Проблеми пред новата младеж. Нова политика за социална интеграция на младежта.

Може би най-основната предпоставка за оцеляване на обществото като организация е възпроизводството на човешкият ресурс, а от там и смяната на самите поколения. Въпреки всички икономически, политически и идеологически премеждия в страната, въпреки реалността на демографският срив, в България вече се заражда нещо, което може да бъде наречено „новата младеж“. Тази генерация живее в нов свят, има ценности, интереси и образци, които коренно се различават от тези на предходните поколения.

Но каква социална група е всъщност младежта. Тя обхваща населението на страната, което е в юнушеската възраст, както и това, което е в тъй наречената от социолозите Ранна зрялост. Юношеството няма точно определена начална възраст. То е период на обусловен биологичен растеж и развитие, на нарастване на индивидуалният опит. Юношеството е и период на неопределеност – човек не е нито дете, нито възрастен. Ранната зрялост от своя страна обхваща периодът от около 17 годишна възраст до около 25-та година. Тя е граница между юношеството и реалната зрялост. През този период младите хора навлизат окончателно в света на възрастните и са принудени да правят своите самостоятелни житейски избори.

Като цяло младежите са социалната група, която буквално представлява близкото бъдеще на обществото и държавата като структура от институции. Тъкмо поради тази причина не е чудно, че именно държавата и в частност провежданата от нея социална политика трябва да играе основна роля в грижата за тази част от обществото. Тази явна необходимост не бива да бъде довеждана до крайности. Може да се каже, че при социализма тогавашната младеж е растяла в твърде затворени условия и при твърде засилена грижа от страна на държавата. Държавата е осигурявала образование, здравеопазване, работа и форми за оползотворяване на свободното време, но и твърде сериозно количество идеологическо възпитание. Днес инициативата за реализация е оставена в по-голяма степен в ръцете на самите младежи, като така те се изправят пред нови проблеми – намиране на работа, едновременно учение и работа, докато в същото време търсят своята идентичност. В допълнение към това прави впечатление, че младежите днес са в по-голяма степен зависими икономически от своите родители, т.к. явно семейството е приело изцяло функциите на държавата в тази област. Поради икономическите условия в които са поставени, младежите все по-трудно успяват да получат качествено образование и съответно навлизат на трудовия пазар необразовани. Една от причините за това е, че самият период на получаване на образование става все по-продължителен, а голяма част от младежите не могат чисто икономически да си позволят да извървят този път до край. Като цяло младите хора все по-късно завършват своето образование, по-късно навлизат на пазара на труда в съответствие със своята квалификация и все по-късно създават семейства. Тоест това са две противоположни крайности – все по-ранно и неквалифицирано навлизане на пазара на труда, поради различни, но главно икономически причини, а в същото време все по-късно навлизане на квалифицираните кадри в икономическият живот на страната. Социологическите проучвания показват, че сред младежите, които в момента получават своето висше образование или скоро са получили такова най-малък е делът на изцяло финансово независимите. Голяма част от студентите са все още изключително зависими от своите семейства, като в същото време рядкост са тези, които в допълнение на това не са и трудово заети. Очевидно е, че всичко това изключително усложнява извършването на този социален преход, който практически представлява младостта. Тези проблеми навеждат на мисълта, че е изключително необходимо провеждането на ясна, всеобхватна и дългосрочна политика за интегрирането на младежта като жизненоважна част от обществото.

