидат на изборите за кмет на София и някак си съвсем естествено ги спечели, макар и на втори тур. Интересна бе и съдбата на предишният софийски кмет – Стефан Софиянски, който дълго бе преследван от прокуратурата заради различни сделки извършени през неговото управление и някак тъкмо на време се сдоби с така полезният му в този момент политически имунитет, като влезе като народен представител в НС.
Изборите през изтеклата година като цяло бяха оспорвани. В много общини се стигаше до балотажи по различни причини. Имаше обвинения за фалшификации, купуване на гласове и истории за черни джипове и хора напомнящи мутри, навъртащи се около избирателни секции. Въпреки всичко общините получиха своите кметове, а страната своето правителство. Процесът на държавно ниво обаче, протече доста интересно. Електоратът на НДСВ, ДПС и БСП би трябвало да е доволен, т.к има своето представителство в управлението на държавата. Въпреки това е ясно, че това е една особена ситуация, която тепърва ще бъде изпитвана. Сработването между трите партии е сложен процес и едва ли може да се оцени в рамките на половин година. Въпреки това тройката доказа желанието за съвместна работа като се справи бързо с разпределянето на сферите на влияние в държавната машина. Едно от многобройните порицания на ЕС през изтеклата година към страната ни беше именно, че процесът на образуване на ново правителство отнема твърде дълго, а моделът на тройна коалиция в управлението е твърде опасен и нестабилен. Случи се така обаче, че скоро след това Германия се изправи пред същата задача – да създаде подобно коалиционно правителство, а след това и още няколко европейски държави. Колкото и да бе интересен дебатът около съставянето на новото българско коалиционно правителство, той бе по-скоро политически отколкото обществен поради простата причини, че съзнанието на обикновения българин по същото време бе заето от много по-належащи въпроси. Един от тези въпроси бе как да оцелее при настаналите в страната наводнения. Докато политиците спореха за разпределението на влияние в кабинета, хората оставаха без домове заради, както се разбра по-късно, безотговорността и неизпълнението на служебните задължения на различни личности и чиновници. Най-неочаквано с тежката задача да помогне се зае армията в лицето на ген. Никола Колев, чиито подчинени се заеха да възстановяват диги и разрушени пътни връзки. В крайна сметка се оказа, че има опасност армията да остане без пари, ако изразходваните средства за спасителните операции не и бъдат възстановени от държавата, т.к. те всъщност били предназначени за отбрана. Дебатът между политиците и армията приключи сравнително бързо, т.к. политическият елит вече беше готов с разпределянето на властта и явно прецени, че е време направи нещо по въпроса с наводненията. Скоро се задействаха програми за изграждане на нови жилища и временни приюти, за да не останат хората без домове през зимата, но и те оставиха впечатлението, че в голямата си част са всъщност начинания на отделни бизнесмени и дори семейства.
И други събития притесняваха българина през изминалата 2005 г. И те както и наводненията зависещи от природни фактори, зависиха по-скоро от процеси, които обикновените хора не могат да контролират, а именно най-вече от процеси във външната и вътрешната политика на страната. Така например българинът беше ударен от високите цени на петрола, които всъщност се отразиха на всички модерни страни по света. Разлика беше, че правителството в България не направи така, че обикновеният гражданин да не почувства кризата толкова силно, както например направиха това една Франция или Германия. В родината се заговори за подобни мерки чак към края на кризата, т.е. когато те вече бяха излишни така или иначе и разбира се бяха частично приложени. Една друга новина също шокира българската общественост – смъртните присъди на медиците ни в Либия, една твърде дълго време болна тема на българския народ. В крайна сметка за тях кошмарът не свърши, пък било то и по най-нежелания начин, а разкарването по съдилища продължи. За българският народ пък остана досадата да гледа как поредното правителство поело властта в средата на годината отново, както и неговите предшественици ще се мъчи да се справи с този външно политически проблем. Единствената надежда е, че може би както гласи поговорката две глави мислят по-добре от една, а три най-вероятно още по-добре стига да не се изпокарат. В този смисъл може би с общи усилия НДСВ, БСП и ДПС ще намерят решения на този твърде наболял проблем.
През 2005 г. на българинът му тежеха и вече традиционните увеличения на цените на вода, ток, парно и всякакви други услуги, а също и на голяма част от стоките от първа необходимост. Истината е една – най-голяма част от все така нищожния доход на българина отива за стоки от първа необходимост като храна, вода, дрехи, отопление. Това е всеизвестен икономически показател разкриващ бедността на населението. Тази тенденция остава непроменена от мига в който цените на стоките в България са спрели да се определят от държавата и са започнали да се определят на пазарен принцип. Очевидно е, че скоро ще достигнем равнищата на цените в ЕС, но темпът на растеж на доходите е нищожен в сравнение с тях. Тъкмо това и през тази година беше основния проблем на българина. Въпреки трудностите с оцеляването обаче, той все някак намира време да се интересува и от общественополитически въпроси както от вътрешен, така и от международен характер.
