Режимът на Либералната демокрация

За да разкрием в какво се изразява режимът на либералната демокрация първо трябва да изясним самото понятие либерална демокрация. Очевидно е, че то е сложно понятие и се състои от две прости – либерализъм и демокрация. Двете са поставени в една симбиоза. Възниква въпросът какво по-точно ни дава възможност да обединим двете понятия, как те се съчетават или как идеите стоящи зад тях намират своите допирни точки.

Демокрацията като понятие най-вече засяга формата на управление в държавата. Тя е едина от най-разпространените форми на държавно устройство в нашето съвремие. Най-често се изразява в това, че обикновените граждани могат да участват пряко във вземането на решения. В днешно време „демокрация” често се използва в смисъла на либерална демокрация, но това разбира се не е коректно. Думата „демокрация“ произлиза от древногръцки език: „demos“ означава „хора“, а „kratein“ – „управлявам“. Съответно буквалното значение на днешната дума е „управление на хората“. Фактът, че думата произлиза от древногръцки не означава, че демокрацията която е съществувала в древна Елада е тази която е разпространена и днес. Въпреки това привържениците и сочат нейната многовековна история именно във връзка с гръцкия и произход, макар съвременната демокрация да има доста по-кратка история.

Либерализмът от своя страна е първата голяма политическа идеология. Либералното политическо мислене преминава през различни етапи. Говори се за класически, социален либерализъм, религиозен и други негови форми. Като изразители на либерализма могат да се определят: Джон Лок, Монтескьо, Адам Смит, Дени Дидро, Волетр, Бенджамин Франклин, Джон Стюарт Мил, айзая Бърлин, Карл Попър, Джон Кейнс, Фридрих Фон Хайек и др. Всеки от тези автори развива либерализмът и го насочва по нови пътища, подходящи за дадения исторически период или страна. Тъкмо това прави либерализмът твърде разнообразен. За да разкрием либералната демокрация обаче, е най-добре да се спрем на „класическият либерализъм”. Той може да се класифицира като определени възгледи за живота, които образуват един специфичен морал и водят до определено поведение, включително и политическо. Самият либерализъм като идейно течение се повява много преди да получи това наименование, което всъщност закъснява с около три века. Това определено има специфично въздействие върху съдбата на либерализма. В някои страни хората започват да говорят за „либерализъм”, когато вече са престанали или са преставали да бъдат либерални. В други страни „либерализъм”, както и „либерален” така и не се утвърждава като термин. Такава страна е САЩ където този „либерален” никога не получава историческо съдържание. Либералната партия там няма нищо общо с либералните партии на континента. Всичко това е много странно, т.к. може да се твърди, че в САЩ либерализмът е получил най-голяма реализация и осъществяване. Той е дълбоко вкоренен в американския ред. Самата американска конституция е прототип на либералния конституционализъм в класическия смисъл. Но самите американци използват понятието „либерализъм” главно в партиен смисъл и поради тази причина американската конституция за тях самите не е онова, което биха нарекли либерално.

Но как най-лесно да се обясни либерализмът, а от там и либералната демокрация? Най-често либерализмът се свързва с понятието свобода. Свободата е основна ценност за либералите, свободата като граници в които можеш да действаш невъзпрепятстван от другите. Според Айзая Бърлин това е негативната свобода. Да бъдеш свободен според него не означава просто никой в нищо да не ти пречи. За либералите всички хора са еднакви. Те всички притежават човешки права дадени им от бога. Гарантирането в еднаква степен на естествените човешки права на всеки един индивид изразява равенството на всички индивиди. Равенството според либералите е обвързано със свободата, с нейната негативна форма, такава каквато е за Бърлин. Като цяло либералите разбират равенството като равенство пред закона. Всеки индивид има правото да действа в границите на закона в такава степен в каквато и всички останали, т.е. всеки индивид има правото да упражнява своята свобода до такава степен, че да не пречи на останалите, или правилото прави на другите това, което не искаш да правят на теб, но представено в един по-усъвършенстван вид. От изключителна важност е обаче, до каква степен границите на забраните на закона ще ограничат полето на негативна свобода на индивида. Законите според либералното схващане трябва да са именно забранителни, а не повелителни, т.к. по-този начин оставят по-голямо поле на индивидуалната, негативната свобода.

Както стана видно равенството и свободата в никакъв случай не са взаимно изключващи се. Поради тази причина доколкото либерализъм се свързва най-вече със свободата, а демокрация – най-вече с равенството, в никакъв случай не е случайно, че някъде около 1848 г. двете успяват да обединят сили срещу социализма. Според Токвил равенството, което е в хармония със свободата е присъщо на демокрацията, която приема либерализма. От тази симбиоза днес се стига до там, че често когато се говори за демокрация, всъщност се има предвид по-точно либералната демокрация. Двете понятия са доста неравнопоставени най-вече поради факта, че „либерализъм” като понятие е доста по-непопулярен в момента на сливането и няма историята на понятието „демокрация”. За сметка на това обаче, в идеологическата симбиоза надделява именно либерализмът – демократите приемат, че свободата всъщност е главната цел, а демокрацията е само средство. В това взаимодействие между либералния и демократическият елемент първият се занимава предимно с политическото робство, личната инициатива и формата на държавата, а вторият е особено чувствителен към благоденствието, равенството и социалното сплотяване. В крайна сметка формулата на либералната демокрация може да се изрази като постигане на равенството чрез свободата.

