Протести, искания и реалните проблеми

14 дни след протестите срещу високите сметки за ток, монополите и т.н, българските граждани се обявиха п/в политическата система. Последва оставката на Симеон Дянков /министър на финасите/, а след сблъсък между полицията и гражданите, правителството подаде оставка, която НС прие. Протестиращите излязоха с единни искания, като едно от тях е смяна на избирателната система – преминаване към мажоритарна. Познаваме класическите ИС – пропорционални, мажоритарни и смесени най – общо казано. Един от недостатъци на тази система е – вземайки предвид българската ситуация – че тя е насочена или по – скоро подходяща за страни с двуполюсен политически модел и е подходяща повече за страни като САЩ и Великобритания. Но те не винаги предполагат диспропорция, възможно е да се стигне до пропорционално разделение на гласовете, но това по – скоро е изключение, отколкото правило. По тази причина и не е подходящо да се копират модели от други страни, защото ефектите могат да бъдат негативни, ако не се вземе предвид условията при които действа тази система. Мажоритарна система на относително мнозинство води до редуциране броя на партиите и в крайна сметка до произвеждане на двупартиен модел. МС на абсолютно мнозинство довежда до многопартийна система, в която партиите се ориентират полюсно и формират две противостоящи си коалиции.

Плюсове: прости правила, разбираеми за избиратели и кандидати; създава стабилно парламентарно мнозинство, което пък гарантира стабилна изпълнителна власт и дава възможност за търсене на политическа отговорност; води до сближаване на политическите програми; стимулира избирателната активност и т.н.

Недостатъци: не дават възможност за изява на малцинствата; подтиска процеса на възникването на нови партии; може да доведе до „парадокс на гласуването” – една голяма политическа партия може да получи повече гласове от друга и по – малко мандати в зависимост от разпределението на подкрепата в избирателните райони; пропорционалността между броя на гласовете и броя на мандатите е по – скоро случайност, отколкото закономерност, заради голямата загуба на гласове / нарушаване принципа на равното избирателно право, т,е. – гласовете подадени за кандити, които не печелят, те пропадат/.

Преминаването от една ИС към друга обаче не гарантира успех и трябва да се подходи много внимателно. Ние може да черпим опит от другите страни, но трява да знаем, че тук са важни техните специфичните особености, тъй като всяка ИС трява да съответства в най – голяма степен на нивото на развитие на демокрацията. Пример – Япония: ярък пример за целенасочено постигне на поставените политическите цели. Водещите партии са ЛДП и Демократичната. Интересното обаче е, че няма същинско противопоставяне между двете партии / те имат общи политически цели/. Успешното провеждане на реформи води нейното бързо сближаване със страните от Запада, благодарение на съществуващите предпоставки – икономически и политически. Такива не съществуват в България. Страната ни по – скоро се доближава до положението на Италия – корупция, която води до разруха. Провеждането на операция „Чисти ръце” закрепи само временно имиджа на Италия /след скандала, Италия преминава към МИС/. Същото важи и тук – безкрайни опити за борба с корупцията и никакъв положителен ефект, без присъди. Сякаш законите отслабват, съдебната системата е парализирана. Корупцията обхваща всяка сфера, което пък отблъсква чуждестранните инвеститори. Това води до израждане на институциите и цялото общество. Защо споменявам всичко това? Защото проблемите, които се опитваме да разрешим днес са много по – сериозни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Смяната на една система няма да гарантира премахване на корупцията по висшите етажи на властта, нито пък ще разреши икономическите и социални проблеми. Също така, ние трява да знаем, че новата ИС може да започне да работи ефективно едва след провеждането няколко избори /2, 3/. И не на последно място – важна е избирателната активност. В България има ниска избирателна активност, а МИС работи успешно при висока.

Да се върнем отново към протестите и кои са истинските причини за тях: високите сметки и ниските доходи. Средната работна заплата е най – ниската от всички държави в ЕС.

Основните проблеми и най – важни:
◾ниски доходи;
◾растяща безработица особено сред младежите /32%/;
◾закриване на работни места;
◾липса на инвестиции и т.н.

Индексът на тържищните цени се покачва, а доходите са „замразени”. Бизнесът одобрява замразените заплати, тъй като това няма да доведе до съкращения. В същото време 363 хил.работни места са закрити, а реалната безработица е достигнала 18,8% в края на 2012г. /Божидар Данев, изпълнителен председател на Българската стопанска камара/. Българската икономика е в стагнация. Погледнете следващите статии:

Б. Данев: Какъв ръст на БВП без инвестиции и с 400 хил. загубени работни места?

И все пак, социалната несправедливост изкара хората на улицата и страната ни днес прилича на Гърция, Испания и дори може да бъде сравнена с Арабската пролет. Тази социална несправедливост води до поява на антиутопия. Социалната несправедливост може да прерасне в гражданска война. В протестите се наблюдават елементи на крайни идеи – смяна на цялата политическа система, промяна на Конституцията, забрана на партиите; сваляне на имунитет и т.н. Всичко това е против демократичните принципи. Проблемът е в изгубеното доверие на политиците и инстуциите. Проблемът се състои в това, че над 22% от българите живеят под прага на бедността. 80% от българите живеят в лишения. Проблемът е, че България е на първо място по бедност в ЕС. И не на последно място – разочарованието от Евросъюза, тъй като българите се надяваха, че техният жизнен стандарт ще се подобри, но България остава най – бедната в ЕС. Това са реалните проблеми, които не търпят отлагане.

Що се отнася до изборната система – да, може бъде променена, но са нужни и гаранции, че изборите ще бъдат честни. Заспалата съдебната система трява да докаже, че е в състояние да осигури справедливост и равно правосъдие. Нужни са промени и във фискалната политика. Проблемите са във всички сфери и е нужна политическа воля и отговорност за тяхното разрешаване.

Как си представям успешната Църква? – Янко Илиев

Въпреки тези тъмни исторически аспекти, църквата не трябва да бъде заклеймявана или пренебрегвана. Нейното място е там, в обществото, в помощ на народа. Модерната църква, разбира се, не би била коренно различна от това, което е била, например, през XIX век. Структурата и йерархията ѝ обаче биха могли да претърпят минимални промени, с оглед на съответните изменения в обществото ни. По конкретно, главният религиозен орган – Светият синод би следвало да води по-строгаполитика по отношение на подвластните му митрополии. Това би централизирало църковния институт и би подобрил неговата обществена дейност. По този начин, еднасилна и единна власт на висшия клир вероятно би била по-успешна в опитите си да прекъсва в зародиш дори и наченките на злоупотреби и нерационално използване на църковната собственост.

Проблемът с неспособните и корумпирани свещенослужители винаги е бил актуален.Народното творчество ясно говори за това. Справянето с проблема е практически невъзможно или по-скоро малко вероятно, а единственото решение е полагане на съответните усилия, така че тези несъвършенства да се доведат до минимум.

Важен аспект е и статутът на манастирите. Те представляват една друга форма на религиозна практика, която би следвало да бъде самостоятелна, тоест независима от централната религиозна власт. Независимост обаче не би трябвало да значи изолация. Напротив – един манастир, който е самодостатъчен би бил по-предпочитаният вариат пред масовизираното и ирационално централно управление на манастирите от страна на Синода. Именно чрез автономността би се запазила самобитността и спецификата на манастирската мрежа и вероятно би се увеличил броят на монасите в нея. Освен това, като място за покой и уединение, манастирът може да бъде и добро място за набиращия популярност у нас религиозен туризъм.

В този ред на мисли, изниква и въпросът за статута на църквата и по точно за балансирането на нейното финансово състояние. Принципно, с това би следвало да се занимават частни финансови консултанти, които биха спомогнали за капиталовата стабилност и рационалното разходване на паричните и капиталови средства на църквата. Едновременно с това, като редови финансови фирми, те биха били под постоянен одит от страна на държавните иституции, без обаче самата централна власт да има влияние или пряк достъп до тези капитали. А относно самото назначаване на консултантски фирми, то би следвало това да се осъществява чрез публичен търг, за да не се допускат злоупотреби и конфликт на интереси.

Въпреки чисто материалните аспекти на гореспоменатите възгледи, Православната църква е преди всичко божий посредник. С други думи, чисто финансовото обезпечаване на Православната църква и клира са нужната основа, благодарение на която те биха продължили своето свято дело, а именно да опазят, облагородят и дори увеличат християнските ценности в модерното българско общество.

Често в медийното пространство се спекулира с това, че Православната църква у нас е прекалено консервативна и затова не толкова тачена. Тук общественото мнение е силно повлияно от политическата неориентираност на ранния преход. Църквата, освен консервативна институция, не може да бъде друга, тъй като Християнството е религия. Религиозните възгледи не са просто някакви нравоучения и митове.Те са огледален образ на морално-етичните стожери на едно общество, пречупени през призмата на собственото му историческо развитие. Ето затова, ако едно общество не е доволно от своя религиозен посредник, то би следвало да си зададем реторичния контравъпрос:„А дали това общество е заслужило по-добър посредник?”

