Видове участие и начини на взаимодействие на институциите предвиждани от парламентарното управление в България според Конституцията

Според Чл.1 от Конституцията България е република с парламентарно управление. Поради тази причина суверенитетът принадлежи на народа, но се изразява чрез народните представители в парламента, т.е. Народното Събрание. Това е една от основните причини да се счита, че страната е с демократично устройство. Друга такава е предвиденото в конституцията разделение на властите на Законодателна, Изпълнителна и Съдебна. В България Законодателната власт е върховната власт. Тя се представлява като институция от Народното Събрание. Традиция в българските конституции е то да е еднокамерно, т.е. да има неделимост на народния суверенитет. Това е така, защото основания за втора или горна камера реално отсъстват, в България няма нито федерално устройство, нито наследствена аристокрация. Върховенството на българския парламент пред останалите институции се засилва и от това, че той постоянно действащ независим орган. Народното Събрание се свиква и се разпуска само, като само определя и времето през което няма да заседава. В този смисъл работата на различните институции и тяхното взаимодействие трябва да се разглеждат спрямо Народното Събрание, като най-висша държавна институция и израз на народния суверенитет. Трябва да се разгледат по-подробно неговите взаимодействия главно с президентската институция и Министерският Съвет.

Специалното положение на парламента като институция прави ограничаването на неговата работа изключително трудно. Конституцията обаче, за да запази принципа за разделение на властите, чиято основна цел е те да се контролират взаимно, за да не може нито една да се слее изцяло с държавата, предвижда различни, макар и слаби ограничения към дейността на парламента. Основната задача на Народното Събрание като институция е законодателството. В тази си дейност то се контролира в известна степен от президентската институция чрез формата на президентското вето. Президентът има правото да върне даден закон за преразглеждане според Чл. 101. Това негово право не може да му бъде отказано. Конституцията обаче, е предвидила твърде лесен начин за преодоляване на президентското вето, а именно с мнозинство повече от половината от всички народни представители. Това отново подчертава факта, че в българското институционално устройство на държавния апарат Законодателната власт има приемущество, т.е., че страната ни е ясно изразена парламентарна демокрация. Отношенията Парламент – Президент не се изчерпват само с президентското вето. В много области от държавното управление е постигнат баланс. Според Чл. 98 от Конституцията Президентът насрочва изборите за Народно Събрание. От своя страна Народното Събрание, според Чл. 62 т. 4, насрочва изборите за президентската институция. В областта на отбраната парламентът решава въпросите за обявяване на война и за сключване на мир, разрешава изпращането и използуването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея, обявява военно или друго извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея, като това става по предложение на президента. В същото време, пак за да се запази балансът и в сферата на отбраната, според конституцията президентът е върховен главнокомандващ на българската армия. Постигнат е баланс дори в сферата на националните символи като ордените и медалите – Народното Събрание ги учредява, Президентът награждава с тях.
Отношенията между Парламента и Министерския Съвет са много по-наситени и обвързващи. Именно в тях се крие формата чрез която народния суверенитет се слива с държавата и реално се упражнява власт. Това е така, защото Министерският Съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната съгласно конституцията и законите. Той осъществява общото ръководство на държавната администрация, както и на въоръжените сили. В този смисъл естествено, Министерският Съвет влиза във взаимоотношения както с Народното Събрание, така и с президентската институция. Връзките му с парламента обаче, са значително по-интересни. Може да се каже, че Министерският Съвет като институция е пряко отговорен пред Народното Събрание. Като носител на народния суверенитет то осъществява парламентарен контрол, чрез който контролира дейността на Министерския Съвет. В правомощията на Народното Събрание влизат още избирането и освобождаването на министър-председателят, както и на целия Министерски съвет по негово предложение. Това най-силно доказва зависимото положение на Министерския съвет като институция. Народното Събрание още може да извършва промени в правителството, както и да създава, преобразува и закрива министерства, но отново, за да се запази баланса, този път между изпълнителна и законодателна власт, това става само по предложение на Министър Председателя.
Съдебната власт е поставена в по-благоприятно положение спрямо парламента. Самата конституция я определя като независима власт и посочва, че съдии, прокурори, следователи и съдебни заседатели се подчиняват само на закона. От друга страна обаче, законите се създават от законодателната власт, т.е. от Народното Събрание. Приемуществото се състои в това, че парламентът не може да контролира работата на съдебната власт в такава степен, в каквато контролира работата на Министерския Съвет. Единственото което може да направи е да даде законите с които съдебната власт да борави. Учредителите на конституцията обаче, и тук са се погрижили да осигурят на законодателната власт нейното привилегировано отношение, като са дали на всеки народен представител имунитет, който да го пази от съдебно преследва във връзка с работата му като такъв.
Като цяло, институционално държавният апарат е формиран добре. Взаимодействията между институциите са предвидени така, че той да функционира правилно, без да има опасност от институционални сблъсъци в отделни сфери на държавното управление. За изминалите години от 1991 г. , т.е. от създаването на първата демократична конституция след 1944 г. стана ясно обаче, че институциите не работят толкова добре колкото се е предполагало. Възниква въпросът на какво се дължи това. Причината може да се крие донякъде във факта, че при създаването на новата конституция през 1991 г. не са се отразявали реални процеси и нагласи в обществото. По-скоро преустройството, демократизирането на режима се е наложило от горе, т.е. развило се е като един изкуствен процес. Проблемите могат да се обяснят с факта, че духовното и идейно развитие на българина не е било достигнало равнището на което да се справи с тези институции. Поради тяхната по-скоро неефективна работа може да се счита, че то не е достигнало това равнище и днес. Смисълът се крие в това, че институциите се изграждат от хора, т.е. същността на всяка институция са хората от които тя е изградена. Ако самите хора не са достигнали необходимото ниво на разбиране за смисъла на съществуване на този род демократични институции, то функционирането на тези институции е по-скоро изкуствено и до голяма степен неефективно. Това води до загуба на доверието в тях на обикновените граждани и възникване на проблеми като липсата на парламентарно представителство на големи групи от населението, които в крайна сметка го намират във формации от националистически тип.
В заключение може да се посочи, че конституцията и добре изграденият модел на институционални взаимоотношения не са достатъчни, за ефективно държавно управление. Необходимо е и съответното ниво на ерудиция и национална отговорност у държавните мъже, които би следвало да поставят националният интереси над своите лични.