Либерализмът, а от там и либералната демокрация имат своето изражение, не само в идеологическата и политическата, но и в икономическата сфера. Често се прави грешката, че либерализмът намира своето главно изражение тъкмо там, но това не е точно така. Грешка е да се говори единствено за икономически либерализъм, а още по-голяма грешка е да се гледа на него като на нещо негативно.

Едно от основните права на индивида, според либералните разбирания е правото на частна собственост. Според някои либерали то е по-важно дори от правото на свобода, т.к. тя се обезсмисляла без наличието на частна собственост върху която да се упражнява. Правото на честна собственост принадлежи към т.н. от либералите икономическа свобода. Тя, както и политическата са отделни изражения на свободата въобще и това не може да бъде другояче. Въпреки това двете са в изключително силна зависимост една от друга. Както посочва Милтън Фридман – не може да има политическа свобода без икономическа макар, че тя сама по себе си не е достатъчно условие. Двата вида свобода засягат отделни подсистеми от обществената система – политиката и икономиката, и нито един от двата вида свобода не трябва да бъде пренебрегван за сметка на другия. Това би означавало едната от двете подсистеми в обществото да изземе функциите на другата, което е абсолютно нежелателно. Либералите държат и на двата вида свобода и поради тази причина осъждат силно обществата в които държавата ограничава силно икономическите права на индивидите и по този начин ограничава и негативната им свобода.

Може би по-интересно във връзка с икономическите идеи на либералите е тяхното виждане за пазара, ролята на държавата и последиците от различните форми на взаимодействие между тях. Пазарното стопанство като форма на икономически взаимоотношения е от особено значение за идеите на либерализма. Чрез него се постига равенство във възможностите. Поставени в условията на пазара индивидите следва да имат равни шансове. Според Милтън Фридман, там където са се създали свободни пазарни взаимоотношения и съществува равенство във възможностите, там жизненото равнище на обикновените хора достига най-високи степени. От друга страна в общества в които се поставя за цел равенство в крайния резултат, се стига до загуба на личната свобода, т.к. това равенство може да се постигне само чрез употреба на сила. Колкото до държавата, според традиционните либерални виждания, тя следва да играе ролята на нощен пазач, т.е. да се оттегли колкото е възможно повече от личната сфера на индивида, особено в икономически план. Нейна задача обече, е да осигури рамката, правилата в които да функционира пазара. Конкуренцията според либералните разбирания в никакъв случай не може да е негативно явление. Равните шансове, еднаквите правила дадени на участниците на пазара позволяват най-добрите да излязат напред, а това предвижва обществото напред. През последния век в икономическата сфера се появи планирането. То може да се определи като дейност извършвана от държавата с цел предвиждане цялостното развитие на икономиката на дадена страна и насочването и в определена посока. Това разбира се навежда на мисълта за вмешателство от страна на държавата в икономическата сфера, което не е присъщо за класическата либерална мисъл. Въпреки това в сферата на либерализма се допуска един специфичен вид планиране, което може да се характеризира като „ограничено планиране”. Тази форма на планиране, за разлика от „тоталното планиране” присъщо за командните икономики, не изключва съществуването на пазара, а само е негов необходим коректив. Планирането има общо и с демокрацията. Като форма на държавно устройство въпросът при нея е кой ще извършва планирането. Тази задача се пада на правителствата. Те обмислят основните насоки на икономиката, които се одобряват от парламента. Т.е. всичко това е в сферата на политиците, заели постовете си в следствие на всеобщо избирателно право. Както се вижда и в този случай демокрация и либерализъм са в съзвучие и нищо не пречи на либералната демокрация да приеме ограниченото планиране и тя го прави.