Библиография:

– И.Колев, Философия, София, 2007 Приложение

– Светата Библия, София, 1940 Новий Заветъ

– http://www.oup.com/oald-bin/web_getald7index1a.pl# – Oxford Advanced Learner’s Dictionary (виртуален вариант)

Социологическият детерминизъм, материалистическото разбиране на историята в „метода на Маркс” и техн – Виктор Янков

Така Карл Попър започва критиката си върху марксовите идеи, като определя теоретика за един от „враговете на отвореното общество”, чрез последователно изложените си аргументи Попър подлага на съмнение принципите и догматично- пророческите възгледи на Маркс. Продиктувани от изцяло хуманното недоволство за несправедливост и неравенство идеите на марксизма завиват в грешна посока като се опитват да „узаконят” човешката същност, ценностите, историята, настоящето и по този начин да предрекат бъдещето. Маркс изцяло отрича човека като уникалност и индивидът се превръща в част от групата- в неин продукт, по този начин първоначалната хуманност се превръща в догматизъм, а историческият резултат- диктатура, но не на пролетариата, а на избрани.
Създавайки точни, „неумолими закони” за обществените взаимоотношения и представяйки ги като надстройка на материалната база, Маркс прави заключението, че науката може да предвижда бъдещето. Той достига до „пророчество” като развива теорията за материалистическото разбиране на историята, както казва в началото на „Капиталът”: „Крайната цел на този труд е да разкрие…закона на движението на съвременното общество.”. Така Маркс стига до пълно пълно обезценяване на личността и погубване на свободата.
Марксовата идея, че човешката, психика, потребности, надежди, страхове, очаквания, мотивите и стремежите на индивидите са по- скоро продукт на живота в обществото, а не негови създатели, превръща хората в пластелин в ръцете на времето в което живеят. Това води до заключението, че структурата на нашия социален живот не е наш продукт. Следователно институциите, технологичния напредък не са резултат от човешките стремежи и потребности. Което може би е най- голямото противоречие в материализма на Маркс, защото според него всички тези човешки ценности са надстройка, продукт на базата. След като е отрекъл индивидуалната уникалност на човешката психика, Маркс прилага материализма и в отношението между хората. Икономическото гледище за историята е най- очакваното, логично решение на проблема, който той поставя като главен – класовото неравенство. От самото начало Маркс търси икономическо обяснение на недоволството си от разделението богат- беден. Като разделя хората на „кастов” принцип той загърбва фактори като ценност, религия и морал за сметка на фактора собственост. Преодоляването на буржоазната икономическа експлоатация може да стане само по радикален път, цялостна промяна на света- революция. За да се постигне революцията тя трябва да се предрече, за да повярват хората трябва да се обясни цялата история на света- „ Историята на класовата борба е история на света”. За разлика от повечето пророци Маркс не търси решението в религията, а в точните аксиоми на миналото, в законите на историята се крие бъдещето. На материалистическия проблем Маркс дава материалистическо решение – класовата експлоатация ще се премахне по радикален път, революция, която е „законово” предречена.
Това е следващата грешна посока, по която тръгва теоретикът, според Едуард Бернщайн, защото не радикалната промяна ще освободи пролетариите от „техните окови”, а политическата им интеграция. Класово сътрудничество, а не класова борба. Тази престава на Маркс отново се опира на крайния му историцизъм, но теорията за класите „трябва да се смята за опасно голямо опростяване”, защото това може да доведе до заблуждение, че всички политически недоразумения произтичат от взаимоотношенията експлоататор- експлоатиран. Един от примерите за борба дори в самата управляваща класа е сблъсъкът между императорите и папите в средновековието. Дори да признаем разделението на класи като значим проблем то пътят за негото решение трябва да бъде не революционния, а реформаторския, за да бъдат избегнати всички форми на ексцесий и насилие в едно общество.
Закономерностите в обществото, социалният детерминизъм, водят до загуба на свободата, когато науката е средство за решаване на политически или етически проблеми, човешките решения са безсмислени, защото те вече са определени от историята. Човешката свобода е равенството пред закона, а не липсата на собственост. марксизмът е метод- трябва да с е критикува като такъв и да се прецени чрез методологически критерий, тоест трябва да се разбере дали рационалният подход на Маркс е довел до практическа реализация. Това може би първи и най- бързо разбира Ленин: „Не познавам социалист, който да се е занимавал с тези проблеми…По тези въпроси не е писано нито в болшевишките, нито в меншевишките учебници.” След няколко години Ленин извършва икономически реформи за временно връщане към частната инициатива, така наречената НЕП(нова икономическа инициатива) и както сам казва: „ в творбите на Маркс едва ли може да се намери и дума за икономиката на социализма – от всеки според възможностите на всеки според потребностите”
Марксизмът е изцяло подвластен на изключително непрактичните и утопични „закони на историята”, той се опитва да промени обществото, чрез научни методи, което е невъзможно. Човекът и групите от хора са изцяло подвижна и непредсказуема материя, техните желания, предразсъдъци, мотиви са постоянно лавиращи. Нито историята, нито „гадателите” могат да кажат техните бъдещи решения.
„Вместо да заставаме в позата на пророци, трябва да станем творци на собствената си съдба. Трябва да се научим да вършим всичко толкова добре, колкото можем, и да търсим грешките си. И когато изоставим идеята, че историята на политическата власт ще е наш съдник, когато престанем да с е тревожим дали историята ще ни оправдае, тогава един ден може би ще успеем да поставим властта под контрол. По такъв начин на свой ред можем дори да оправдаем историята. Тя твърде много се нуждае от това”

Използвана литература: Карл Попър „Отвореното общество и неговите врагове” том 2

Идеалната политическа личност в капитализма.

Свободният пазар е езикът, на който разговарят способните и свободни хора. Най-кратката дефиниция за дясното като философия и политика е – капитализъм. Свободният пазар е икономическата система на капитализма. Ключовата дума обаче не е пазар, а свобода. А свободата се осигурява и защитава с политически средства. Всяко ограничаване на доброволната размяна между хората е насилие и проява на тоталитарност. Капитализмът не ограничава свободата на индивидуалността да се развива, дава й самочувствие, осигурява простор за нейния творчески, духовен и предприемачески капитал. В капитализма няма популизъм, но има уважение към човека, живота, и стремежите му, към миналото, настоящето и бъдещето му. В него хората живеят собствения си живот, а не животът, който някой друг им е определил.

Адам Смит е описал много добре какъв трябва да бъде капиталистът в „Богатството на народите”, където критикува недостатъците на феодалната данъчна система и показва принципите, върху които да се изгражда капиталистическата данъчна система; ако на хората се даде икономическа свобода на действие, те заедно с преследването на своите интереси ще умножат както индивидуалното, така и общественото богатство.

Достатъчно е дълъг е списъкът на автори, занимаващи се със защитата на капитализма. Идеалният политически тип трябва да е достатъчно креативен, не деспотичен, имащ нужното образование, за да разбира механизмите на пазара, да умее да се спрява с новите предизвикателства, пред които се сблъсква света (глобалният капитализъм), да притежава морал, тъй като често капитализма се бърка с егоизъм, жажда за богатство, без да се оценява, че чрез преследването на личния интерес, несъзнателно допринасяш и за общественото богатство, да разбираш условията на търсенето и предлагането. Мисля, че моралът и необходимото знание и далновидност да видиш рискa и да го предовратиш от негативните ефекти на свиващият се и разширяващ пазар, да имаш предприемачески дух, рационално да използваш оскъдните ресурси, играят ключова роля при изграждането на образа за идеалната политическа личност в капитализма.

Това есе е авторско и никой няма право да използва и цитира част от текста, без съгласието на автора ©

За и против мажоритарният избор на българският президент.

Президентската институция в България е сравнително нова, т.к. възниква след отхвърлянето на тоталитарното управление на българската комунистическа партия с настъпването на деветдесетте години на ХХ век. Създателите на новата демократична конституция залагат в своя проект страната да бъде управлявана като парламентарна република, в която върховната власт предадена от суверенът – народът, се притежава от Парламента, т.е. Народното събрание. Въпреки това, вероятно поради демократичния порив, основният държавен документ определя също така изборът на президент да се осъществява на мажоритарен принцип, т.е. президентът да бъде избиран от всички граждани на страната, които имат това право. В този смисъл се оказва, че и Президентът и Народното Събрание, като държавни институции са еднакво овластени от народът и следователно би трябвало да имат еднакви права. Такова сериозно дублиране на институционалните функции разбира се е немислимо и не е заложено в Конституцията, но противоречието е на лице, т.к. дори в съзнанието на средностатистическият избирател възниква въпросът, защо след като Президентът се избира мажоритарно България не е президентска, а е парламентарна република. Макар вариантът на Конституцията от 1991 г. да не се е считал за окончателен и да се е предвиждало да бъдат направени изменения в тригодишен срок, днес – близо седемнадесет години по-късно и след множество поправки, това явно недоглеждане в българското държавно устройство все още не е отстранено.

Формата на избор на дадена държавна институция или длъжност преди всичко трябва да се определя от вида на нейните правомощия. Колкото са по-големи дадените и правомощия, толкова по-ясно трябва да се изразява делегирането на власт. В съвременното демократично общество за притежател на върховната власт се счита народа, който чрез провеждането на избори делегира тази власт. В този смисъл, за да се изразят по-големите правомощия, за да се делегира властта по-ясно, се осъществяват преки избори. В противен случай – когато правомощията на дадена институция не са толкова големи тя може да бъде избрана по косвен път, т.е. не пряко от самия народ, а от негови представители, на които вече е предоставена достатъчно власт чрез пряк избор, за да взимат подобни решения, включително и чрез провеждане на избор. В съвременните парламентарнодемократични републики чрез пряк избор се избират парламентите, т.к. те са носители на върховната власт и творят законите на страната, а в така наречените президентски републики пряко се избира и президентът, като неговите правомощия съответстват и на прекият му избор.

Според настоящата Конституция на Република България, Глава Четвърта – Президентът е държавният глава, който олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. Сред най-основните му правомощия са: насрочването на избори за Народно събрание и органите на местното самоуправление, определя датата за произвеждане на национален референдум, когато за това има решение на Народното събрание, обнародва законите приети от същото, назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на страната при международни организации по предложение на Министерския съвет, възлага съставянето на правителства и назначава служебни, когато има нужда от такива, той е върховен главнокомандващ на въоръжените сили и като такъв назначава и освобождава висшия команден състав, но по предложение на Министерския съвет. За едно от най-важните му правомощия се счита налагането на тъй нареченото президентско вето – правото на президента да върне закон за обсъждане в Народното събрание, което се отхвърля, т.е. законът се приема повторно, с мнозинство повече от половината от всички народни представители.