Разбира се, както вече беше посочено, всяка прекомерна намеса в тази област може да има по-скоро негативни последствия. Ясно е, че познатият на част от днешният политически елит комунистически модел на държавна политика по отношение на младежта вече е неприложим. Това е така поради факта, че част от завършилите днес висше образование дори нямат спомени от това време, а какво остава за тези, които сега влизат в образователната система и са закърмени със съвсем различна представа за света. Не може да се отрече обаче, че като се изключи прекалено силното участие на идеологията в комунистическият модел, провежданата от тогавашната държава политика относно младежта определено е имала и своите положителни страни. Очевидно, за да се изгради подходящ модел за българската действителност, отговарящ същевременно и на европейските стандарти, ще бъде необходимо да се намери вариант, който да комбинира най-положителните черти от добре познатият на българските политици комунистически модел с тези на провежданите политики в областта на младежката интеграция в останалите европейски страни. В този смисъл голямо предизвикателство пред държавата, особено във връзка с вече осъщественото членство на страната в ЕС, е да очертае ясно принципите, приоритетите, инструментите на една нова по характер младежка политика. В нея властта трябва по-скоро да създава нормативни и финансови ресурси за развитие, и по-изравнени шансове за реализация на младежите, чрез сътрудничество с неправителствените организации и бизнесът. За да се намерят най-подходящите решение преди всичко е необходимо да се знае с какви проблеми и в какви области ще трябва да се сблъска новата младежка политика. Както стана ясно през този период от човешкият живот образованието играе основна роля. Поради тази причина то е и в основата на всяка държавна политика насочена към подобряване на младежката интеграция. Още трябва да се засегнат: младежката безработица, наркоманията, емиграцията, евроскептицизмът, кризата на националната идентичност сред младежите, младежката аполитичност и евроскептицизъм.

Докато в глобален аспект знанието се е превърнало в основен ресурс, в България образователната система се е превърнала във фабрика за некачествени специалисти. Годишно близо 100 000 деца и младежи остават по различни причини вън от училище. Това е един средно голям български град. През учебната 2002/2003 година в училищата са влезли с 11 000 по-малко първокласници от предходната учебна година, близо 3500 учители са били съкратени, а над 1800 класа – закрити. Мрачните прогнози са, че този процент може да достигне до 20% между 2010-2020 година. Модерна педагогика в страната не съществува. Напротив, поради настъпилата либерализация в отношенията учител – ученик се е стигнало до ситуация в която самата образователна институция е загубила своя авторитет. Това се дължи и на факта, че самото училище не предоставя необходимият капацитет знания, от който днешните младежи имат нужда и който те в голяма степен получават от външни източници, като интернет и телевизията. Въпреки това в ерата на информационното общество от общо 3702 училища в страната през 2003 г. в 2107 от тях липсват компютри. Висшето образование не се намира в по-добро състояние. То губи своята морална стойност. Младежите търсят не толкова интересната професия или работа, колкото тази която ще им донесе по-висок материален и социален статус. Оказва се, че вече не е престижно да си специалист. Тази нова реалност въвежда нов модел на поведение, който насочва младежите към улицата и антисоциалните действия, а това води до нарастване на престъпността сред тази възрастова група. Въпреки всички тези видими проблеми, за 10 годишен период (от 1992 до 2002 година), относителният дял на финансовите средства за образованието към брутния вътрешен продукт е намалял двойно (от 6% до около 3% през 2003 г.). Необходимостта от промяна на образователната политика на страната е повече от очевидна.

Проблемите в образователната система през последните години са довели и до проблеми свързани с професионалната реализация на младежта или т.нар. младежка безработица. Нейната структура показва, че най-силно са засегнати младежите със средно образование, без високо равнище на професионална подготовка. Около 80% от всички безработни са с ниска квалификация, а 25% от регистрираните безработни с висше образование са младежи. Следователно, “излишни” се оказват не само нискоквалифицираните, но и млади хора с много висока квалификация. Днес хиляди младежи с висше образование просто не могат да намерят работа. Образованието им не е съобразено с изискванията на пазара. Масово явление е висшисти да работят в магазини и на сергии, момичета с дипломи на икономисти, филолози и педагози, да се трудят като продавачки, санитарки или сервитьорки. Много тревожно е, че дълготрайната безработица все повече се “подмладява” – почти всеки втори от безработните младежи е дългосрочно безработен. Безработните младежи, които са без работа над 1 година са над 46% от общия брой на младежите без работа. Вече всеки четвърти от регистрираните безработни младежи е с престой на пазара на труда над 2 години. Ако се приложи шестмесечен критерий за дългосрочна младежка безработица, какъвто се прилага в Европейския съюз, групата на дългосрочно безработните младежи до 29 год. възраст ще нарасне на 114 хил., а относителният й дял – на 66,8% от общия брой на безработните младежи. В допълнение сегашната осигурителна система предоставя обезщетения за безработица и определя размерът им въз основа на трудовия стаж, какъвто младите хора нямат или имат в ограничен размер. Над 90 % от регистрираните безработни младежи са без право на обезщетение.

