Сравнение мужду Конституцията от 1971г. и тази от 1991г.-идеологически ипрактически различия

Когато се сравняват два документа винаги трябва да се има предвид, че техните основни разлики ще произтичат от тези между епохите в които са създадени. Макар двете конституции – настоящата и т.нар. Живковска Конституция да не отстоят на твърде съществено време една от друга, разликите между тях са повече от очевидни, т.к. те се явяват продукт на две съвсем противоположни идеологически течения. В този смисъл е по-добре да се търсят съществените различия между двата основни закона отколкото да се извършва сравнение текст по текст.
Конституцията от 1971 г. може да се определи като еволюционна. Макар Комунистическата партия, която по това време упражнява тотален контрол в държавата да е дошла на власт революционно, нейната втора Конституция всъщност довежда до край започнатото с Димитровската Конституция през 1947 г. Още в този аспект Живковския основен закон се различава от Конституцията от 1991 г., т.к. втората е по-скоро рожба на революционния порив на желанието да се отхвърли тоталитарното управление на страната.
Проектът за Конституцията от 1971 г. се приема първо на специално заседание на ЦК на БКП, след което се предава на Народното Събрание и то го предлага за всенародно обсъждане. Проектът е одобрен от народа чрез референдум в който участват 99,70 % от всички гласоподаватели, от които 99,66 % гласуват в негова подкрепа. Тези две особености – приемането на проекта първо от ЦК на БКП и невероятната активност на избирателите и още по-невероятната им подкрепа по време на референдума се обясняват разбира се със специфичната политическа и обществена система в страната по това време. Целият държавен контрол е съсредоточен в ръцете на БКП и ОФ, а избирателната система е напълно опорочена и дефакто гласуването не само не е незадължително, но не е и тайно въпреки, че в самата Конституция в Чл. 6 се посочва, че пpeдcтaвитeлнитe opгaни се избиpaт въз ocнoвa нa вceoбщo, paвнo и пpякo избиpaтeлнo пpaвo c тaйнo глacувaнe. Фактът, че Живковоската Конституция се приема от Народното Събрание, а не от Велико Народно Събрание може да се обясни с това, че предхождащата я Конституция от 1947 г. практически не предвижда такъв орган. От друга страна обсъждането на проектът и самото приемане на Конституцията от 1991 г. става във Велико Народно Събрание съставено чрез проведени избори. Макар при тяхното провеждане да не печели демократичната опозиция и да има сигнали за изборни нарушения президентът Желю Желев ги признава. Провеждането на тези избори и съставянето на Велико Народно Събрание е по-скоро в традициите на Търновската Конституция.
Следващата съществена разлики вече трябва да се търсят в текстът и на двата документа. Те разбира се отново имат своите преди всичко идеологически основи. Те могат да се почувстват още в началото и на двата текста. Конституцията от 1971 г. е първата в историята на България която има Преамбюл. Такъв има и тази от 1991 г. и може би там най-ясно се откроява този идеологически сблъсък. В първият Преамбюл натрапчиво се откроява принципът една партия една държава, като целта на тази социалистическа държава е да спомогне за прерастването на социалистическото общество в комунистическо. Подчертават се разбира се и връзките на Народна Република България със СССР и всички комунистически държави по света, което е напълно в духа на тази идеология и нейната интернационалност. Разбира се не е пропуснат и обществено икономическия строй на страната поставен във Втората глава на документа. Частната собственост, която е основата на капитализма е напълно отречена. На гражданите се дава правото само на т.нар. лична собственост. Към всичко това е добавена доста голяма доза „идеологически свободи”, т.е. определени като свободи на гражданите задължения свързани основно с комунистическата партия, комунистическия морал, комунистическия дух. Всичко извън тези рамки е напълно неприемливо.
От своя страна първото нещо което уточняват създателите на Конституцията от 1991 г. в своя Преамбюл е верността им към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. Те уточняват, че издигат във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност, че желаят да създадат демократична, правова и социална държава. Този Преамбюл не само е по-кратък като текст, но той е лишен и от ненужните и високопарни фрази на първия. Вярно е, че също изразява основите на една идеология – либералната демокрация, но го прави по изключително изчистен начин. Този път правата и свободите обещани на гражданите от създателите на Конституцията се потвърждават още в Чл.1 – България е република с парламентарно управление и цялата държавна власт произтича от народа. Тук властта не принадлежи на никоя партия конкретно, а суверенитетът е само и единствено на народа и той не може да му бъде присвояван. Върховенството е дадено на закона и всички са равни пред него. Това са основите на една съвременна правова и демократична държава, коренно отличаваща се от принципите на тоталитаризма лъхащи в самото начало на Конституцията от 1971 г.
Но най-основното което отличава една тоталитарна форма на управление от демократична е принципът за разделение на властите. Тъкмо тук сравнявайки държавното устройство определено в двете конституции могат да се открият най-съществените разлики помежду им, които както и всички останали до тук отново се дължат най-вече на идеологическите различия.