Както се вижда макар българският президент да е избиран в момента на мажоритарен принцип неговите правомощия не отговарят на пряко делегираната му власт от страна на избирателите. Наистина президентът дава мандатът за съставяне на правителство, но случаите в които той може да постигне реални резултати, които да му помогнат да изпълнява функциите си по-добре, чрез това свое правомощие са редки. Напротив, в настоящата ситуация в страната се доказа, че именно чрез тази своя функция президентът може да действа за постигането на целите на определена политическа формация, когато в Народното събрание никоя партия няма постигнато мнозинство. В същото време въпреки, че е избиран мажоритарно президентът, бидейки държавен глава и олицетворявайки нацията е лишен от правото да назначава провеждането на референдуми дори по въпроси с явен общонационален характер, като в настоящата ситуация дори даден референдум да бъде проведен – с решение на Народното събрание, резултатът от него не става задължително политическа реалност, а първо се обсъжда от Народното събрание, което отново взема решение дали това което е решил народът да се изпълни. Наистина въпросът за референдумите е особен, тъй като тяхното провеждане може да се счита ненужно, след като народът така или иначе е делегирал своята власт на Народното събрание, което би трябвало да вземе съответното решение, но все пак референдумите са включени като форма в Конституцията. Това е друго недоглеждане на нейните създатели, което сякаш остава незабелязано и до днес. Но дори да приемем, че този въпрос е особен, президентът е явно ограничен и в една друга сфера – на него по конституция не му е предоставена законодателна инициатива. Това е обяснимо от гледна точка на дублирането на правомощията, което както беше отбелязано ще се получи в случай, че на него му бъде предоставена такава. Ролята която настоящата Конституция му отрежда е оказването на контрол върху законодателството, като така се спазва и принципът за разделението на властите, които взаимно се ограничават, за да не надвишат своите права и, за да се избегнат злоупотреби. Както стана ясно обаче, и в тази ситуация правомощията на президентът са ограничени – неговото вето е изключително слабо и даден закон не само лесно бива повторно приет, но и не може да бъде върнат отново от държавния глава, който е длъжен да го обнародва в седемдневен срок и всичко това на фона на настоящият мажоритарен избор. Що се отнася до назначаването на дипломатическите представителства – то отново не е изцяло по инициатива на президента, а по предложение на Министерският съвет, като министрите и Министър-председателят преподписват и всички укази на президента, с изключение на тези, които имат отношение към съставянето на правителство, насрочването на референдуми, обнародването на закони и организирането и назначаването на персонала на службите към Президентството. Дори като върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Република България президентът е ограничаван, като той не може нито да назначава и освобождава висшия команден състав без предложение на Министерския съвет, нито да обяви положение на война при въоръжено нападение срещу страната, без решение на Народното събрание. Ограничението на президентската институция в тази сфера личи и от съвременната българска действителност, и по-точно от състоянието на българската армия, която по настоящем е в пъти по-малка от полицията. Дори по този по-особен измерител, да го наречем човешки ресурси или силов апарат за налагане на държавната власт, Министерският съвет а далеч пред президентската институция.

Както ставя ясно, докато тя успява да окаже твърде слаб контрол върху дейността на Народното събрание и Министерският съвет, те от своя страна не и оставят почти никаква свобода на действие. Стига се до ситуацията, че въпреки мажоритарният избор, Президентът се е превърнал по-скоро във фигура, която има главно представителни функции, която когато се стигне до основните държавни въпроси може единствено да прави скромни предложения и обръщения към народа, като последното право се упражнява главно за празнични церемонии и в Новогодишните обръщения, като дори и там се избягват значимите за нацията теми. Очевидно е, че бидейки мажоритарно избиран и във същото време лишен от реална възможност за оказване на съществено въздействие върху протичащите политически процеси, българският президент се превръща в една по-скоро паразитна институция, за чието избиране освен всичко друго веднъж на пет години се харчат пари от държавния бюджет. Останалите неограничавани от никого правомощия на президента като: насрочването на избори за Народно Събрание, обнародването на законите, сключването на международните договори, награждаването с ордени и медали, предоставянето на убежище, правото на помилване, опрощаване на несъбираеми държавни вземания и др., могат да преминат към функциите на председателя на народното събрание, който е избран от него, т.е. по-косвен път от избирателите и предоставените му правомощия ще отговарят напълно на делегираната му по този начин власт. Останалите функции, които в момента така или иначе зависят от Народното събрание и Министерският съвет могат да преминат към тях. По този начин ще бъде ликвидирана една излишна институция, ще се избегнат противоречията и безсмислените разходи. Възможно е, разбира се президентската институция да се запази в сегашният и вид, но да се избира от Народното събрание, като дали ограничените и в момента функции ще преминат към него и Министерският съвет няма такова практическо значение, а по-скоро естетическо, за да се изчисти напълно образът на държавният глава. Тази два доста сходни варианта за промени запазват в голяма степен настоящата ситуация, но премахват изцяло мажоритарният избор, който както стана вече ясно, при наличните условия е по-скоро неподходящо решение. Третият вариант за промяна следва да предвижда запазването на мажоритарният избор, но за да се постигне предишното изчистване на образът на институцията и, за да се избегне ситуацията мажоритарен избор – слаби президентски правомощия, трябва тези правомощия да бъдат значително по-големи от настоящите. Това разбира се е мечтата на всички привърженици на президентските републики. В този случай президентът ще сформира кабинет, който ще изпълнява функциите на настоящото правителство. Тази президентска администрация ще има разбира се законодателна инициатива, ще може да насрочва и референдуми. Изобщо, чрез тази промяна целият модел на държавно управление ще бъде променен и ще придобие много от характерните черти на американският модел.

Ясно е едно, промяната е необходима, без значение, кой вариант от трите ще бъде избран. Въпреки това първите два варианта притежават няколко основни предимства. Преди всичко тяхното прилагане няма до доведе до твърде големи изменения в настоящият модел на държавно устройство. В допълнение на това трябва да се има предвид, че макар често да се чуват призиви за твърда ръка и централизирано управление, в политическата природа на българинът е заложен по-скоро парламентаризмът. В този смисъл чрез избирането на някой от първите два варианта, ще се избегнат сериозни сътресения в политическата култура на българските граждани, които в противен случай ще са принудени да привикват към нов модел на държавно устройство, който не им е присъщ и то в съдбовен момент за нацията, какъвто е приемането на страната в Европейският съюз. Който и от трите варианта да бъде избран, за целта ще са нужни конституционни промени. Такива вече бяха еднократно извършени във връзка с европейското членство на България, но подобни съществени въпроси не бяха засегнати в тях. Вероятно промени в основополагащият държавен документ ще бъдат инициирани и след приемането на страната в европейското семейство, като този път е задължително подобни неизчистени въпроси да бъдат разрешени.

В крайна сметка, в случай, че такива промени бъдат извършени, е препоръчително, да се приеме един от първите два варианта за изменение, т.к. както стана ясно, в настоящата ситуация мажоритарният избор е по-скоро излишен, а твърде грубото изменение на институционалният модел на управление на страната е нежелателно, тъй като би имало по-скоро негативни последствия.

Проблеми пред новата младеж. Нова политика за социална интеграция на младежта.

Може би най-основната предпоставка за оцеляване на обществото като организация е възпроизводството на човешкият ресурс, а от там и смяната на самите поколения. Въпреки всички икономически, политически и идеологически премеждия в страната, въпреки реалността на демографският срив, в България вече се заражда нещо, което може да бъде наречено „новата младеж“. Тази генерация живее в нов свят, има ценности, интереси и образци, които коренно се различават от тези на предходните поколения.

Но каква социална група е всъщност младежта. Тя обхваща населението на страната, което е в юнушеската възраст, както и това, което е в тъй наречената от социолозите Ранна зрялост. Юношеството няма точно определена начална възраст. То е период на обусловен биологичен растеж и развитие, на нарастване на индивидуалният опит. Юношеството е и период на неопределеност – човек не е нито дете, нито възрастен. Ранната зрялост от своя страна обхваща периодът от около 17 годишна възраст до около 25-та година. Тя е граница между юношеството и реалната зрялост. През този период младите хора навлизат окончателно в света на възрастните и са принудени да правят своите самостоятелни житейски избори.

Като цяло младежите са социалната група, която буквално представлява близкото бъдеще на обществото и държавата като структура от институции. Тъкмо поради тази причина не е чудно, че именно държавата и в частност провежданата от нея социална политика трябва да играе основна роля в грижата за тази част от обществото. Тази явна необходимост не бива да бъде довеждана до крайности. Може да се каже, че при социализма тогавашната младеж е растяла в твърде затворени условия и при твърде засилена грижа от страна на държавата. Държавата е осигурявала образование, здравеопазване, работа и форми за оползотворяване на свободното време, но и твърде сериозно количество идеологическо възпитание. Днес инициативата за реализация е оставена в по-голяма степен в ръцете на самите младежи, като така те се изправят пред нови проблеми – намиране на работа, едновременно учение и работа, докато в същото време търсят своята идентичност. В допълнение към това прави впечатление, че младежите днес са в по-голяма степен зависими икономически от своите родители, т.к. явно семейството е приело изцяло функциите на държавата в тази област. Поради икономическите условия в които са поставени, младежите все по-трудно успяват да получат качествено образование и съответно навлизат на трудовия пазар необразовани. Една от причините за това е, че самият период на получаване на образование става все по-продължителен, а голяма част от младежите не могат чисто икономически да си позволят да извървят този път до край. Като цяло младите хора все по-късно завършват своето образование, по-късно навлизат на пазара на труда в съответствие със своята квалификация и все по-късно създават семейства. Тоест това са две противоположни крайности – все по-ранно и неквалифицирано навлизане на пазара на труда, поради различни, но главно икономически причини, а в същото време все по-късно навлизане на квалифицираните кадри в икономическият живот на страната. Социологическите проучвания показват, че сред младежите, които в момента получават своето висше образование или скоро са получили такова най-малък е делът на изцяло финансово независимите. Голяма част от студентите са все още изключително зависими от своите семейства, като в същото време рядкост са тези, които в допълнение на това не са и трудово заети. Очевидно е, че всичко това изключително усложнява извършването на този социален преход, който практически представлява младостта. Тези проблеми навеждат на мисълта, че е изключително необходимо провеждането на ясна, всеобхватна и дългосрочна политика за интегрирането на младежта като жизненоважна част от обществото.