Проблемите свързани с образованието и намирането на подходяща или каквато и да е работа всъщност подтикват младежите към антисоциално поведение. Нарастването не младежката престъпност е само една част от проблема. В нея все пак не взима участие толкова голяма част от младежта. Проблемът с наркотиците от друга страна е различен. Според данни на Националния съвет по наркотиците, през 2002 година у нас са регистрирани 220 хиляди наркомани, като реалната цифра е всъщност над 400 хиляда. В същото време с този бизнес се изхранват около 10 хил. души. Все по-голям брой младежи намират спасителния изход в дрогата. Колкото повече младежките проблеми биват изтиквани в периферията на общественото внимание, толкова повече нарастват опитите за търсене на нетрадиционни решение и изход от ситуацията. Това води до увеличаване на броя на зависимите от твърдата дрога, като настоящата ситуация е такава, че всеки четвърти средношколец е опитвал някакво наркотично вещество. Като последица от това расте и броят на смъртните случаи. В допълнение и като друго бягство от реалността и средство да станеш популярен се разглежда консумирането на алкохол. Проблемът тук е още по-сериозен, т.к. вече се е разпространил и сред по-младите възрастови групи. Не са редки и случаите на едновременна употреба и на двата „забранени плода“. Очевидно е, че и в този случай са необходими спешни мерки не само от страна на държавната политика, но и от неправителствените организации и цялото гражданско общество, доколкото такова изобщо съществува в България.

Онази част от младежите, която не е потърсила бягството от трудната действителност в алкохола и наркотиците се ориентира към различно решение, което не обещава по-добра съдба на българската нация – емиграцията. Като цяло мобилността е естествено състоя ние на младостта. В съвременният свят често тя е функция и на икономическата независимост. В момента в страната се наблюдава вътрешна миграция, обусловена от чисто икономически интереси, главно към големите административни центрове където шансът за намиране на работа и по-добро заплащане е по-висок. В същото време се наблюдава и един процес на „закрепостяване“ – след като желаната работа бъде намерена все по-рядко се търсят нови възможности и перспективи. За съжаление икономическият фактор не оказва влияние само върху вътрешната миграция. Над две трети от младите българи до 26 години казват, че биха напуснали България при първа възможност, като едва 7% заявяват, че не биха напуснали страната при никакви обстоятелства. Емиграцията се разглежда от младежите като спасяване от бедността и като възможност за реализация. Над половината от склонните към емиграция млади хора обаче, виждат единствената цел на пребиваването си “там” да спечелят пари и разглеждат себе си като работещи в чужбина само за известен период от време. Със засилването на глобализацията и настоящото членство на България в ЕС е практически невъзможно да се спре това желание за мобилност. Държавната политика в областта на младежта трябва не да се стреми да изкорени тази тенденция, а да я доведе до минимални стойности, като в същото време се опита да спечели максимално от нея. Достатъчно е да се въздейства благоприятно върху образованието и реализацията в страната, за да се появят първите резултати. Разбира се емиграцията никога няма да изчезне, но държавата трябва да се научи и как да се възползва от този процес и да го ограничи, доколкото може в границите на образованието и бизнеса, като усвояването на новите знания и финансови ресурси бъдат насочени обратно към родината.

