Съизмеримостта на стоките, разделението на труда и същността на парите според древногръцките мислители

Съизмеримостта на стоките, разделението на труда и същността на парите според древногръцките мислители

В древна Елада разменните отношение са достигнали онзи момента в който натуралната размяна вече е преминала към стоково-парична такава. Появили са се и наченки на едно ново взаимоотношение – лихварството, размяната на пари за пари. В такава среда е съвсем естествено будните умове на деня, като Ксенофонт, Платон и Аристотел, да си зададат въпроси във връзка със съизмеримостта на стоките и същността на парите. Нормално е разбира се и техните идеи да се различават. Някои биват крайни, други по-умерени и по-обективни, но като цяло всички улавят духа на тогавашната епоха.
Ксенофонт не говори за парите с предубеденост. Той вижда положителните им черти. Определя ги като необходимост за справяне с кризисни ситуации, за придобиване на продоволствия в случай на безплодие на земята или за наемане на спомагателна армия при военни несполуки. Той не пропуска обаче да посочи и факта, че хората не рядко използват златото (парите) за натрупване, че колкото повече имат толкова повече им се иска да имат, колкото по-процъфтяващ е градът, толкова по-високи изисквания към своето ежедневие имат гражданите му и от толкова повече пари се нуждаят. Въпреки това Ксенофонт като цяло се опитва да съвмести натуралното с паричното стопанство.
Платон от своя страна не е така добре настроен към парите и разменните отношения които произтичат от тях. Той развива вижданията си в творбата си “Държавата” и като основоположник на нормативно-антологичната парадигма заема крайна и неподлежаща на развитие позиция – парите са нечестиви. Основната тема с която Платон се занимава обаче, е разделението на труда. Той вижда в него основаната причина за образуването на държавата, т.к. човек не е можел да задоволява всичките си потребности и се е наложило хората да се събират, за да разпределят труда си. Според мислителя всеки човек е роден с особени вродени способности и трябва да заема подходящото за него място в разделението на труда в идеалната платонова държава. В тази идеална държава и по-точно във връзка с кастата на стражите-пазители, Платон изказва и своето мнение относно същността на парите. Според него от тях за хората произлизат само нечестиви дела. В тази връзка стражите на идеалната платонова държава не бива да имат досег със златото или да притежават собствена земя или домове, т.к това би ги превърнало от стражи в собственици и земеделци.
Аристотел също е привързан към натуралното стопанство, но въпреки това извършва по-добро и не-предубедено наблюдение върху същността на парите, паричните взаимоотношения и изобщо стопанския живот. Той не започва да гради своите идеи върху някаква формула за идеална държава. Пръв отбелязва двойнствената природа на стоките (благата), т.е. че те имат потребителна и разменна стойност. За него е ясно, че размяна е имало и преди да е имало пари, но парите правят нещата съизмерими и след това ги приравняват, за да може да се улесни размяната. Въпреки това Аристотел смята, че всъщност е невъзможно толкова различни предмети да бъдат съизмерими, но за практическите нужди това се налага. Вероятно най-голямото му мисловно постижение в областта на науката за стопанството е, че той го разделя на два типа: икономика и хрематистика. Аристотел посочва, че първоначалната форма на стоковата търговия е била разменната търговия. С изнамирането на парите разменната търговия по необходимост е трябвало да се развие в стокова търговия, а тя от своя страна се е развила в хрематистиката, т.е. изкуството да се печелят пари от обръщението им. Според Аристотел хрематистиката бива два вида, като едната спада към икономиката (управлението на личното стопанство и дребната размяна), а другата към търговията, като втората справедливо се порицава, защото се основава на взаимна измама. Лихварството в такъв смисъл е също осъждано, т.к при него парите не се употребяват по предназначение – еквивалент за размяна, а от тях чрез лихвата се пораждат още пари. В този смисъл и според Аристотел то е най-противното на природата занятие. Въпреки всичко това, според него, хрематистиката е типа стопанство който си пробива път неизбежно. Това е реалната тенденция, от която Аристотел колкото и да иска не може да избяга. Уникалното тук е, че той успява да погледне реалността без да я пречупи през личните си желания и виждания или създадена от него утопия.
В крайна сметка трябва да се каже, че е необходимо да имаме предвид, че от днешна гледна точка тези мисловни стъпки може да не изглеждат особено огромно постижение, но за времето им по-важно е било да се започне процесът на създаване на категории и извършване на наблюдения, който да се завещае за доразвитие на бъдещите поколения. Именно в това се състои и огромното дело на Ксенофонт, Платон и Аристотел, независимо от разликите помежду им.