Разбира се, както вече беше посочено, всяка прекомерна намеса в тази област може да има по-скоро негативни последствия. Ясно е, че познатият на част от днешният политически елит комунистически модел на държавна политика по отношение на младежта вече е неприложим. Това е така поради факта, че част от завършилите днес висше образование дори нямат спомени от това време, а какво остава за тези, които сега влизат в образователната система и са закърмени със съвсем различна представа за света. Не може да се отрече обаче, че като се изключи прекалено силното участие на идеологията в комунистическият модел, провежданата от тогавашната държава политика относно младежта определено е имала и своите положителни страни. Очевидно, за да се изгради подходящ модел за българската действителност, отговарящ същевременно и на европейските стандарти, ще бъде необходимо да се намери вариант, който да комбинира най-положителните черти от добре познатият на българските политици комунистически модел с тези на провежданите политики в областта на младежката интеграция в останалите европейски страни. В този смисъл голямо предизвикателство пред държавата, особено във връзка с вече осъщественото членство на страната в ЕС, е да очертае ясно принципите, приоритетите, инструментите на една нова по характер младежка политика. В нея властта трябва по-скоро да създава нормативни и финансови ресурси за развитие, и по-изравнени шансове за реализация на младежите, чрез сътрудничество с неправителствените организации и бизнесът. За да се намерят най-подходящите решение преди всичко е необходимо да се знае с какви проблеми и в какви области ще трябва да се сблъска новата младежка политика. Както стана ясно през този период от човешкият живот образованието играе основна роля. Поради тази причина то е и в основата на всяка държавна политика насочена към подобряване на младежката интеграция. Още трябва да се засегнат: младежката безработица, наркоманията, емиграцията, евроскептицизмът, кризата на националната идентичност сред младежите, младежката аполитичност и евроскептицизъм.

Докато в глобален аспект знанието се е превърнало в основен ресурс, в България образователната система се е превърнала във фабрика за некачествени специалисти. Годишно близо 100 000 деца и младежи остават по различни причини вън от училище. Това е един средно голям български град. През учебната 2002/2003 година в училищата са влезли с 11 000 по-малко първокласници от предходната учебна година, близо 3500 учители са били съкратени, а над 1800 класа – закрити. Мрачните прогнози са, че този процент може да достигне до 20% между 2010-2020 година. Модерна педагогика в страната не съществува. Напротив, поради настъпилата либерализация в отношенията учител – ученик се е стигнало до ситуация в която самата образователна институция е загубила своя авторитет. Това се дължи и на факта, че самото училище не предоставя необходимият капацитет знания, от който днешните младежи имат нужда и който те в голяма степен получават от външни източници, като интернет и телевизията. Въпреки това в ерата на информационното общество от общо 3702 училища в страната през 2003 г. в 2107 от тях липсват компютри. Висшето образование не се намира в по-добро състояние. То губи своята морална стойност. Младежите търсят не толкова интересната професия или работа, колкото тази която ще им донесе по-висок материален и социален статус. Оказва се, че вече не е престижно да си специалист. Тази нова реалност въвежда нов модел на поведение, който насочва младежите към улицата и антисоциалните действия, а това води до нарастване на престъпността сред тази възрастова група. Въпреки всички тези видими проблеми, за 10 годишен период (от 1992 до 2002 година), относителният дял на финансовите средства за образованието към брутния вътрешен продукт е намалял двойно (от 6% до около 3% през 2003 г.). Необходимостта от промяна на образователната политика на страната е повече от очевидна.

Проблемите в образователната система през последните години са довели и до проблеми свързани с професионалната реализация на младежта или т.нар. младежка безработица. Нейната структура показва, че най-силно са засегнати младежите със средно образование, без високо равнище на професионална подготовка. Около 80% от всички безработни са с ниска квалификация, а 25% от регистрираните безработни с висше образование са младежи. Следователно, “излишни” се оказват не само нискоквалифицираните, но и млади хора с много висока квалификация. Днес хиляди младежи с висше образование просто не могат да намерят работа. Образованието им не е съобразено с изискванията на пазара. Масово явление е висшисти да работят в магазини и на сергии, момичета с дипломи на икономисти, филолози и педагози, да се трудят като продавачки, санитарки или сервитьорки. Много тревожно е, че дълготрайната безработица все повече се “подмладява” – почти всеки втори от безработните младежи е дългосрочно безработен. Безработните младежи, които са без работа над 1 година са над 46% от общия брой на младежите без работа. Вече всеки четвърти от регистрираните безработни младежи е с престой на пазара на труда над 2 години. Ако се приложи шестмесечен критерий за дългосрочна младежка безработица, какъвто се прилага в Европейския съюз, групата на дългосрочно безработните младежи до 29 год. възраст ще нарасне на 114 хил., а относителният й дял – на 66,8% от общия брой на безработните младежи. В допълнение сегашната осигурителна система предоставя обезщетения за безработица и определя размерът им въз основа на трудовия стаж, какъвто младите хора нямат или имат в ограничен размер. Над 90 % от регистрираните безработни младежи са без право на обезщетение.

Проблемите свързани с образованието и намирането на подходяща или каквато и да е работа всъщност подтикват младежите към антисоциално поведение. Нарастването не младежката престъпност е само една част от проблема. В нея все пак не взима участие толкова голяма част от младежта. Проблемът с наркотиците от друга страна е различен. Според данни на Националния съвет по наркотиците, през 2002 година у нас са регистрирани 220 хиляди наркомани, като реалната цифра е всъщност над 400 хиляда. В същото време с този бизнес се изхранват около 10 хил. души. Все по-голям брой младежи намират спасителния изход в дрогата. Колкото повече младежките проблеми биват изтиквани в периферията на общественото внимание, толкова повече нарастват опитите за търсене на нетрадиционни решение и изход от ситуацията. Това води до увеличаване на броя на зависимите от твърдата дрога, като настоящата ситуация е такава, че всеки четвърти средношколец е опитвал някакво наркотично вещество. Като последица от това расте и броят на смъртните случаи. В допълнение и като друго бягство от реалността и средство да станеш популярен се разглежда консумирането на алкохол. Проблемът тук е още по-сериозен, т.к. вече се е разпространил и сред по-младите възрастови групи. Не са редки и случаите на едновременна употреба и на двата „забранени плода“. Очевидно е, че и в този случай са необходими спешни мерки не само от страна на държавната политика, но и от неправителствените организации и цялото гражданско общество, доколкото такова изобщо съществува в България.

Онази част от младежите, която не е потърсила бягството от трудната действителност в алкохола и наркотиците се ориентира към различно решение, което не обещава по-добра съдба на българската нация – емиграцията. Като цяло мобилността е естествено състоя ние на младостта. В съвременният свят често тя е функция и на икономическата независимост. В момента в страната се наблюдава вътрешна миграция, обусловена от чисто икономически интереси, главно към големите административни центрове където шансът за намиране на работа и по-добро заплащане е по-висок. В същото време се наблюдава и един процес на „закрепостяване“ – след като желаната работа бъде намерена все по-рядко се търсят нови възможности и перспективи. За съжаление икономическият фактор не оказва влияние само върху вътрешната миграция. Над две трети от младите българи до 26 години казват, че биха напуснали България при първа възможност, като едва 7% заявяват, че не биха напуснали страната при никакви обстоятелства. Емиграцията се разглежда от младежите като спасяване от бедността и като възможност за реализация. Над половината от склонните към емиграция млади хора обаче, виждат единствената цел на пребиваването си “там” да спечелят пари и разглеждат себе си като работещи в чужбина само за известен период от време. Със засилването на глобализацията и настоящото членство на България в ЕС е практически невъзможно да се спре това желание за мобилност. Държавната политика в областта на младежта трябва не да се стреми да изкорени тази тенденция, а да я доведе до минимални стойности, като в същото време се опита да спечели максимално от нея. Достатъчно е да се въздейства благоприятно върху образованието и реализацията в страната, за да се появят първите резултати. Разбира се емиграцията никога няма да изчезне, но държавата трябва да се научи и как да се възползва от този процес и да го ограничи, доколкото може в границите на образованието и бизнеса, като усвояването на новите знания и финансови ресурси бъдат насочени обратно към родината.

Между емиграцията и икономическите трудности в страната има и един междинен фактор. Това е кризата на националната идентичност. Периодът на преходът се характеризира с отслабване на родолюбивите нагласи сред младежите. Вече цели поколения са израснали без да бъдат възпитани в подобна ценност. „България“ постепенно се превърна в мръсна дума за тях, като това чувство беше засилвано както от самите български медии, така и от отношението на останалите европейски страни към България като към страна втора категория – част от шенгенския списък, чийто граждани могат да бъдат третирани също като хора втора категория. Макар тези процеси вече да са донякъде приглушени благодарение на членството на България в ЕС, проблемите вътре в страната до голяма степен остават. Усеща се липса на патриотичен дух сред голяма част от младежите, като в същото време у една друга част се забелязва коренно противоположната тенденция на твърде краен патриотизъм или по-скоро национализъм. Тези крайни тенденции са изключително опасни и могат много да навредят на етническият мир в страната, а от там и на международният имидж на България. Новата политика относно младежта трябва да наблегне изключително на този момент, особено в образованието на сега израстващите млади поколения. Не е нормално да се стига до ситуации в които да се обсъжда дали трябва от учебните програми да се изключи Христо Ботев или стихотворението на Вазов „Аз съм българче!“ По-скоро трябва да се помисли по какъв по-съвременен начин да се представи на децата идеята за родолюбието. Не е правилно да се счита, че подобно чувство е излишно в условията на съвременния глобален свят, напротив, то е по-необходимо от всякого, защото в противен случай може да се стигне до изчезване на цели нации. Новите поколения в цяла Европа се възпитават, че преди всичко са германци или французи, а чак тогава европейци. България трябва да се поучи сериозно от опита на своите нови партньорки и в тази област.

В същото време пред държавата се изправя и едно ново предизвикателство, което напоследък обхваща цяла Европа – евроскептицизмът. За разлика от европейският му вариант и нагласите сред по-възрастните поколение в страната, в България сред младежите той е по-скоро хипотетична опасност. В настоящият момент еврочленството на страната сред младите има в по-голяма степен оптимистична окраска. Опасността идва от прекалено завишените първоначални нагласи, ако те не бъдат изпълнени според очакванията, може да се стигне до форма на евроскептицизъм. Поради тази причина е необходимо новата политика по отношение на младежта да включва и една добра схема за запознаване на младите хора с новите реалности произтичащи от членстовото на Бълагрия в ЕС.

Този процес трябва да бъде пряко обвързан и с един друг проблем – аполитичноста сред младите поколения. За да бъде отстранен този проблем преди всичко трябва да се изясни в какво точно се изразява тази аполитичност. Българските младежи съвсем не са слепи или незаинтересовани. В много случаи те са дори по-будни и от своите европейски връстници. Българската младеж забелязва промените в света около себе си и има своето отношение към тези промени, в този смисъл тя съвсем не е аполитична. Апатията на младежите е насочена по-скоро към самите държавни и образователни институции, към партиите, към профсъюзите и въобще всички подобни структури. Тази апатия е предизвикана най-вече от погрешното отношение на тези институции към младежите през последните седемнадесет години. Днешната младеж има нужда от нови форми на участие, нови форми на комуникации със структурите на държавата, които да не са прекалено ангажиращи, които да се осъществяват само в даден момент – при нужда, но да бъдат достатъчно сигурни. Новата младежка политика трябва да вземе тези факти предвид, т.к. в противен случай отрицателните настроения сред младежите могат да вземат неочаквана антисоциална насока. Младежта е носител на изключителен енергиен заряд, който трябва да бъде насочван по подходящ начин от управляващите, ако те не съумяват да го сторят историята е показала, че младежта насочва своята енергия тъкмо срещу тях.