А иначе политическите процеси свързани с присъединяването на България към Европейския Съюз текат с пълна пара. Въпросът е обаче, дали влакът ще пристигне в уреченото време или с тази пълна пара ще се забие в като в стена на прага на ЕС и от това положението на българският народ пътуващ в него ще стане още по-лошо. Става въпрос за това дали България ще бъде приета през 2007 г. или ще се задейства предпазната клауза в предприсъединителния договор и влизането и в ЕС ще остане за 2008 г. За съжаление за сега основните тенденции сочат, че случаят ще е по-скоро вторият. Вярно е през изминалата 2005 г. бяха направени някои важни стъпки по присъединяването, беше приет новия НПК за който от ЕС настояваха изключително, но въпреки това няма нито един “осъден с бяла якичка”, т.е. корумпиран чиновник от високо равнище. Явно от ЕС разбират, че или в нашия държавен апарат няма корумпирани личности, което естествено е невъзможно, или очевидно съдебната система не работи така както би трябвало. Това обосновава и постоянните им напомняния да се бърза с този въпрос, както и всички останали, макар и не толкова драстични предприсъединителни договорености. Работата обаче е там, че явно нашите политици оставят у европейските експерти впечатлението, че не си дават много зор да бързат, което впечатление никак не е погрешно. Очевидно е защо те няма да имат интерес от по-скорошното влизане и вписване на България в структура като ЕС къде има твърде ясни и точни правила, за чието неизпълнение има и санкции. Колкото и да се забави този процес българският народ ще пострада в малка или голяма степен от присъединяването. За това по-добре процесът да се извърши по-бързо в рамките максимум до 2009-2010. Българинът никога няма да е готов и никога няма да има начинът на мислене необходим му за оцеляване в структура като ЕС докато не попадне в нея и насила не се приспособи. В този смисъл от процесът на твърде дълго отлагане полза имат само отделни личности, т.к. в крайна сметка моделът на ЕС е доказал своята ефективност.
В заключение може да се каже, че годината която започва сега – 2006-та, ще е от особено значение. Тя е последната година преди приемането на страната в ЕС и в този смисъл пред политическите кръгове стои твърде сериозна работа. Множество проблеми ще намерят решението си именно в тази връзка. Коалицията НДСВ, ДПС и БСП ще има възможност напълно да докаже колко се е сработила, в зависимост от това как ще се справи с финалните напъни преди ЕС да каже своето ДА или НЕ. Тя ще има и възможността да разреши проблема с медиците в Либия, който макар напоследък да се твърди, че е чисто юридически си е съвсем политически още от самото начало и ще бъде грешка ако тройното правителство заеме първата гледна точка.

Анализ на политическата ситуация в ДПС

Информацията за тази политическа организация използвана за съставянето на анализа е набавена предимно от официалния сайт на партията в интернет, както и от публикации отнасящи се до съответната организация намиращи се на други сайтове, главно информационни.

ДПС се самоопределя преди всичко като партия, която се базира на основните либерални ценности, на правата и свободите на личността и защитата на малцинствата, на европейските принципи на функциониране на гражданското общество. От момента на създаването си преди тринадесет години тя е неизменен участник във всички парламенти на страната, като винаги е ориентирана към политическият център. За пореден път на изборите за 40 НС ДПС доказа, че се стреми да бъде партията представляваща силният център около който се образуват управляващите коалиции и без който управлението на страната е невъзможно. Не случайно партията посочва като една от своите цели тъкмо утвърждаването на такъв политически модел на управление на страната, като е убедена, че тъкмо тя ще изиграе тази роля на консолидиращата либерална партия. Към настоящият момент бих казал, че тази тяхна цел е по-скоро постигната, т.к. реално ДПС участва в управлението като част от коалиция за втори пореден мандат.
Основните идеи на ДПС гравитират около балансирането на принципите за интеграция на малцинствата във всички сфери на социалния, икономическия и културния живот на страната с принципите за запазване и развитие на тяхната етнорелигиозна идентичност, което напълно отговаря на образа и на либерална партия. Не е тайна обаче, че ДПС всъщност е до голяма степен етническа партия на българските турци. Въпреки това самият лидер на движението – Ахмед Доган отбелязва на петата национална конференция, че от общо 57 417 партийни членове, малко над 7 хил. са от българския етнос. Макар това да е наистина едно известно повишение на интереса към това движение, все пак става дума само за 12% от целия му електорат, докато останалата маса от близо 5 хил. души остават твърд и неизменен електорат, който гласува за ДПС при всеки възможен случай. Интересно е обаче, че въпреки така силно афишираните дълбоко либерални ценности на партията в нея не се посочват като членове хора от други етноси – роми, арменци, евреи и т.н, които също представляват малцинства в страната ни. Това отново само подчертава факта, че ДПС всъщност е силно етническа партия. Впечатление прави и това, че останалата част от етносите в България всъщност не са така ясно изразено парламентарно представени, както са българските турци. Това се дължи на факта, че те нямат свои етнически партии, т.е. явно получават своето политическо представителство като български граждани в правен смисъл, без значение от етническия им произход. Какво прави тогава турският етнос толкова специален, че да има своето ДПС? Толкова специален го прави именно Възродителният Процес от края на 80-те и началото на 90-те години. Тъкмо тогава българските турци се чувстват най-отчуждени от останалата част от обществото и разбират, че всъщност техните интереси не са били политически представени, че на тях държавното управление не гледа като на останалите български граждани. Всичко това води до появата на ДПС, в чийто твърд електорат се превръщат българските турци.