Във връзка с решенията взимани от политиците в сферата на демократичното управление възникват въпросите за тяхната власт, некомпетентността на управлението и мястото на експертите в него. Властта е нещо с което трябва да се справи либерализмът, а от там и либералната демокрация. Разделението на властите е основен принцип на либерализма. По тази линия той също успешно се съчетава с демокрацията. След като не може всички хора да участват във властта и се налага избирането на определени личности, на които всъщност се предоставя суверенитета на народа, тогава единственото което остава за тези извън властта е да намерят начини да я ограничават. Тъкмо това се постига чрез разделението на властите. Властта трябва да бъде и деперсонализирана, т.е. да е важна дадената институция, а не човекът който я представлява. Въпреки това хората които биват избирани на даден държавен пост са от голямо значение. Ето тук възниква въпросът за компетентността на индивидите и мястото на експертите в управлението. Сблъсъкът е между управление на некомпетентни, които управляват компетентни и правителства на експерти, които обаче ще бъдат недемократични. Ясно е, че на демокрацията отново е нужен баланс, за да укроти всесилното множество на некомпетентните и да се даде шанс на експертите. Но правителства съставени изцяло от експерти са невъзможни, т.к. това не е начинът по който гласува мнозинството. Поради тази причина е необходима демокрация като форма на управление, но която, без да представлява управление на експерти, да зависи от техните умения. Така равновесието ще бъде постигнато, като ще зависи главно само от това колко власт се дава на експертите, т.е. до каква степен избраните политици работят с тях и какви правомощия им прехвърлят. Тази особеност на съвременната демокрация също не противоречи с либерализма.

Когато се говори за либералната демокрация някои от авторите забравят един основен момент – „гражданското общество”. Това понятие се определя твърде различно от теоретиците на френското, германското и шотландското Просвещение. Най-лесно гражданското общество може да се определи като пространството в което конкретната личност, индивид се стреми да постигне своите цели. Като цяло западната традиция на парламентарната либерална демокрация винаги е акцентирала върху автономността на гражданското общество спрямо държавата. Развитието на идеята за гражданското общество исторически се развива в две по-отчетливи направления – постхегилианска или марксистка традиция и англо-американска, чиито корени са във възгледите на шотландското Просвещение. Второто течение определя по-либералното отношение към природата на обществото, индивида и държавата. Джон Лок определя гражданското общество като място, където „неудобствата” и недостатъците на природното състояние се коригират посредством взаимно договаряне и съгласие. Адам Смит допълва, че взаимозависимостта и взаимното утвърждаване на индивидите става тъкмо чрез пазарните отношения, които обогатяват гражданското общество, превръщат го в сфера където личните интереси и страсти биват не само реализирани, но и конституирани чрез взаимно признаване. Явно според мислителите на шотландското Просвещение гражданското общество означава най-вече една област, където цари солидарност и която се крепи на силата на моралните чувства. Според германската школа и по-точно Маркс, гражданското общество е родило едновременно и изолираният индивид и най-високоразвитите форми на социалните отношения. За него гражданското общество не е определено природно състояние, а е продукт на историческо развитие, което продължава своя ход. В крайна сметка гражданското общество може да се определи като такова, което се състои от свободни индивиди – носители на рационално осъзнат интерес. Този интерес, както и груповият и общественият се регулират изцяло от закона, т.е. на лице е признаването на разнообразни интереси и групи, наличието на плурализъм и толерантност и солидарност между групите. Всичко това се постига благодарение на върховенството на закона, както над гражданите, така и над държавата. Това са преди всичко хоризонтални връзки между хората възникнали и развиващи се на базата на общи интереси и потребности.

И така. В крайна сметка, какво е режима на либералната демокрация? Както се вижда той е една доста сполучлива смесица между либерализмът и демокрацията. Едното е по-скоро идеологическо течение, а второто представлява разбира се форма на държавно управление. Можем да кажем, че либералната демокрация е обединила в себе си най-популярната идеология и най-добрата форма на управление открита до момента или поне най-допадащата на обществото. Какви обаче са характеристиките на режимът на либералната демокрация? Това е такава форма на изграждане и функциониране на обществото, която съчетава либералните ценности и демократичната форма на държавно управление, което съвсем не е невъзможно както се видя по-горе. Основните и характеристики естествено също са смесица от тези на либерализма и демокрацията: свобода на мисълта, свобода на идеите, право на собственост, наличие на пазарна икономика поддържаща частното производство, а в областта на реалното управление – разделение на властите, наличие на правова държава или осигуряването на върховенството на закона, свободни и честни избори, правото да избираш и да бъдеш избиран и др. В последните десетилетия към тези характеристики на либералната демокрация задължително присъства и гражданското общество. В съвременния си вариант то се изразява може би най-вече чрез правото на хората на свободно сдружаване в организации, които са на свободен принцип и в дадения случай не са нито държавни нито организации с търговска цел. Често тези организации могат дори да бъдат неосъзнати, което обаче, съвсем не означава, че не са ефективни. Целта на тези организации е гражданите да могат да защитават своите права и интереси пред институциите, както и да решат някои от своите проблеми без тяхната помощ. Съвкупността от всички тези граждански организации, която ако изобщо може да се улови представлява гражданското общество. Наличието на гражданско общество в съвременните държави е признак за високо гражданско самосъзнание. За съжаление не случайно такова по-скоро липсва или е фиктивно в повечето нови либерални демокрации, вероятно поради факта, че те се изграждат по неправилен начин – създават се първо демократичните структури на управление, а чак тогава в обществото се възпитават либералните ценности, които често се израждат в негативна посока.