Всички изброени проблеми доказват само, че по време на прехода държавата е забравила своите най-млади поколения и негативните резултати вече са налице. Това прави нуждата от една съвременна политика насочена към новата младеж изключително належаща. Тази съвременна политика за интеграция на младежта трябва да е изключително гъвкава, т.к. е необходимо да отговаря на условията в един глобален и постоянно изменящ се свят. Своевременното и въвеждане не засяга просто младежите. Българските държавници трябва да разберат, че тя е жизненонеобходима, а не просто нещо с което може да се играе по време на избори, т.к. от политиката за интеграция на младежта зависи стабилността на цялото общество.

Политическата култура на Пловдив.

Град Пловдив се простира в централна южна България на територия от 53 кв. км. в равната Горнотракийска низина по двата бряга на река Марица и има население около 340 000 души. Градът е един от най-старите в Европа. Съвременник е на Троя и е по-древен от Рим, Атина или Константинопол. Всъщност точната му възраст не е известна, но най-древните открити останки са от периода на Критско-Микенската култура, сравними само с находките от остров Кносос. Специфичното географско положение на града оказва огромно влияние върху историята му. През тракийският период той е важен културен и религиозен център е не случайно е кръстен Евмолпия – сладкозвучен, в името на митичния цар и жрец Орфей, по-късно през македонското владичество е прекръстен на Филипополис. По времето на Римската империя Тримонциум се оказва пресечна точка на три от най-важните пътни артерии една от които е Виа Милитарис – военният път. Римляните бързо осъзнали значението на града и го превърнали в административен и културен център на Тракия Романа – провинция Тракия, където често отсядали и императорите по време на своите походи. Когато попада в пределите на Византия в Пловдивска област се заселват славяни. По време на Първото Българско Царство градът е пограничен и отново има важно военно значение. То остава такова чак до завладяването му от османските турци, които му дават името Филибе.
Несъмнено през всички исторически периоди населението на Пловдив е имало силно развита политическа и гражданска култура независимо дали е било съставено от тракийски, македонски или римски поданици или граждани. Въпреки това от гледна точка на съвременното разбиране за понятието политическа култура е най-подходящо да се разгледа периода след освобождението до наши дни. Още през възраждането Пловдив става важен търговски център. Появилата се е българската буржоазия която активно развива търговия и живо се интересува от политическият живот в Османската империя както на местно така и на държавно ниво. Възможността да пътуват осигурила на пловдивските граждани по-широк мироглед и върху външната политика, направила ги по-патриотично настроени. Тъкмо поради тази причина градът изиграва водеща роля в борбата за църковна независимост в лицето на лидери като Найден Геров, доктор Вулкович, Йоаким Груев, цели родове като Чалъковите и Чомаковите. Доктор Стоян Чомаков като представител на българската църковна общност прекарва повече от 10 години в Истанбул, за да се бори за църковна независимост. Цялата коледна литургия на 25 декември 1859 г. била отслужена на български и това е за първи път не само в Пловдив, но и в България. На 10 януари 1860 г. Пловдивският митрополит Паисий отслужил меса на български, което било нечувана дързост. След месата Паисий официално оповестил, че неговото паство се отрича от Гръцкия патриарх и че той остава с паството си. Освен с борбата за църковна независимост градът става известен и с развитието на образователното дело. През 1850 г. в Пловдив се поставя началото на модерното, светско образование с откриването на класното училище “Св. св. Кирил и Методий”. На 11 май 1858 г. тук за първи път е честван празникът на светите братя, който впоследствие става национален празник на славянската писменост и култура. През 1868 г. училището прераства в първата българска гимназия. Негови възпитаници са най-големите интелектуалци, политически и духовни лидери на нацията. В допълнение на това пак в Пловдив е основано първото българско книгоиздателство и първата печатница. В Пловдив се поставя началото и на организираното книгоразпространение. Тук е основан първият литературен читателски клуб и първата женска асоциация. Всички това засилва патриотичните чувства на пловдивчани и тяхната гражданска култура и сякаш ги подготвя за бъдещата им съдба. След освобождението по силата на Санстефанския мирен договор Пловдив става столица на привременното руско управление. А след това по силата на Берлинския договор става столица на Източна Румелия. Тогава неговите граждани имат възможност да покажат изцяло своята политическа култура. Цялата област е получила автономия и населението упражнява свободно своите права, като гласува както за местна управа, така и за управлението на цялата област. В Пловдив, в сградата на днешният исторически музей се е събирало Областното събрание. През първите години за разлика от Княжество България Източна Румелия се развива под знака на националното единство, а не под този на борбата за власт. Населението избира високообразовани и обществени дейци за депутати – Ив. Ев. Гешов, Иван Ст. Гешов, Димитър Наумов, д-р Христо Стамболийски, и др. Първото събрание обявява българският за официален в областта и приема бюджет. Общо са гласувани 12 закона. Този ентусиазъм продължава през цялото съществуване на Източна Румелия като автономна област в Османската империя. В крайна сметка може да се каже, че пловдивчани са и основните инициатори на Съединението. След него Пловдив заема второто място сред най-важните градове в България. Като политическата активност на неговите граждани остава непроменена. За политическият характер на пловдивчани се е запазил непроменен и до по-ново време. Пловдивските избиратели участват активно на изборите за сваляне на комунистическата власт в страната. Градът не случайно получава названието „Синята Крепост“. През първите години на прехода политическата ориентация на пловдивските граждани е силно дясна, както на местно така и на държавно равнище. Градът подкрепя силно всички десни кандидати и сякаш като награда успява да получи и президент родом от Пловдив – Петър Стоянов. Отношението на гражданите към политиката от този период е предимно позитивно. Политическата комуникация между елита и гражданите е засилен, т.к. Съюзът на Демократичните сили не иска да загуби по никакъв начин градът където подкрепата за тях е най-силно изразена. Въпреки това с края на ерата Костов и провалената кандидатура за втори мандат като президент на Стоянов нещата сякаш се променят. Както повечето български граждани, така и пловдивчани започват да стават по-негативно настроени към своите доскорошни любимци. Върху този процес оказват влияние множество разкрития около провежданата от сините политика, както и появата на нов играч на политическото поле – НДСВ. Разочаровани от твърде дълго продължилия преход пловдивските граждани търсят начин да променят статуквото и виждат алтернативата тъкмо в новото явление НДСВ. След първите месеци на управление на новото правителство и първите разочарования в Пловдив се заражда една нова тенденция. Вниманието на гражданите сякаш се пренасочва към местната политика. Освен управниците на местно ниво и самите граждани сякаш съзнават до каква степен законодателството на страната ограничава отделните общини. С наближаването на местните избори за кмет през 2003 г. става ясно, че това всъщност ще е един от основните въпроси по които ще се противопоставят кандидатите. Резултатите потвърждават, че градът традиционно дава най-висок процент гласували за политическите представители на Обединените демократични сили на президентски, парламентарни и местни избори.Кмет на града за втори пореден мандат Д-р Иван Чомаков от Съюза на демократичните сили (СДС) бе издигнат и подкрепен от Коалиция Обединени демократични сили (ОДС), в които влизат – СДС, БЗНС-НС, ДП,БДФ, СДП, БЗНС и е избран мажоритарно с 51,9% на последните местни избори. Мнозинството от 19 съветници в ОбС спечели също Коалиция ОДС. На второ место е “Коалиция за Пловдив” с 16 общински съветници. С петима общински съветници е представено НДСВ, четирима са съветниците, представляващи ВМРО, а трима са от ДПС. Освен тях в Общинския съвет има четирима нечленуващи в политически представителни групи съветници: по един от КеП, ССД, БДБ и БСДП.
Впечатление прави, че пловдивските граждани не са безразлични към проблемите на града. Те проявяват активност, като най-често тя се изразява в събиране на подписки които се представят пред Общинският съвет, независимо дали се отнасят за защита на нещо чисто Пловдивско като Международния панаир или правата на медицинските работници в цялата страна. Една от особеностите на събирането на подписки в Пловдив и изобщо проявата на повечето форми на гражданска активност е, че те се провеждат непосредствено пред сградата на общината в центъра на града. Въпреки това не са редки случаите на затруднена политическа комуникация между местният политически елит и гражданите. Често се случва въпреки представените подписки да няма предприети действия от Общинският съвет, случва се също и граждани да не бъдат допускани до заседанията му поради факта, че могат да възникнат неудобни въпроси. Въпреки всичко пловдивчани продължават да проявяват своята политическа култура и непрестанно да се интересуват от съдбата на своя град.
Бъдещето на България е пряко свързано с Европейският съюз в който на отделните общини се гарантира изключително голяма независимост – особено финансова, чрез събирането на общински данъци и такси, чието разпределение не минава през централния бюджет на страната както е по настоящем в България. В една такава среда политическата далновидност на пловдивчани би могла да се прояви истински свободно за доброто на града.

Режимът на Либералната демокрация

За да разкрием в какво се изразява режимът на либералната демокрация първо трябва да изясним самото понятие либерална демокрация. Очевидно е, че то е сложно понятие и се състои от две прости – либерализъм и демокрация. Двете са поставени в една симбиоза. Възниква въпросът какво по-точно ни дава възможност да обединим двете понятия, как те се съчетават или как идеите стоящи зад тях намират своите допирни точки.

Демокрацията като понятие най-вече засяга формата на управление в държавата. Тя е едина от най-разпространените форми на държавно устройство в нашето съвремие. Най-често се изразява в това, че обикновените граждани могат да участват пряко във вземането на решения. В днешно време „демокрация” често се използва в смисъла на либерална демокрация, но това разбира се не е коректно. Думата „демокрация“ произлиза от древногръцки език: „demos“ означава „хора“, а „kratein“ – „управлявам“. Съответно буквалното значение на днешната дума е „управление на хората“. Фактът, че думата произлиза от древногръцки не означава, че демокрацията която е съществувала в древна Елада е тази която е разпространена и днес. Въпреки това привържениците и сочат нейната многовековна история именно във връзка с гръцкия и произход, макар съвременната демокрация да има доста по-кратка история.

