Съизмеримостта на стоките, разделението на труда и същността на парите според древногръцките мислители

Съизмеримостта на стоките, разделението на труда и същността на парите според древногръцките мислители

В древна Елада разменните отношение са достигнали онзи момента в който натуралната размяна вече е преминала към стоково-парична такава. Появили са се и наченки на едно ново взаимоотношение – лихварството, размяната на пари за пари. В такава среда е съвсем естествено будните умове на деня, като Ксенофонт, Платон и Аристотел, да си зададат въпроси във връзка със съизмеримостта на стоките и същността на парите. Нормално е разбира се и техните идеи да се различават. Някои биват крайни, други по-умерени и по-обективни, но като цяло всички улавят духа на тогавашната епоха.
Ксенофонт не говори за парите с предубеденост. Той вижда положителните им черти. Определя ги като необходимост за справяне с кризисни ситуации, за придобиване на продоволствия в случай на безплодие на земята или за наемане на спомагателна армия при военни несполуки. Той не пропуска обаче да посочи и факта, че хората не рядко използват златото (парите) за натрупване, че колкото повече имат толкова повече им се иска да имат, колкото по-процъфтяващ е градът, толкова по-високи изисквания към своето ежедневие имат гражданите му и от толкова повече пари се нуждаят. Въпреки това Ксенофонт като цяло се опитва да съвмести натуралното с паричното стопанство.
Платон от своя страна не е така добре настроен към парите и разменните отношения които произтичат от тях. Той развива вижданията си в творбата си “Държавата” и като основоположник на нормативно-антологичната парадигма заема крайна и неподлежаща на развитие позиция – парите са нечестиви. Основната тема с която Платон се занимава обаче, е разделението на труда. Той вижда в него основаната причина за образуването на държавата, т.к. човек не е можел да задоволява всичките си потребности и се е наложило хората да се събират, за да разпределят труда си. Според мислителя всеки човек е роден с особени вродени способности и трябва да заема подходящото за него място в разделението на труда в идеалната платонова държава. В тази идеална държава и по-точно във връзка с кастата на стражите-пазители, Платон изказва и своето мнение относно същността на парите. Според него от тях за хората произлизат само нечестиви дела. В тази връзка стражите на идеалната платонова държава не бива да имат досег със златото или да притежават собствена земя или домове, т.к това би ги превърнало от стражи в собственици и земеделци.
Аристотел също е привързан към натуралното стопанство, но въпреки това извършва по-добро и не-предубедено наблюдение върху същността на парите, паричните взаимоотношения и изобщо стопанския живот. Той не започва да гради своите идеи върху някаква формула за идеална държава. Пръв отбелязва двойнствената природа на стоките (благата), т.е. че те имат потребителна и разменна стойност. За него е ясно, че размяна е имало и преди да е имало пари, но парите правят нещата съизмерими и след това ги приравняват, за да може да се улесни размяната. Въпреки това Аристотел смята, че всъщност е невъзможно толкова различни предмети да бъдат съизмерими, но за практическите нужди това се налага. Вероятно най-голямото му мисловно постижение в областта на науката за стопанството е, че той го разделя на два типа: икономика и хрематистика. Аристотел посочва, че първоначалната форма на стоковата търговия е била разменната търговия. С изнамирането на парите разменната търговия по необходимост е трябвало да се развие в стокова търговия, а тя от своя страна се е развила в хрематистиката, т.е. изкуството да се печелят пари от обръщението им. Според Аристотел хрематистиката бива два вида, като едната спада към икономиката (управлението на личното стопанство и дребната размяна), а другата към търговията, като втората справедливо се порицава, защото се основава на взаимна измама. Лихварството в такъв смисъл е също осъждано, т.к при него парите не се употребяват по предназначение – еквивалент за размяна, а от тях чрез лихвата се пораждат още пари. В този смисъл и според Аристотел то е най-противното на природата занятие. Въпреки всичко това, според него, хрематистиката е типа стопанство който си пробива път неизбежно. Това е реалната тенденция, от която Аристотел колкото и да иска не може да избяга. Уникалното тук е, че той успява да погледне реалността без да я пречупи през личните си желания и виждания или създадена от него утопия.
В крайна сметка трябва да се каже, че е необходимо да имаме предвид, че от днешна гледна точка тези мисловни стъпки може да не изглеждат особено огромно постижение, но за времето им по-важно е било да се започне процесът на създаване на категории и извършване на наблюдения, който да се завещае за доразвитие на бъдещите поколения. Именно в това се състои и огромното дело на Ксенофонт, Платон и Аристотел, независимо от разликите помежду им.