Подходящият за България цивилизационен модел

За това какъв политически режим съществува в Русия се е писало много и вероятно споровете няма да престанат още дълги години. Сигурно е обаче, че руският цивилизационен модел се различава сериозно от този присъщ за страните от западния свят. Това може да се обясни с по-особеното историческо развитие на Русия като страна. Факт е, че феодализмът в нея, като форма на обществено устройство е премахнат много по-късно, отколкото в страните от развита съвременна Европа. Това обаче, само по себе си едва ли обяснява особеностите на настоящия политически режим в Русия, но ако към него добавим и културата на подчиненост насаждана през това историческо развитие, то състоянието на руската политическа система днес съвсем не изглежда толкова необяснимо. А какво именно е то?

В съвременна Русия, след разпадането на СССР, се развива система на демократично управление. Създадени са съответните институции и закони, но всъщност демокрацията не е само това. В руските условия тези закони и институции, макар да наподобяват западните, не работят по същият ефективен начин. Те постепенно биват трансформирани в по-съвместим с руските културни особености вид. В този смисъл съвсем не е чудно, че президентът стопанисва страната като княз и управлява чрез укази и наместници по губернии. Не е ли било същото, когато генералният секретар е управлявал съюза чрез лидерите на комунистическите партии на страните от него? Не са ли се взимали най-важните решения и тогава на четири очи? Очевидно руският модел на управление е нещо твърде трайно и почти неизменно. Важен е обаче въпросът до колко той е ефективен. Историята явно е доказала, че за самата Русия този модел е най-ефективен. Все пак някои от най-видните политически мислители твърдят, че една голяма страна трябва да се управлява именно централизирано. Някои биха попитали защо в САЩ нещата не стоят така. Макар там също да е президентска република, т.е. по-голямата част от властта е в ръцете на президента, ситуацията е по-особена.Самата страна е изградена на федеративен принцип, а отделните щати се управляват демократично, нещо което е недопустимо в руския модел.

Важно е обаче, кой от двата модела е по-подходящ за България. Ако отново използваме историческият подход би трябвало да се спрем на демократичния модел. Демократични традиции е имало още когато съветът на старейшините на дванадесетте рода се е събирал, за да избере нов хан, макар тогава управлението да е било по феодален модел. Такъв той остава до създаването на следосвобожденска България. Макар българският народ да е прекарал твърде дълго време под тази форма, включително и в границите на Османската империя, той не е белязан с такава сила с каквато е руският. Своето желание за развитие българите проявяват още през Възраждането, а по-късно и в създаването на своята млада държава, като ясно избират по-демократичен модел на управление напук на руските генерали поставени от руският княз Александър да насочват развитието на страната в “правилна” посока. Не случайно той пише на княз Александър Батемберг, че създадената конституция в Търново е твърде либерална и ще му пречи да управлява. Вярно е, че тази демократична традиция по-късно често е нарушавана, особено по време на влиянието на съветския модел, но фактът, че всички авторитарни режими, както и тоталитарният съветски не са намерили почва у нас и България днес отново върви по пътя на демокрацията е неоспоримо доказателство, че тя трябва да се ориентира тъкмо към този западноевропейски модел. Друг е въпросът по какъв начин България извършва прехода към него след разпадането на съветския модел в страната. Най-подходящият отговор е твърде прибързано и дръзко, стремейки се да догони, да не изостане от страни като Полша. Вероятно старата система е трябвало да се запази известно време, де са се били разрешили някои обществени свободи, но да не е бил премахнат държавният контрол над цените така рязко и да не са били унищожени големите земеделски стопанства. Може би така е щяла да се избегне голяма част от шока на прехода, но българинът е доказал, че когато извършва промени, той ги извършва именно шоково, революционно, а не еволюционно. За съжаление това е черта твърде типична за руския, въобще източен културен модел от която би било добре да се отървем в България. От руския (съветски) модел сме си запазили и други неща – бюрокрация, корупция, сключване на обществено значими сделки на четири очи без конкурсна процедура и в нечий интерес. Всичко това са елементи в политическият живот на България, които трябва да бъдат изчистен, за да може страната да се превърне в една наистина модерна държава. И все пак всичко това не означава, че трябва да се прекъснат всички връзки с Русия. Напротив, трябва да се цели тъкмо обратното, да се направи така, че въпреки западната ни насоченост да се запазят добрите отношения с Русия, най-малкото защото сме до голяма степен все още силно зависими от нея по отношение на ресурси като нефт и газ.

В крайна сметка България трябва и ще изиграе ролята на свързващо звено между изтока и запада, както в икономически така и в културен аспект. Тази роля и е била отреждана не веднъж през историята, а тя показва, че това съвсем не е лека задача, която носи както положителни, така и отрицателни последствия. В този смисъл балансирането между двата културни модела, както и между двата управленски ще е отговорност на бъдещите ни европейски политици.