Либерализмът от своя страна е първата голяма политическа идеология. Либералното политическо мислене преминава през различни етапи. Говори се за класически, социален либерализъм, религиозен и други негови форми. Като изразители на либерализма могат да се определят: Джон Лок, Монтескьо, Адам Смит, Дени Дидро, Волетр, Бенджамин Франклин, Джон Стюарт Мил, айзая Бърлин, Карл Попър, Джон Кейнс, Фридрих Фон Хайек и др. Всеки от тези автори развива либерализмът и го насочва по нови пътища, подходящи за дадения исторически период или страна. Тъкмо това прави либерализмът твърде разнообразен. За да разкрием либералната демокрация обаче, е най-добре да се спрем на „класическият либерализъм”. Той може да се класифицира като определени възгледи за живота, които образуват един специфичен морал и водят до определено поведение, включително и политическо. Самият либерализъм като идейно течение се повява много преди да получи това наименование, което всъщност закъснява с около три века. Това определено има специфично въздействие върху съдбата на либерализма. В някои страни хората започват да говорят за „либерализъм”, когато вече са престанали или са преставали да бъдат либерални. В други страни „либерализъм”, както и „либерален” така и не се утвърждава като термин. Такава страна е САЩ където този „либерален” никога не получава историческо съдържание. Либералната партия там няма нищо общо с либералните партии на континента. Всичко това е много странно, т.к. може да се твърди, че в САЩ либерализмът е получил най-голяма реализация и осъществяване. Той е дълбоко вкоренен в американския ред. Самата американска конституция е прототип на либералния конституционализъм в класическия смисъл. Но самите американци използват понятието „либерализъм” главно в партиен смисъл и поради тази причина американската конституция за тях самите не е онова, което биха нарекли либерално.

Но как най-лесно да се обясни либерализмът, а от там и либералната демокрация? Най-често либерализмът се свързва с понятието свобода. Свободата е основна ценност за либералите, свободата като граници в които можеш да действаш невъзпрепятстван от другите. Според Айзая Бърлин това е негативната свобода. Да бъдеш свободен според него не означава просто никой в нищо да не ти пречи. За либералите всички хора са еднакви. Те всички притежават човешки права дадени им от бога. Гарантирането в еднаква степен на естествените човешки права на всеки един индивид изразява равенството на всички индивиди. Равенството според либералите е обвързано със свободата, с нейната негативна форма, такава каквато е за Бърлин. Като цяло либералите разбират равенството като равенство пред закона. Всеки индивид има правото да действа в границите на закона в такава степен в каквато и всички останали, т.е. всеки индивид има правото да упражнява своята свобода до такава степен, че да не пречи на останалите, или правилото прави на другите това, което не искаш да правят на теб, но представено в един по-усъвършенстван вид. От изключителна важност е обаче, до каква степен границите на забраните на закона ще ограничат полето на негативна свобода на индивида. Законите според либералното схващане трябва да са именно забранителни, а не повелителни, т.к. по-този начин оставят по-голямо поле на индивидуалната, негативната свобода.

Както стана видно равенството и свободата в никакъв случай не са взаимно изключващи се. Поради тази причина доколкото либерализъм се свързва най-вече със свободата, а демокрация – най-вече с равенството, в никакъв случай не е случайно, че някъде около 1848 г. двете успяват да обединят сили срещу социализма. Според Токвил равенството, което е в хармония със свободата е присъщо на демокрацията, която приема либерализма. От тази симбиоза днес се стига до там, че често когато се говори за демокрация, всъщност се има предвид по-точно либералната демокрация. Двете понятия са доста неравнопоставени най-вече поради факта, че „либерализъм” като понятие е доста по-непопулярен в момента на сливането и няма историята на понятието „демокрация”. За сметка на това обаче, в идеологическата симбиоза надделява именно либерализмът – демократите приемат, че свободата всъщност е главната цел, а демокрацията е само средство. В това взаимодействие между либералния и демократическият елемент първият се занимава предимно с политическото робство, личната инициатива и формата на държавата, а вторият е особено чувствителен към благоденствието, равенството и социалното сплотяване. В крайна сметка формулата на либералната демокрация може да се изрази като постигане на равенството чрез свободата.

Либерализмът, а от там и либералната демокрация имат своето изражение, не само в идеологическата и политическата, но и в икономическата сфера. Често се прави грешката, че либерализмът намира своето главно изражение тъкмо там, но това не е точно така. Грешка е да се говори единствено за икономически либерализъм, а още по-голяма грешка е да се гледа на него като на нещо негативно.

Едно от основните права на индивида, според либералните разбирания е правото на частна собственост. Според някои либерали то е по-важно дори от правото на свобода, т.к. тя се обезсмисляла без наличието на частна собственост върху която да се упражнява. Правото на честна собственост принадлежи към т.н. от либералите икономическа свобода. Тя, както и политическата са отделни изражения на свободата въобще и това не може да бъде другояче. Въпреки това двете са в изключително силна зависимост една от друга. Както посочва Милтън Фридман – не може да има политическа свобода без икономическа макар, че тя сама по себе си не е достатъчно условие. Двата вида свобода засягат отделни подсистеми от обществената система – политиката и икономиката, и нито един от двата вида свобода не трябва да бъде пренебрегван за сметка на другия. Това би означавало едната от двете подсистеми в обществото да изземе функциите на другата, което е абсолютно нежелателно. Либералите държат и на двата вида свобода и поради тази причина осъждат силно обществата в които държавата ограничава силно икономическите права на индивидите и по този начин ограничава и негативната им свобода.

Може би по-интересно във връзка с икономическите идеи на либералите е тяхното виждане за пазара, ролята на държавата и последиците от различните форми на взаимодействие между тях. Пазарното стопанство като форма на икономически взаимоотношения е от особено значение за идеите на либерализма. Чрез него се постига равенство във възможностите. Поставени в условията на пазара индивидите следва да имат равни шансове. Според Милтън Фридман, там където са се създали свободни пазарни взаимоотношения и съществува равенство във възможностите, там жизненото равнище на обикновените хора достига най-високи степени. От друга страна в общества в които се поставя за цел равенство в крайния резултат, се стига до загуба на личната свобода, т.к. това равенство може да се постигне само чрез употреба на сила. Колкото до държавата, според традиционните либерални виждания, тя следва да играе ролята на нощен пазач, т.е. да се оттегли колкото е възможно повече от личната сфера на индивида, особено в икономически план. Нейна задача обече, е да осигури рамката, правилата в които да функционира пазара. Конкуренцията според либералните разбирания в никакъв случай не може да е негативно явление. Равните шансове, еднаквите правила дадени на участниците на пазара позволяват най-добрите да излязат напред, а това предвижва обществото напред. През последния век в икономическата сфера се появи планирането. То може да се определи като дейност извършвана от държавата с цел предвиждане цялостното развитие на икономиката на дадена страна и насочването и в определена посока. Това разбира се навежда на мисълта за вмешателство от страна на държавата в икономическата сфера, което не е присъщо за класическата либерална мисъл. Въпреки това в сферата на либерализма се допуска един специфичен вид планиране, което може да се характеризира като „ограничено планиране”. Тази форма на планиране, за разлика от „тоталното планиране” присъщо за командните икономики, не изключва съществуването на пазара, а само е негов необходим коректив. Планирането има общо и с демокрацията. Като форма на държавно устройство въпросът при нея е кой ще извършва планирането. Тази задача се пада на правителствата. Те обмислят основните насоки на икономиката, които се одобряват от парламента. Т.е. всичко това е в сферата на политиците, заели постовете си в следствие на всеобщо избирателно право. Както се вижда и в този случай демокрация и либерализъм са в съзвучие и нищо не пречи на либералната демокрация да приеме ограниченото планиране и тя го прави.

Във връзка с решенията взимани от политиците в сферата на демократичното управление възникват въпросите за тяхната власт, некомпетентността на управлението и мястото на експертите в него. Властта е нещо с което трябва да се справи либерализмът, а от там и либералната демокрация. Разделението на властите е основен принцип на либерализма. По тази линия той също успешно се съчетава с демокрацията. След като не може всички хора да участват във властта и се налага избирането на определени личности, на които всъщност се предоставя суверенитета на народа, тогава единственото което остава за тези извън властта е да намерят начини да я ограничават. Тъкмо това се постига чрез разделението на властите. Властта трябва да бъде и деперсонализирана, т.е. да е важна дадената институция, а не човекът който я представлява. Въпреки това хората които биват избирани на даден държавен пост са от голямо значение. Ето тук възниква въпросът за компетентността на индивидите и мястото на експертите в управлението. Сблъсъкът е между управление на некомпетентни, които управляват компетентни и правителства на експерти, които обаче ще бъдат недемократични. Ясно е, че на демокрацията отново е нужен баланс, за да укроти всесилното множество на некомпетентните и да се даде шанс на експертите. Но правителства съставени изцяло от експерти са невъзможни, т.к. това не е начинът по който гласува мнозинството. Поради тази причина е необходима демокрация като форма на управление, но която, без да представлява управление на експерти, да зависи от техните умения. Така равновесието ще бъде постигнато, като ще зависи главно само от това колко власт се дава на експертите, т.е. до каква степен избраните политици работят с тях и какви правомощия им прехвърлят. Тази особеност на съвременната демокрация също не противоречи с либерализма.