Силно етническите партии навсякъде по света представляват особени случаи, т.к. те обикновено отразяват някои специфични черти на дадения етнос. В този смисъл ДПС не представлява изключение. Черти на поведението на турския етнос могат да се открият в начините на действие на самата партия, в отношението на членовете към нейния лидер, както и в отношенията и със самия електорат. Както вече отбелязах, ДПС успява винаги да изиграе консолидираща роля, но при такива условия, че реално погледнато тя винаги се оказва най-успешният състезател на изборите. Като истинска партия от центъра тя винаги успява да се наклони на ляво или на дясно в най-подходящия за това момент. Колкото до отношението на членовете към нейния лидер, то то е подобно на това към лидерите на всички български партии, но доста по-силно изразено. ДПС би могла да бъде определена като силно авторитарна и централизирана партия. Лидерът и Ахмед Доган изглежда несменяем от момента на създаването на движението на 4 януари 1990г. Партията е до такава степен силно централизирана около него, че може да се каже, че е единствената партия, която за тези 15 години не е претърпяла някакви основни промени, докато около нея се появяваха нови и разпадаха стари с невероятна скорост. Личността на Ахмед Доган е много спорна. От една страна на него се гледа като на блестящ и успешен политик, от друга като на човек предизвикващ етническо напрежение в страната. Докато за първото можем да сме сигурни, ако сме привърженици на макиавелизма, то за второто може дълго да се спори. Колкото до отношението на партията към електората, може да се каже, че то е собственическо, до такава степен кръгът около Ахмед Доган е свикнал със своя неизменен електорат. Истината всъщност е стряскаща. Българските турци са забравени от всички други партии и просто са принудени да продължат да гласуват за ДПС. В допълнение към това се добавя и натискът на останалите членове на етноса оказван върху отделният избирател, който е решил да смени своята политическа ориентация. Освен всичко останало, собственическото чувство на партийната върхушка на ДПС върху турско население в някои райони на страната се подхранва и от силно икономическо влияние и интереси. Не рядко в обществото се водят дискусии кой е най-влиятелният, най-богатият, контролиращият най-много територия български политик. Ако Симеон Сакс Кобург Готски успя да си върне множество от бащините имоти по всевъзможни точки из страната, а Иван Костов успя да заграби хиляди малки предприятия, хотели и заводи, то за Ахмед Доган може да се каже, че контролира цялата територия на югоизточна България. Не е случайно, че наскоро самият той се похвали, че зад него стои мощен обръч от фирми, но не определи чия собственост са те. Лидерът на ДПС има и още една отличителна черта за авторитарният тип лидер, а именно, че няма навика да се появява често в публичното пространство и не намира за важно да присъства в залата на НС, както се полага на председател на парламентарна група, нещо което беше характерно и за Симеон IIри , който не се появяваше за парламентарен контрол в качеството си на Министър Председател.
Не може да се очаква, че досегашното развитие на ДПС ще се промени, ако етническите турци не намерят друг начин да представляват своите интереси в управлението на страната. Макар да е спорно до колко ДПС наистина ги защитава, то е единствената им алтернатива пред незаинтересоваността от останалата част от политическите организации. От друга страна тази тяхна незаинтересованост най-вероятно се дължи на факта, че ДПС вече е утвърдило своите позиции върху тази част от българските граждани и едва ли с лека ръка ще се откаже от такъв твърд електорат. Тъкмо поради тази причина, не може да се очаква, че ДПС ще се превърне скоро в истинска либерална партия, която не само да проповядва либерални идеи, но и да ги прилага на практика в своето вътрешно устройство. Това е така, защото, за да задържи този свой електорат ДПС се нуждае да бъде силна и централизирана и в никакъв случай не може да допусне образуването в себе си на каквито и да било фракции, които едва ли биха имали възможност да участват в управлението при едно евентуално разпадане на партията. Поради тази причина ролята на силния лидер, който концентрира властта в себе си е особено важна за ДПС. Колкото до ориентацията на партията в политическото пространство, то тя е уцелила мястото на което да стабилизира своите позиции – центърът. Нейният единствен шанс да участва в процеса на управление са били и си остават коалициите, т.к. твърдият и електорат не може да и осигури самостоятелен мандат на управление. Ако управляващите кръгове на ДПС си поставят самостоятелното управление за цел, то те ще се нуждаят и от гласовете на една голяма част от населението от българският и другите етноси, а за да ги привлекат. Тогава ДПС трябва да се превърне в наистина либерална партия каквато смее да твърди, че е. Това обаче, едва ли ще се случи, т.к. така има вероятност тя да изгуби и гласовете на своите избиратели от турския етнос, защото както е във всяка либерална партия, членовете ще имат правото да изменят своята политическа ориентация.