Между емиграцията и икономическите трудности в страната има и един междинен фактор. Това е кризата на националната идентичност. Периодът на преходът се характеризира с отслабване на родолюбивите нагласи сред младежите. Вече цели поколения са израснали без да бъдат възпитани в подобна ценност. „България“ постепенно се превърна в мръсна дума за тях, като това чувство беше засилвано както от самите български медии, така и от отношението на останалите европейски страни към България като към страна втора категория – част от шенгенския списък, чийто граждани могат да бъдат третирани също като хора втора категория. Макар тези процеси вече да са донякъде приглушени благодарение на членството на България в ЕС, проблемите вътре в страната до голяма степен остават. Усеща се липса на патриотичен дух сред голяма част от младежите, като в същото време у една друга част се забелязва коренно противоположната тенденция на твърде краен патриотизъм или по-скоро национализъм. Тези крайни тенденции са изключително опасни и могат много да навредят на етническият мир в страната, а от там и на международният имидж на България. Новата политика относно младежта трябва да наблегне изключително на този момент, особено в образованието на сега израстващите млади поколения. Не е нормално да се стига до ситуации в които да се обсъжда дали трябва от учебните програми да се изключи Христо Ботев или стихотворението на Вазов „Аз съм българче!“ По-скоро трябва да се помисли по какъв по-съвременен начин да се представи на децата идеята за родолюбието. Не е правилно да се счита, че подобно чувство е излишно в условията на съвременния глобален свят, напротив, то е по-необходимо от всякого, защото в противен случай може да се стигне до изчезване на цели нации. Новите поколения в цяла Европа се възпитават, че преди всичко са германци или французи, а чак тогава европейци. България трябва да се поучи сериозно от опита на своите нови партньорки и в тази област.

В същото време пред държавата се изправя и едно ново предизвикателство, което напоследък обхваща цяла Европа – евроскептицизмът. За разлика от европейският му вариант и нагласите сред по-възрастните поколение в страната, в България сред младежите той е по-скоро хипотетична опасност. В настоящият момент еврочленството на страната сред младите има в по-голяма степен оптимистична окраска. Опасността идва от прекалено завишените първоначални нагласи, ако те не бъдат изпълнени според очакванията, може да се стигне до форма на евроскептицизъм. Поради тази причина е необходимо новата политика по отношение на младежта да включва и една добра схема за запознаване на младите хора с новите реалности произтичащи от членстовото на Бълагрия в ЕС.

Този процес трябва да бъде пряко обвързан и с един друг проблем – аполитичноста сред младите поколения. За да бъде отстранен този проблем преди всичко трябва да се изясни в какво точно се изразява тази аполитичност. Българските младежи съвсем не са слепи или незаинтересовани. В много случаи те са дори по-будни и от своите европейски връстници. Българската младеж забелязва промените в света около себе си и има своето отношение към тези промени, в този смисъл тя съвсем не е аполитична. Апатията на младежите е насочена по-скоро към самите държавни и образователни институции, към партиите, към профсъюзите и въобще всички подобни структури. Тази апатия е предизвикана най-вече от погрешното отношение на тези институции към младежите през последните седемнадесет години. Днешната младеж има нужда от нови форми на участие, нови форми на комуникации със структурите на държавата, които да не са прекалено ангажиращи, които да се осъществяват само в даден момент – при нужда, но да бъдат достатъчно сигурни. Новата младежка политика трябва да вземе тези факти предвид, т.к. в противен случай отрицателните настроения сред младежите могат да вземат неочаквана антисоциална насока. Младежта е носител на изключителен енергиен заряд, който трябва да бъде насочван по подходящ начин от управляващите, ако те не съумяват да го сторят историята е показала, че младежта насочва своята енергия тъкмо срещу тях.

Всички изброени проблеми доказват само, че по време на прехода държавата е забравила своите най-млади поколения и негативните резултати вече са налице. Това прави нуждата от една съвременна политика насочена към новата младеж изключително належаща. Тази съвременна политика за интеграция на младежта трябва да е изключително гъвкава, т.к. е необходимо да отговаря на условията в един глобален и постоянно изменящ се свят. Своевременното и въвеждане не засяга просто младежите. Българските държавници трябва да разберат, че тя е жизненонеобходима, а не просто нещо с което може да се играе по време на избори, т.к. от политиката за интеграция на младежта зависи стабилността на цялото общество.