Когато се говори за либералната демокрация някои от авторите забравят един основен момент – „гражданското общество”. Това понятие се определя твърде различно от теоретиците на френското, германското и шотландското Просвещение. Най-лесно гражданското общество може да се определи като пространството в което конкретната личност, индивид се стреми да постигне своите цели. Като цяло западната традиция на парламентарната либерална демокрация винаги е акцентирала върху автономността на гражданското общество спрямо държавата. Развитието на идеята за гражданското общество исторически се развива в две по-отчетливи направления – постхегилианска или марксистка традиция и англо-американска, чиито корени са във възгледите на шотландското Просвещение. Второто течение определя по-либералното отношение към природата на обществото, индивида и държавата. Джон Лок определя гражданското общество като място, където „неудобствата” и недостатъците на природното състояние се коригират посредством взаимно договаряне и съгласие. Адам Смит допълва, че взаимозависимостта и взаимното утвърждаване на индивидите става тъкмо чрез пазарните отношения, които обогатяват гражданското общество, превръщат го в сфера където личните интереси и страсти биват не само реализирани, но и конституирани чрез взаимно признаване. Явно според мислителите на шотландското Просвещение гражданското общество означава най-вече една област, където цари солидарност и която се крепи на силата на моралните чувства. Според германската школа и по-точно Маркс, гражданското общество е родило едновременно и изолираният индивид и най-високоразвитите форми на социалните отношения. За него гражданското общество не е определено природно състояние, а е продукт на историческо развитие, което продължава своя ход. В крайна сметка гражданското общество може да се определи като такова, което се състои от свободни индивиди – носители на рационално осъзнат интерес. Този интерес, както и груповият и общественият се регулират изцяло от закона, т.е. на лице е признаването на разнообразни интереси и групи, наличието на плурализъм и толерантност и солидарност между групите. Всичко това се постига благодарение на върховенството на закона, както над гражданите, така и над държавата. Това са преди всичко хоризонтални връзки между хората възникнали и развиващи се на базата на общи интереси и потребности.

И така. В крайна сметка, какво е режима на либералната демокрация? Както се вижда той е една доста сполучлива смесица между либерализмът и демокрацията. Едното е по-скоро идеологическо течение, а второто представлява разбира се форма на държавно управление. Можем да кажем, че либералната демокрация е обединила в себе си най-популярната идеология и най-добрата форма на управление открита до момента или поне най-допадащата на обществото. Какви обаче са характеристиките на режимът на либералната демокрация? Това е такава форма на изграждане и функциониране на обществото, която съчетава либералните ценности и демократичната форма на държавно управление, което съвсем не е невъзможно както се видя по-горе. Основните и характеристики естествено също са смесица от тези на либерализма и демокрацията: свобода на мисълта, свобода на идеите, право на собственост, наличие на пазарна икономика поддържаща частното производство, а в областта на реалното управление – разделение на властите, наличие на правова държава или осигуряването на върховенството на закона, свободни и честни избори, правото да избираш и да бъдеш избиран и др. В последните десетилетия към тези характеристики на либералната демокрация задължително присъства и гражданското общество. В съвременния си вариант то се изразява може би най-вече чрез правото на хората на свободно сдружаване в организации, които са на свободен принцип и в дадения случай не са нито държавни нито организации с търговска цел. Често тези организации могат дори да бъдат неосъзнати, което обаче, съвсем не означава, че не са ефективни. Целта на тези организации е гражданите да могат да защитават своите права и интереси пред институциите, както и да решат някои от своите проблеми без тяхната помощ. Съвкупността от всички тези граждански организации, която ако изобщо може да се улови представлява гражданското общество. Наличието на гражданско общество в съвременните държави е признак за високо гражданско самосъзнание. За съжаление не случайно такова по-скоро липсва или е фиктивно в повечето нови либерални демокрации, вероятно поради факта, че те се изграждат по неправилен начин – създават се първо демократичните структури на управление, а чак тогава в обществото се възпитават либералните ценности, които често се израждат в негативна посока.

Сравнение мужду Конституцията от 1971г. и тази от 1991г.-идеологически ипрактически различия

Когато се сравняват два документа винаги трябва да се има предвид, че техните основни разлики ще произтичат от тези между епохите в които са създадени. Макар двете конституции – настоящата и т.нар. Живковска Конституция да не отстоят на твърде съществено време една от друга, разликите между тях са повече от очевидни, т.к. те се явяват продукт на две съвсем противоположни идеологически течения. В този смисъл е по-добре да се търсят съществените различия между двата основни закона отколкото да се извършва сравнение текст по текст.
Конституцията от 1971 г. може да се определи като еволюционна. Макар Комунистическата партия, която по това време упражнява тотален контрол в държавата да е дошла на власт революционно, нейната втора Конституция всъщност довежда до край започнатото с Димитровската Конституция през 1947 г. Още в този аспект Живковския основен закон се различава от Конституцията от 1991 г., т.к. втората е по-скоро рожба на революционния порив на желанието да се отхвърли тоталитарното управление на страната.
Проектът за Конституцията от 1971 г. се приема първо на специално заседание на ЦК на БКП, след което се предава на Народното Събрание и то го предлага за всенародно обсъждане. Проектът е одобрен от народа чрез референдум в който участват 99,70 % от всички гласоподаватели, от които 99,66 % гласуват в негова подкрепа. Тези две особености – приемането на проекта първо от ЦК на БКП и невероятната активност на избирателите и още по-невероятната им подкрепа по време на референдума се обясняват разбира се със специфичната политическа и обществена система в страната по това време. Целият държавен контрол е съсредоточен в ръцете на БКП и ОФ, а избирателната система е напълно опорочена и дефакто гласуването не само не е незадължително, но не е и тайно въпреки, че в самата Конституция в Чл. 6 се посочва, че пpeдcтaвитeлнитe opгaни се избиpaт въз ocнoвa нa вceoбщo, paвнo и пpякo избиpaтeлнo пpaвo c тaйнo глacувaнe. Фактът, че Живковоската Конституция се приема от Народното Събрание, а не от Велико Народно Събрание може да се обясни с това, че предхождащата я Конституция от 1947 г. практически не предвижда такъв орган. От друга страна обсъждането на проектът и самото приемане на Конституцията от 1991 г. става във Велико Народно Събрание съставено чрез проведени избори. Макар при тяхното провеждане да не печели демократичната опозиция и да има сигнали за изборни нарушения президентът Желю Желев ги признава. Провеждането на тези избори и съставянето на Велико Народно Събрание е по-скоро в традициите на Търновската Конституция.
Следващата съществена разлики вече трябва да се търсят в текстът и на двата документа. Те разбира се отново имат своите преди всичко идеологически основи. Те могат да се почувстват още в началото и на двата текста. Конституцията от 1971 г. е първата в историята на България която има Преамбюл. Такъв има и тази от 1991 г. и може би там най-ясно се откроява този идеологически сблъсък. В първият Преамбюл натрапчиво се откроява принципът една партия една държава, като целта на тази социалистическа държава е да спомогне за прерастването на социалистическото общество в комунистическо. Подчертават се разбира се и връзките на Народна Република България със СССР и всички комунистически държави по света, което е напълно в духа на тази идеология и нейната интернационалност. Разбира се не е пропуснат и обществено икономическия строй на страната поставен във Втората глава на документа. Частната собственост, която е основата на капитализма е напълно отречена. На гражданите се дава правото само на т.нар. лична собственост. Към всичко това е добавена доста голяма доза „идеологически свободи”, т.е. определени като свободи на гражданите задължения свързани основно с комунистическата партия, комунистическия морал, комунистическия дух. Всичко извън тези рамки е напълно неприемливо.
От своя страна първото нещо което уточняват създателите на Конституцията от 1991 г. в своя Преамбюл е верността им към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. Те уточняват, че издигат във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност, че желаят да създадат демократична, правова и социална държава. Този Преамбюл не само е по-кратък като текст, но той е лишен и от ненужните и високопарни фрази на първия. Вярно е, че също изразява основите на една идеология – либералната демокрация, но го прави по изключително изчистен начин. Този път правата и свободите обещани на гражданите от създателите на Конституцията се потвърждават още в Чл.1 – България е република с парламентарно управление и цялата държавна власт произтича от народа. Тук властта не принадлежи на никоя партия конкретно, а суверенитетът е само и единствено на народа и той не може да му бъде присвояван. Върховенството е дадено на закона и всички са равни пред него. Това са основите на една съвременна правова и демократична държава, коренно отличаваща се от принципите на тоталитаризма лъхащи в самото начало на Конституцията от 1971 г.
Но най-основното което отличава една тоталитарна форма на управление от демократична е принципът за разделение на властите. Тъкмо тук сравнявайки държавното устройство определено в двете конституции могат да се открият най-съществените разлики помежду им, които както и всички останали до тук отново се дължат най-вече на идеологическите различия.
В Живковската Конституция има една институция, която не съществува в Конституцията от 1991 г. Това е Държавният съвет. Този орган изпълнява много интересни функции в тоталитарната държава. Според Чл. 90 ал.1 той е постоянно действащ висш орган на държавната власт, който съединява вземането на решения с тяхното изпълнение и който осигурява съединяването на законодателната с изпълнителната власт. Това своеобразно сливане на двете власти в един орган, това потъпкване на демократичните начала е посочено най-безцеремонно в прав текст. При опорочената партийна система допускаща само две партийни формирования – ОФ и комунистическата партия е естествено те да имат пълно мнозинство в Народното събрание. То от своя страна избира Държавният съвет и е без съмнение, че той всъщност е орган на комунистическата партия, която чрез него поставя целия държавен апарат под свой контрол. Макар в Чл. 66 да е посочено, че Народното събрание изразява волята на народа и неговия суверенитет, то не само е опорочено още при своето съставяне чрез избирателните практики, но е и лишено и от правото да се свиква по своя инициатива – едно от първите извоювани му права от бащите на съвременния парламентаризъм. Колкото до контрола на Държавния съвет върху формално съществуващата институция на Министерския съвет, то в Чл. 98 функциите на втория са определени като изпълнителни и разпоредителни. Т.е. той превежда в изпълнение решенията на Държавния съвет, т.к. според Чл. 102 Министерският съвет осъществява своята дейност под ръководството и контрола на Народното събрание, но ако то не е в сесия, т.е. не е свикано от Държавния съвет, контролът е со поема тъкмо от него. Така доста елегантно през зависимостта на Народното събрание своята губи и Министерският съвет.
От своя страна създателите на Конституцията от 1991 г. спазват обещанията дадени в Преамбюла. В Чл. 5 те гарантират върховенството на основния закон, като посочват, че другите закони не могат да противоречат на Конституцията. В Чл. 11 се посочва, че политическият живот в страната се основава на принципа на политическия плурализъм. Изключва се възможността някоя партия да бъде обявена за държавна, като така се избягва недемократичността на Живковската Конституция. На гражданите е разрешено да се сдружават свободно, но се прави разлика между тези сдружения и политическите партии и техните функции. Дадена е свобода на вероизповеданията, но религията е отделена напълно от държавата. Но може би най-очевидното изменения и това което оказва най-чувствително въздействие върху живота на хората е, че частната собственост е неприкосновена и се гарантира от закона. Икономиката вече не е планова, а е основана на свободна пазарна инициатива. Осигурени са и свободата на словото, мисълта и съвестта. В Чл. 38 се посочва, че никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си заради своите убеждения, нещо превърнало се в ежедневие за гражданите по време на тоталитарния режим. Всичко това рязко отличава Конституцията от 1991 г. от Живковата. Интересно е да се види как е изпълнен принципът на разделение на властите. То е определено в три различни глави в Конституцията – Народно събрание, Министерски съвет, Съдебна власт. Прави впечатление, че отсъства Държавния съвет, но на негово място се е появила една нова институция – Президентът. Наистина в Живоковата Конституция Държавният съвет изпълнява някои функции присъщи на колективен държавен глава в сферата на отбраната, международните отношения, обнародването на актове и закони в „Държавен Вестник”, но приликите с Президента свършват до тук. Основното им различие е, че в демократичната Конституция от 1991 г. институцията на Държваният глава в никакъв случай не подчинява останалите на себе си. Всъщност се цели трите власти да се контролират взаимно. Президентът има своето вето, макари слабо, над решенията на Народното събрание, то от своя страна има парламентарния контрол и избора на Министерски съвет, задължителните тълкования на законите вече се дават от Конституционния съд, а не от Държавния съвет и прочие. Освен Конституционният съд и Президента се е появила и още една разлика с предишната Конституция, която беше посочена още в началото– Великото народно събрание. На него са предоставени няколко специфични функции като: измененията в Конституцията, промяната на държавните граници и др.
Макар на пръв поглед да е постигната една демократична състема, чието безпрепятствено действие е осигурено, времето разкрива някои несъвършенства на Конституцията от 1991 г. Парламентарният контрол се е показал като недостатъчно ефективен, прекият избор на Държавен глава води до напрежение между институциите, съществува възможност която позволява да се преструктурира парламентарното мнозинство, но може би най-големият дефект, чието въздействие върху обществото се оказа най-пряко остава несъвършенството на съдебната власт. Последната освен съда включва и прокуратурата и следствието.
Може би тук е последната очевидна разлика между двете конституции. Докато Живковската представлява довеждането до край на авторитарното управление, то Конституцията от 1991 г. е по-скоро началото на едно демократично развитие. В този смисъл е съвсем естествено тя да се усъвършенства с времето, за да осигури по-добре демократичните основи на обществото. Изменения очевидно са необходими заради настоящия външнополитически курс на страната, но най-вече за да може да се осигурят основните права и свободи на българските граждани. Ясно е, че за да се извършат тези промени се искат повече усилия, отколкото да смениш Конституцията когато цялата държавна власт е вече практически под твой контрол, както това е станало през 1971 г. Ясно е, че сега е необходим политически консенсус по темата не само на думи, а и на действия, но съвременните строители на парламентарната демокрация би трябвало да се справят, ако вярват в своите демократични политически виждания поне наполовина колкото са вярвали в светлото социалистическо бъдеще строителите на социализма в България.