В Живковската Конституция има една институция, която не съществува в Конституцията от 1991 г. Това е Държавният съвет. Този орган изпълнява много интересни функции в тоталитарната държава. Според Чл. 90 ал.1 той е постоянно действащ висш орган на държавната власт, който съединява вземането на решения с тяхното изпълнение и който осигурява съединяването на законодателната с изпълнителната власт. Това своеобразно сливане на двете власти в един орган, това потъпкване на демократичните начала е посочено най-безцеремонно в прав текст. При опорочената партийна система допускаща само две партийни формирования – ОФ и комунистическата партия е естествено те да имат пълно мнозинство в Народното събрание. То от своя страна избира Държавният съвет и е без съмнение, че той всъщност е орган на комунистическата партия, която чрез него поставя целия държавен апарат под свой контрол. Макар в Чл. 66 да е посочено, че Народното събрание изразява волята на народа и неговия суверенитет, то не само е опорочено още при своето съставяне чрез избирателните практики, но е и лишено и от правото да се свиква по своя инициатива – едно от първите извоювани му права от бащите на съвременния парламентаризъм. Колкото до контрола на Държавния съвет върху формално съществуващата институция на Министерския съвет, то в Чл. 98 функциите на втория са определени като изпълнителни и разпоредителни. Т.е. той превежда в изпълнение решенията на Държавния съвет, т.к. според Чл. 102 Министерският съвет осъществява своята дейност под ръководството и контрола на Народното събрание, но ако то не е в сесия, т.е. не е свикано от Държавния съвет, контролът е со поема тъкмо от него. Така доста елегантно през зависимостта на Народното събрание своята губи и Министерският съвет.
От своя страна създателите на Конституцията от 1991 г. спазват обещанията дадени в Преамбюла. В Чл. 5 те гарантират върховенството на основния закон, като посочват, че другите закони не могат да противоречат на Конституцията. В Чл. 11 се посочва, че политическият живот в страната се основава на принципа на политическия плурализъм. Изключва се възможността някоя партия да бъде обявена за държавна, като така се избягва недемократичността на Живковската Конституция. На гражданите е разрешено да се сдружават свободно, но се прави разлика между тези сдружения и политическите партии и техните функции. Дадена е свобода на вероизповеданията, но религията е отделена напълно от държавата. Но може би най-очевидното изменения и това което оказва най-чувствително въздействие върху живота на хората е, че частната собственост е неприкосновена и се гарантира от закона. Икономиката вече не е планова, а е основана на свободна пазарна инициатива. Осигурени са и свободата на словото, мисълта и съвестта. В Чл. 38 се посочва, че никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си заради своите убеждения, нещо превърнало се в ежедневие за гражданите по време на тоталитарния режим. Всичко това рязко отличава Конституцията от 1991 г. от Живковата. Интересно е да се види как е изпълнен принципът на разделение на властите. То е определено в три различни глави в Конституцията – Народно събрание, Министерски съвет, Съдебна власт. Прави впечатление, че отсъства Държавния съвет, но на негово място се е появила една нова институция – Президентът. Наистина в Живоковата Конституция Държавният съвет изпълнява някои функции присъщи на колективен държавен глава в сферата на отбраната, международните отношения, обнародването на актове и закони в „Държавен Вестник”, но приликите с Президента свършват до тук. Основното им различие е, че в демократичната Конституция от 1991 г. институцията на Държваният глава в никакъв случай не подчинява останалите на себе си. Всъщност се цели трите власти да се контролират взаимно. Президентът има своето вето, макари слабо, над решенията на Народното събрание, то от своя страна има парламентарния контрол и избора на Министерски съвет, задължителните тълкования на законите вече се дават от Конституционния съд, а не от Държавния съвет и прочие. Освен Конституционният съд и Президента се е появила и още една разлика с предишната Конституция, която беше посочена още в началото– Великото народно събрание. На него са предоставени няколко специфични функции като: измененията в Конституцията, промяната на държавните граници и др.
Макар на пръв поглед да е постигната една демократична състема, чието безпрепятствено действие е осигурено, времето разкрива някои несъвършенства на Конституцията от 1991 г. Парламентарният контрол се е показал като недостатъчно ефективен, прекият избор на Държавен глава води до напрежение между институциите, съществува възможност която позволява да се преструктурира парламентарното мнозинство, но може би най-големият дефект, чието въздействие върху обществото се оказа най-пряко остава несъвършенството на съдебната власт. Последната освен съда включва и прокуратурата и следствието.
Може би тук е последната очевидна разлика между двете конституции. Докато Живковската представлява довеждането до край на авторитарното управление, то Конституцията от 1991 г. е по-скоро началото на едно демократично развитие. В този смисъл е съвсем естествено тя да се усъвършенства с времето, за да осигури по-добре демократичните основи на обществото. Изменения очевидно са необходими заради настоящия външнополитически курс на страната, но най-вече за да може да се осигурят основните права и свободи на българските граждани. Ясно е, че за да се извършат тези промени се искат повече усилия, отколкото да смениш Конституцията когато цялата държавна власт е вече практически под твой контрол, както това е станало през 1971 г. Ясно е, че сега е необходим политически консенсус по темата не само на думи, а и на действия, но съвременните строители на парламентарната демокрация би трябвало да се справят, ако вярват в своите демократични политически виждания поне наполовина колкото са вярвали в светлото социалистическо бъдеще строителите на социализма в България.