Имунитетът в Конституционното право

Конституционното право е част от Публичното право и представлява самостоятелен правен отрасъл. Негов предмет са основополагащите за държавата правни норми, които уреждат създаването, организацията и функциите на висшите държавни органи, както и отношенията държава – общество и основните права и задължения на гражданите. За да се определи мястото на имунитета като част от Конституционното право, първо трябва да се изясни смисълът на това понятие и какви са ползите от самия имунитет като свойство, след което трябва да се изследват отделните източници на самото Конституционното право.
Под понятието имунитет в правото се разбира процесуална или материалноправна пречка за подвеждане на дадено лице под наказателна, административна или гражданска отговорност. Като отделен институт в националното конституционно право се предоставя на определен кръг лица, които следва да осъществяват своите служебни дейности без външна намеса. В Република България с имунитет се ползват Президентът на Републиката, депутатите, както и представителите на съдебната власт. Министрите не разполагат с подобна защита. В този смисъл имунитетът може да се разглежда като една своеобразна привилегия, която обаче е явно необходима.
В основния източник на Конституционното право – Конституцията на Република България, се говори за имунитет не веднъж, като първото му споменаване е във връзка с Народното Събрание. Имунитетът позволява на Народното Събрание като колективен орган да има определена независимост, особено по отношение на Съдебната власт. Този принцип осигурява безпрепятственото осъществяване на правата и задълженията на народните представители, като този им имунитет се състои от два основни елемента.: инденмитет и същински имунитет. Те са определени по-точно в Чл. 69 и Чл. 70 от Конституцията на Република България.

Чл. 69.
Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание.

Съгласно решение на Конституционния съд наказателната неотговорност по Чл. 69 важи за даденото лице до живот. Това е горепосоченият инденмитет. Същинският имунитет на народните представители е посочен в Чл 70.

Чл. 70.
(1) (Предишен текст на чл. 70, изм. – ДВ, бр. 27 от 2006 г.) Народните представители не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване освен за престъпления от общ характер, и то с разрешение на Народното събрание, а когато то не заседава – на председателя на Народното събрание. Разрешение за задържане не се иска при заварено тежко престъпление, но в такъв случай незабавно се известява Народното събрание, а ако то не заседава – председателя на Народното събрание.
(2) (Нова – ДВ, бр. 27 от 2006 г.) Разрешение за възбуждане на наказателно преследване не се изисква при писмено съгласие на народния представител.

Тук се посочва тъй наречената наказателна неприкосновеност в която всъщност се изразява същинският имунитет. Наказателното преследване може да бъде възбудено само за престъпления от общ характер и то с разрешение на Народното Събрание, но както се вижда според последните изменения такова разрешение не е необходимо, ако има писмено съгласие на народния представител. Самото сваляне на имунитета се прави след искане на главния прокурор. Необходими са две отделни разрешения от Народното Събрание – за задържане и за възбуждане на наказателно преследване. Тази наказателно отговорност съществува за народните представители в качеството им на такива, т.е. не е до живот, както е в случая с Чл. 69. След като вече има влязла в сила присъда, пълномощията на народния представител се прекратяват. По-подробно въпросът за снемането на депутатските имунитети е регламентиран в Правилник за организацията и дейността на народното събрание Чл. 107 ал.1 до ал. 8.
Според Конституцията на Република България Чл. 103 ал. 4, Президентът и вицепрезидентът не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да се възбужда наказателно преследване. В този смисъл те се ползват със същински имунитет. Ползват се също така и с инденмитет, т.к според ал.1 на същият член те не носят отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции, освен когато няма случай на държавня измяна или нарушение на Конституцията. Тези обвинения се повдигат по предложение на най-малко една четвърт от народните представители и се поддържат от Народното Събрание, ако повече от две трети са гласували за това. Обвинението се разглежда от Конституционния съд в едномесечен срок от внасянето му. При установяване на извършена държавна измяна или нарушения на Конституцията правомощията на Президента и вицепрезидента се прекратяват.
Според Закона за Конституционния съд Чл. 24, Конституционният съд разглежда делото в състав най-малко ¾ от всички членове, като обвиненият има право на лични обяснения пред съда. Последният постановлява решението си с тайно гласуване. Решението се съобщава веднага на обвинения, на председателя на Народното събрание, на президента или вицепрезидента и на председателя на Министерския съвет. Когато съдът прекрати пълномощията на президента или вицепрезидента за държавна измяна, делото се изпраща на главния прокурор. Както и в случаят на народните представители така и в случая с Президента и вицепрезидента целта на имунитетът е те да могат да изпълняват своите задължения невъзпрепятствани от останалите институции.
Според Чл. 132 от Конституцията на Република България и Чл. 134 от Закон за Съдебната Власт, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. В този случай не може да им бъде повдигнато обвинение без разрешение на Висшия съдебен съвет. Не могат и да бъдат задържани освен за тежко престъпление, и то с разрешение на Висшия съдебен съвет. Разрешение за задържане не се изисква при заварено тежко престъпление. Според ал.4 за даване на разрешение за задържане и започване на съдебно преследване се прави мотивирано искане до Висшия съдебен съвет от главния прокурор или от не по-малко от една пета от общия брой на членовете на Висшия съдебен съвет. Както се вижда и при съдии, прокурори и следователи имунитетът е същински. И тук отново са необходими две отделни решения за задържане и за повдигане на обвинение, но този път те идват от Висшия съдебен съвет.
Следващата институция чийто членове според Конституцията на Република България се ползват с имунитет е Конституционния съд.Чл. 147 ал.6 от Конституцията посочва, че членовете на Конституционния съде се ползват с имунитета на народни представители. Това се допълва от Чл. 7 от Правилник за организацията и дейността на Конституционния съд, според който освен с имунитета на народни представители съдиите в Конституционния съд се ползват и със статута на председателя на Народното събрание. Според закона за Конституционния Съд Чл.9 срещу съдиите от Конституционния съд не може да бъде възбудено наказателно преследване, преди да е снет имунитетът им. Той се снема при наличието на достатъчно данни за извършено тежко умишлено престъпление, които данни се представят пред Конституционния съд от главния прокурор. Според Чл. 12 ал.1 от същия закон самият Конституционен съд снема имунитета на съдиите които влизат в него, като това решение се взема с тайно гласуване . В този случай, както и при повдигнатото срещу президента обвинение на съдията се дава възможност да даде лично обяснение пред съда, като той самият не участва в гласуването.
Имунитетът очевидно е основен принцип в Конституционното право. Той осигурява безпрепятственото функциониране на отделните държавни институции, като спомага да се избегне взаимното вмешателство в правомощията и по този начин подсигурява и принципа на разделение на властите. Поради тази причина дебатите, които се предизвикват напоследък в общественото пространство, особено във връзка с измененията в Конституцията и желанието на някои групи да се премахне изцяло имунитетът както на народните представители, така и на президента са твърде опасни, тъй като застрашават демократичните основи на управлението. За щастие подобни предложения не намериха осъществяване при последните поправки в Конституцията.

Използвана литература:
– Конституция на Република България
– Правилник за организацията и дейността на Народното Събрание
– Правилник за организацията и дейността на Конституционния Съд
– Закон за Конституционния съд
– Закон за Съдебната валст
– bg.wikipedia.org